Лилейная рука тебе мне поднесла
В знак памяти, в минуту расставанья,
И в первый раз не кровь вдоль по тебе текла
Но светлая слеза жемчужина страданья.
         (Кинжал, М.Ю.Лермонтов)

         Малката прелестна новела на Ю.М.Лермонтов Бэла открива наистина привлекателната възможност да проникнем в матрицата на един уникален за литературата на ХІХ в. културен проект за творческите потенции на човека, представен в книгата Герой нашего времени, в който един офицер изгражда образа на истинския поет като висока нравствен цел пред своята личност. Бэла е първото публикувано прозаическо произведение на младия автор или четвъртата негова публикация, която излиза през март 1839 г. след стихотворенията Бородино (2 май, 1837), Дума (1 януари, 1839) и Поэт (1 февруари, 1839). По този начин малката новела влиза в състава на дебютния текст на поета Лермонтов, който обаче спечелва широко обществено внимание с едно непубликувано, но многократно преписвано стихотворение Смерть Поэта. Останалите части на книгата Герой нашего времени се появяват значително по-късно от Бэла, но с по-кратки времеви интервали помежду си. На 14 ноември 1839 г. е публикувана повестта Фаталист, на 14 февруари 1840 г. във вестник Отечественные записки излиза като част от записките на един офицер за Кавказ Тамань и веднага след това на 19 февруари се получава разрешение за печат на двата тома на книгата. Всъщност датата, в която е обявено официалното становище на цензорната комисия и датата на първата и единствена самостоятелна публикация на Тамань почти съвпадат, което ни позволява да предположим, че Лермонтов би могъл и да се въздържи от печатането на трета повест като самостоятелно издание, тъй като само два месеца по-късно, през април, излиза цялата книга. Освен това още към повестта Фаталист е направена следната редакционна забележка във в. Отечественные записки: "С особенным удовольствием пользуемся случая известить, что М.Ю. Лермонтов в непродолжительном времени издаст собрание своих повестей, - и напечатанных и ненапечатанных. Это будет новый, прекрасный подарок русской литературе." След като е готова цялата книга обаче, Лермонтов решава да публикува отделно и по този начин да придаде статут на самостоятелно художествено произведение на още един текст от нея - Тамань. Всичко това ни дава достатъчно основания да говорим за замислена стратегия за представянето на книгата Герой нашего времени "пред света" (Тук си позволихме да интерпретираме на български подходящия за нашата теза руски израз за 'излизане от печат' "вышел в свет"), една от целите на която ще посочим тук - да подчертае особената позиция на встъпителната новела в цялостната концепция на прекрасния сборник. Б.Эйхенбаум дори предполага, че повестта Тамань, която "едва" успява да излезе преди цялостното издание на Герой нашего времени, е написана преди Бэла. Прави впечатление и фактът, че Фаталист и Тамань излизат предварително като самостоятелни произведения на автора на книгата, за да може в нея той сякаш официално да се откаже от тях, приписвайки ги на своя герой. Получава се така, че Бэла остава първата и единствена или голямата творба на Лермонтов, в контекста на която би могла да бъде разбрана книгата Герой нашего времени като произведение от същия автор. Начинът на публикуване на целия сборник ни позволява да предположим, че първата повест е присъединена към него като принадлежаща към един друг контекст, а именно в контекста на представителния творчески дебют на Лермонтов като историческа личност, чрез който той се опитва да замени представата за себе си като офицер с образа на поет, и то поет наследник на венеца на Пушкин.

         Прелестната малка новела на Лермонтов представя сюжета на дебюта в литературата на един младши офицер като снема биографемата на своя автор - един корнет от лейб-гвардията на Гусарския полк, който създава истинска сензация със своето стихотворение Смерть Поэта, в следствие на което бива преместен в същия чин в Нижегородския драгунски полк на Кавказ. Освен това в Отечественные записки новелата е публикувана с подзаглавие Из записок офицера о Кавказе. Със същото подзаглавие излизат и останалите публикувани самостоятелно повести от Герой нашего времени - Фаталист и Тамань, поддържайки до самото излизане на цялата книга представата за литературния образ на един офицер от Кавказ. В този ред на мисли трябва да отбележим, че първото официално разпространено произведение на Лермонтов - Бородино, е организирано като изповед на един ветеран от Отечествената война, а в т.ІІ, №2 на Отечественные записки, месец преди да бъде публикувана Бэла, излиза стихотворението Поэт, което интерпретира ролята на истинската творческа личност в символиката на воина, използвайки образи на битки от Кавказ. В така очертания контекст бихме могли да възприемем творческия процес, представен от Лермонтов, като изключително висока изява на личността, в която тя придобива огромно историческо и културно значение. В този смисъл е интерпретирана и смъртта на Пушкин като поет. Неговото убийство е възприето като престъпление срещу културата като достойното (very existent) битие за човека, престъпление, което непременно трябва да бъде наказано.

         И тъй, включена в състава на цялата книга като произведението, с което Лермонтов дебютира в литературата, малката новела предлага привлекателен интерпретационен модел за достъп в културното пространство на Герой нашего времени, в което може да бъде прочетено за правото и дълга на всеки човек да се реализира като творческа личност. Освен с историческия образ на Лермонтов, офицерът, който предприема странстване в Кавказ, за да почерпи някоя необикновена история, чрез която да осъществи своя голям дебют в литературата, изгражда комплементарна двойка с още едни вече утвърден автор и офицер, за когото се разправя … бывало по целым часам слова не добьешься, зато уж иногда как начнет рассказывать, так животики надорвешь со смеха - Григорий Александрович Печорин. Ако приемем, че кратката повест Максим Максимич може да бъде отнесена към жанра на пътните записки или портретните етюди, то единствено Бэла се явява художественото произведение, което всъщност или сякаш не е написано от Печорин. В този смисъл чрез текста на встъпителната новела могат да бъдат изградени опозициите "дебютиращ млад автор" - "утвърден автор" (офицерът, който отскоро е на Кавказ - Печорин) и "стар писател" - "модерен писател" (Максим Максимич - Печорин). Така Герой нашего времени придобива облика не толкова на психологически, философски, социален, реалистически, френски, английски или какъвто и да било някакъв роман с някакъв централен герой, колкото на книга, интерпретираща един културен феномен - творческите потенции на създадения по образ и подобие Божие човек и неговите перспективи за вписване в космоса, разбиран като едно безкрайно пространство от култура.

         В създаването на това необичайно литературно произведение може да бъде открит още един специален ефект. Лермонтов официално обявява книгата си за завършена едва във второто й издание, в което прибавя последният текст от нейната структура - Предисловието от автора, което веднага се превръща в най-важната семема в екзегетическия подход към нейното тяло. Не мисля, че е необходимо с оглед аргументирането на предлаганата в този текст идея да бъде даден отговор на въпроса дали първоначалният замисъл на Лермонтов е предвиждал създаването на предисловие, но е факт, че то се включва в Герой нашего времени като органична и неотделима част от цялостната концепция на една истинска книга. Во всякой книге предисловие есть первая и вместе с тем последняя вещь. Предисловието се превръща в много важна част от цялостния замисъл на Лермонтов за своето необикновено произведение, тъй като чрез него Герой нашего времени може да се мисли като книга, способна да удовлетвори претенциите на една изискана и високо образована публика. Но обыкновенно читателям нет до нравственной цели и до журнальных нападок, и потому они не читают предисловии. А жаль, что это так, особенно у нас. Наша публика так еще молода и простодушна, что не понимает басни, если в конца ее не находит нравоучение. Она не угадывает шутки, не чувствует иронии; она просто дурно воспитана. Она еще не знает, что в порядочном обществе и в порядочной книге явная брань не может иметь место. Предисловието превръща книгата в културен феномен и осмисля ролята на читателя, акта на четене, като възможност за участие в един естетически проект, прицелен в утвърждаването на етическата пълнота на човешката личност като венец на творението. В него Лермонтов успоредява образа на Печорин с пороците на една лошо възпитана публика, установявайки зависимост между културата и способността за творческо възприемане на обектите на изкуството и нравствеността. В предложената интерпретация паралелът между герой и читатели, които сякаш също се превръщат в Лермонтови персонажи, придобива смисъл на отношение между злощастната съдба на автор, употребяващ своя творчески потенциал, за да удовлетворява обществения лош вкус и ситуацията на дебют във високата литература като проява на духовен живот от страна на младия офицер, която обаче предполага една добре образована публика.

         В своето предисловие към Герой нашего времени Лермонтов преосмисля статута на читателя и неговия подход към книгата. Той предлага един културен проект с високи естетически императиви, в който читателят посредвом индивидуалния акт на четене е приканен да стане пълноправен участник в едно културно осмислено битие. В този смисъл ролята на твореца в Герой нашего времени може да бъде възприета като изпълняващ културна мисия. Не случайно в своеобразния официален метатекст, както по друг начин би могло да бъде възприето предисловието от автора, е поставен акцент върху четенето на предложеното произведение не като роман, а като книга. Така се регламентира определен жанров дискурс, който обаче отпраща към едни много древни културни практики - към книжнината от средновековието, когато книгата, нейното съставяне, изработка, притежание и четене са се схващали като благодатно участие в едно културно битие.

         ***

         През Средновековието книгата се е възприемала като изключителна ценност. Тя е издигала високо международния авторитет на една държава, осигурявайки й статут на богоизбраност и благословеност. В този свой аспект книгата се е ценяла като притежание на уникално писмено слово или азбука. Утвърждаването на престижа на една държава в придобиването на собствена азбука изразява преди всичко възгледа за човека като личност, изправена пред възможността за безпределно развитие и съвършенстване в необхватното благодатно битие на Бога, утвърждаването на писмеността е политика, насочена към изграждането на човека като уникална личност, като неповторима ценност в държавата. Писменото слово е възможност за написване или превеждане на едно абсолютно съдържание като по този начин култура на един народ придобива за себе си или става причастна на една абсолютна култура, каквато е Божието битие или Божието Слово. В този смисъл азбуката не е инструмент за налагане на авторитарен културен модел, а преди всичко изразява идеята за неограничени потенции за културно развитие и съвършенстване на една уникална държава като уникална и неотделима част от целия космос.

         В словото си за Евангелието (или Слово на блажения наш учител Константин Философ проглас е към Светото Евангелие), което превежда на славянски език чрез богооткровена уникална азбука св. Кирил определя акта на написване на славянските книги и безкрайната перспектива на тяхното притежание и четене като централно събитие в историята на славянския народ. Чрез книгата се извършва причастието към уникалното надвремево събитие в историята на добросътворения свят - изкуплението на човека, случило се в Иерусалим. Тя съотнася, превежда или привежда това изключително събитие тук и сега в историческото битие на определен народ, включвайки го в домостроителния план на Бога. Св. Кирил започва своето слово с думите от пророчеството на пророк Исая:

         (Което са пророците някога предрекли: Христос идва да събере народите (Ис.66:18), защото светлина е Той за целия свят. А казаха те: слепи ще прогледнат, глухите ще чуят писменото слово. (Ис.29:18) И в оня ден глухите ще чуят думите на книгата, и очите на слепите ще прогледат из тъмнина и мрак. (Ис.29:18) По този начин книгата се интерпретира като възможност за участие в оня единствен и абсолютен ден, в който Бог събира народите си и преобразява битието в ново небе и нова земя. Защото, както новото небе и новата земя, които Аз ще сътворя, ще бъдат винаги пред лицето Ми, казва Господ, тъй ще пребъде и семето ви и името ви. (Ис.66:22) В този ред на мисли е уместно да се отбележи, че на старобългарски думата за "народ" и "език" е една и съща - . Св. Кирил осмисля акта на четене като сакрален акт, като религиозен ритуал. В своя Проглас той поставя специален акцент на изключителното значение на буквеното слово, разбирано именно като изкуствена матрица за отразяване на речта, за осъществяване на тайнственото причастие на народите към битието на Бога. Създаването на азбуката се обвързва с чудесата, които Иисус Христос извършва, за да засвидетелства Своето присъствие сред хората. А Иоан, като чу в затвора за Христовите дела, прати двама свои ученици и Му казва: Ти ли си Оня, Който има да дойде, или другиго да чакаме? Отговори им Иисус и рече: идете и разкажете Иоану, какво чувате и виждате: слепи прогледват и хроми прохождат, прокажени се очистват и глухи прочуват, мъртви възкръсват и на бедни се благовествува. (Мат.11:2 - 5) В Прогласа към Евангелието на св.Константин Философ азбуката се явява чудото, с което Бог изцелява глухите и слепите. По този начин пълнотата и достойнството на човешката личност се интерпретират като процес на ограмотяване и реализация на висок културен живот. Именно културата като възможност за утвърждаване на нравствени и естетически ценности възкресява човека като Божи образ и подобие, като венец на творението. В този смисъл книгата наистина осигурява реално причастие на човека към Бога. В своето Слово св. Кирил обвързва книгата и съответно пълноправното участие в културното битие на космоса едновременно с идеята за красотата на човешкия образ и активизирането на всичките му сетива за красотата на богосътворения свят, идеята за изкуплението.

         (Матей и Марк, Лука, Иоан - те всички хора учат, като казват: които красотата на душите си желаете - гледайте, обичайте и радвайте се! А които желаят на греховете мрака и тлението на този свят да пренебрегнат, и които искат да получат рая, и да избегнат изгарящия огън - вникнете сега с целия си разум! Слушайте, цял славянски народе, Словото, що от Бога дойде!). В своята притча, която добавя към хилядите притчи, които посрамват народите без Книги.

         (Голи са без Книги всичките народи: понеже без оръжие не могат с врага на нашите души да се сразят, те са готови за плена на мъки вечни) св. Кирил, използвайки символиката на едемското грехопадение, свързва идеята за греха с липсата на култура. Единствено книгата е способна да осигури оръжието, с което човек може да се пребори с унизяващите неговото достойнство пороци и да извоюва своята загубената прадедовска чест да общува с Бога, осъществявайки своето назначение да бъде венец на творението. Подобна мисъл изказва и Лермонтов в предисловието към Герой нашего времени. Той посочва, че в неговата книга са представени пороците на цяло едно поколение и по този начин тя би могла да стане основа за тяхното лечение. Это портрет, составленный из пороков всего нашего поколения, в полном их развитии. …Довольно людей кормили сластями; у них от этого испортился желудок: нужны горькие лекарства, едкие истины. Но не думайте, однако, после этого, чтоб автор этой книги имел когда-нибудь гордую мечту сделаться исправителем людских пороков. Боже его избави от такого невежества! Ему просто было весело рисовать современного человека, каким о него понимает, и, к его и вашему несчастью, слишком часто встречал. Будет и того, что болезнь указана, а как ее излечить - это уж Бог знает!

         В своето предисловие към Евангелието св. Кирил осмисля благовестието за създаването на писмеността с осигуряването на възможност за уникална културна изява на всеки човек, която се реализира в творческия акт на четенето. Буквите осигуряват пълноправно участие на всички хора, дори и на ощетените, слепите, глухите, прокажените, а защо да не кажем дори и на "мъртвите", в пълнотата на Словото. По този начин културата се явява универсална и безусловна проява на хуманност, единствено в която може да бъде утвърдена екзистенциална пълнота. Писмената могат да бъдат разгледани още и като съкровено благовестие пред отделния човек, пред отделната човешка личност за възможността да сподели своето уникално битие и своята несподелима тайна с Бога като със свой Отец. Ето защо Азбучна молитва, за която все още няма убедителни аргументи, че не е дело също на св. Константин Философ, започва с думите:

         (Аз се Богу моля с тези букви,
         Боже на всички твари)

         Тази молитва на св. Кирил може да бъде възприета като израз на радостта от възможността посредством буквите () човекът като уникална и неповторима личност да се обърне към Бога, Който е творец на небето и земята. Тя е особено близка по звучене с едно от най-хубавите песнопения от последованието на Литургията Тебе поем, в което християните се обръщат към Бога като към свой Отец.

         В същата глава от пророк Исаия (Ис.29), към която принадлежат цитираните в началото на Словото към Евангелието от св. Кирил стихове, става дума за някакво особено тържество на бедните, което ще се случи, когато стане възможно да чуят и прочетат Книгата. И страдащите повече и повече ще се радват у Господа, и бедните люде ще тържествуват у Светия Израилев; защото няма вече да има оскърбител, и хулникът ще изчезне, и ще бъдат изтребени всички поборници на неправдата, които объркват човека с думи и разпъват мрежи ономува, който търси съд при портите, и отблъсват правия. (Ис.29:19 - 21) Тържеството на бедните и оскърбените в онзи благодатен ден, когато "глухите ще чуят думите на книгата" (Ис.29:18) може да бъде възприето като предоставяне на възможност за пълноправно участие в Божието слово. Нещо повече - тази възможност е интерпретирана като императив пред абсолютно всеки един човек за творческа изява в културата на словото и за изграждане на лично отношение към истината. Текстът на Исаия говори за наличието на "поборници на неправдата", които спекулират с думите и объркват неграмотния, който търси правда. В този смисъл и в контекста на Лермонтовата книга, която разглеждаме, това състояние на безграмотност, в което "поборниците на неправдата объркват човека с думи" и "разпъват мрежи ономува, който търси съд" може да бъде интерпретирано като насаждане на "лош вкус" и "лошо възпитание". По този начин самостоятелният творчески акт на четене на Божието слово се превръща в нравствен императив пред всеки човек, който желае да утвърди подобаващото на своята сътворена по Божи образ и Божие подобие личност, поведение. Той се осъзнава като борба с пороците и преодоляване на греховното състояние. В този смисъл прекрасната дебютна новела на Лермонтов е съзвучна на изконния смисъл, който пророк Исаия и св. Кирил са вложили в писменото слово или в книгите (). Той създава книга, в която утвърждава правото и задължението на всеки човек в самостоятелна творческа изява да придобие достойнството на богообразно човешко същество.

         Една от основните идеи, които св. Кирил влага в създаването на славянската писменост, е възможността за безсмъртие, която се открива в акта на четене или писане (). В словото се съдържат безпределни основания за живот, които могат да бъдат реализирани посредством творческото участие на човека в него. Проглас към Евангелието мисли книгата като условие за възпяване на Бога.

         (радващи се с ангелите вечно и вечно славещи милостивия Бог, винаги с написаните песни възпяващи обичащия човека Бог, на Когото подобава слава, чест и божествена хвала винаги заедно с Отца и Светия Дух от век на век от всички твари!). Чрез книгата човек става причастен на битието на херувимите, които непрестанно славословят Бога с трисвети песни. Божественото славословие () е пълнота на културния или артистичен живот, в който е осъществена най-висшата степен на нравствеността, трансцедентираща човека в друго измерение на битието. Св. Кирил завършва своето слово с традиционната за всеки един текст на християнската ортодоксална литература формула за прослава на Бога. Тя изразява идеята за възможното непрестанно и вечно всевъзпяване на Божествената Троица от всички твари и, разбира се, става задължителен елемент от структурата на старобългарските текстове. Бог е достоен за вечна прослава от всяко дихание. В този смисъл всяко дихание би могло да придобие основание за безкрайно битие в славословието или с други думи в творчеството. Истинският боговдъхновен творчески акт обаче става възможен чрез изнамирането на книгите или буквите, осигуряващи пълноправното участие на всеки един човек до истинното Слово на Бога. Едно от важните достойнства на Кирилометодиевото дело е, че те не само създават славянска азбука, но и посредством тези извънкултови текстове на първата старобългарска книжнина, създават философия на самите букви. Те осмислят писмената като медията, която и чрез която може да се възприема и сътворява истина. Имайки достъп до книгите като носители на истината или като Слово Господне всяка творческа или културна дейност на човека би го определила като венец на творението. Нравствената чистота, която човек придобива, подражавайки на образа, представен в Евангелието, в Четиминеите или в Книгите, го определя като венец на творението, което всъщност е пълнота на неговата творческа или артистична дейност, тъй като цялото му същество - очистено и красиво - вече се е превърнало в непрестанно славословие на своя Творец. В този смисъл славословието, акта на четене, може да бъде определено като вдъхновена от Бога творческа дейност толкова достойна за безсмъртие, колкото Бог е достоен за вечна похвала. То е средоточие на абсолютната нравственост или добротолюбие, тъй като представлява абсолютно общение с Бога. И доколкото човек участва в това общение, доколкото човек участва във възхвалата, която цялото творение отправя към Бога в пълнотата си на творение Божие, той има живот вечен. Подобен модел за възможно безсмъртие, което човек би могъл да постигне в словото, може да бъде открит при изграждането на приказките на Шехерезада. Мъдрата принцеса трябва всяка нощ да разказва приказки, за да живее. В този смисъл като своебразен стремеж към безсмъртие би могло да бъде възприето и написването на книгата Герой нашего времени от Лермонтов.

***

         Малката встъпителна новела на Лермонтов е изградена по модел, сходен на този, по който Пушкин написва своите повести. Тя е особено близка на поетиката на Станционный смотритель, при която текстът се конструира като матрица от разкази. Всеки един разказ се отличава със своя специфична мотивировка, със своя специфична ситуация на разказване, нямаща нищо общо със ситуацията на предходния или следходния разказ в рамките на цялостния текст на повестта, както и със своя специфична стилистична структура. Така например промяната в личността и съдбата на станционния надзирател е толкова голяма, че би могло да се говори, че началото и краят на историята, която той разказва за своята дъщеря, е написан от двама различни автори. Нещо повече, самият художествен финал е иззет от неговите правомощия и е поверен на особена фикционална фигура, която събира текста. По този начин сюжетът на художественото произведение не се осъществява като дело на един разказвач, а се случва като случайно събран от някого текст. Получава се разказ за намерения художествен сюжет в едни живот. Така са изградени и повестите Выстрель и Метель. Цветан Тодоров интерпретира статута на обрамчващия разказ в поетологичния модел на разказ в разказа като разказ за разказа. В този ред на мисли пътните записки, които твърди че пише пътуващият из Кавказ офицер, могат да бъдат възприети като разказ или текст за написването на едно художествено произведение или като текст за дебюта на един млад писател, който реализира потенциите на човека да бъде творческа или артистична личност. Основна цел на пътешествието на офицера е да събере интересен материал, и то във вид на разкази, който би му позволил да направи своята първа изява в изкуството. Привидно той повтаря поведението на полковника-разказвач от Выстрель или пътуващата фигура от Станционный смотритель. Именно за да открие това ново равнище на възприятие на художествения текст като ценност или като цел на един живот, авторът изключително много държи на своя обрамчващ разказ в прелестната малка новела Бэла: ...я пишу не повесть, а путевые записки. По този начин се предоставя възможност за изграждане на съзерцателно, контемплативно отношение към същинския, "съградения" художествен текст и формиране на съждения за смисъла на изящното изкуството и за човека като творческа личност. Обрамчващият текст разгръща рецептивното внимание върху идеята за стремежа на едни офицер да изгради у себе си образа на една висока културно ангажирана личност, сътворявайки невиждано произведение на изкуството. Така Бэла задава кода за достъп към цялата книга Герой нашего времени като книга за творческата съдба на човека.

         Важна особеност в поетиката на Бэла са двата финала, застъпващи двете жанрови "крайности" - комедията (happy end) и трагедията (unhappy end). Това не е разделено от пауза повествование, а единно произведение с две развръзки, написани сякаш от различни автори. Когато Максим Максимич оповестява щастливия край на любопитната любовната история между красивата черкешенка и руския офицер, той с нищо не подсказва, че разказът му е останал незавършен. Напротив, за него това е истинска повест в качеството си на произведение на изкуството, което завършва с подобаваща за един художествен текст, според разбиранията на един кавказки офицер, развръзка. Тази развръзка е много близка до финалите на вълшебните приказки, което от своя страна допълва представата ни за Максим Максимич като представител на народностното светоусещане. Същевременно първият разказ, който разказва той, наподобява последната от повестите на Белкин - комедията Барышня-крестьянка. Дъщеря на племенен цар, но живееща някъде из южната част на руската провинция Бэла може да бъде възприета като господарка-селянка (барышня-крестьянка), както отрасналата в потомственото си имение руската дворянка Лиза Муромска. По същия начин Григорий Александрович Печорин пристига в затънтения руски батальон в образа на романтичния герой, разочарован от прелестите на столицата, каквато роля започва да играе Алексей Берестов в повестта от Белкин. Удовлетвореното естетическо чувство на Максим Максимич от щастливия финал на една такава среща обаче не намира отклик в душата на младия начинаещ писател:
         - И продолжительно было их счастье? - спросил я.
         - Да, она нам призналась, что с того дня, как увидела Печорина, он часто ей грезился во сне, и что ни один мужчина никогда не проводил на нее такое впечатление. Да, они были счастливы!
         - Как это скучно! - воскликнул я невольно. В самом деле, я ожидал трагической развязки, и вдруг так неожиданно обмануть мои надежды!...
         В контекста на цялата книга можем да разгледаме втората развръзка в Бэла като дело на писателя Печорин. Всъщност Лермонтов много последователно изгражда образа на своя герой именно като писател. Така например Максим Максимич представя главното действащо лице на своята история като чуден разказвач: ...бывало по целым часам слова не добьешься, зато уж иногда как начнет рассказывать, так животики надорвешь со смеха. Със своите думи той успява да разпали апетитите на брата на Бэла Азамат към коня на Казбич и да го накара да размени сестра си за него. Недели три спустя стал я замечать, что Азамат бледнеет и сохнет, как бывает от любви в романах-с. Что за диво?... Сравнението на въздействието на думите на Печорин с въздействието на романите върху читателите дава основание да интерпретираме образа на героя като писател в смисъла на пророчеството на Исаия, като един от "поборниците на неправдата, които объркват човека с думи". (Ис.29:20,21) Чрез необикновената си дарба да разказва истории Печорин успява да привлече към себе си и всички поклонници на прелестната княжна Мери. Всъщност неговата функционална роля като герой във всички части на книгата Герой нашего времени се свежда до, както той сам се определя, "необходимото лице в петото действие", което трябва да определи жанровата номинация на една съдба. Тоест Лермонтов въвежда Печорин като герой или като действащо лице в образа на писател. От друга страна книгата Герой нашего времени е изградена като сборник от повести на Печорин. Той написва, и то като художествено мислени текстове, повестите Тамань, Фаталист и Княжна Мери. В този смисъл, ако говорим за Печорин като за герой на голямата Лермонтова книга, то той е герой, чиито образ е разкрит посредством неговото творчество. Ето защо ние предпочетохме да интерпретираме Герой нашего времени именно като книга за творческите потенции на човека.

         В един момент от повествованието малката встъпителна новела установява поразително подобие между образите на начинаещия автор и неговия бъдещ, настоящ и предишен герой Григорий Александрович Печорин в сюжета на творческата им реализация в света. И двамата могат да бъдат определени като "странстващи офицери", отправили се в Кавказ, за да се избавят от екзистенциалния модус на скуката. Като усещане за екзистенциална недостатъчност и битийствена непълнота скуката дефинира ниската нравствена ангажираност на тяхната творческа дейност в търсене единствено и само на занимателен, авантюрен сюжет и сюжетни ситуации, спекулиращи с пороците на обществото. Когато Максим Максимич завършва своя разказ младият литератор възкликва: как это скучно!, отбелязвайки своето разочарование и неудовлетворено любопитство. На същото място от разказа обаче скука изпитва и главният герой в него - Печорин, което става причина за нова развръзка на творбата: …если вы хотите, я ее еще люблю, я ей благодарен за несколько минут довольно сладких, а за нее отдам жизнь, только мне с нею скучно… мне осталось одно средство путешествовать. Тези последни думи представляват нова препратка към автора на записките, който сякаш осъществява намерението на своя герой да пътешества. По този начин обаче се създава усещането, че авторът сякаш парадоксално е управляван от своя герой. Нещо повече, тъкмо склонността на Печорин към литературна дейност създава възможността за истински творчески дебют на неизвестния досега офицер литератор, доколкото с изданието на дневника на своя "герой" той осъществява първата си значима литературна проява. Недавно я узнал, что Печорин, возвращаясь из Персии, умер. Это известие меня очень обрадовало: оно давало мне право печатать эти записки, и я воспользовался случаем поставить свое имя над чужим произведением. Дай Бог, чтоб читатели меня не наказали за такой невинный подлог! Офицерът от Кавказ иззема или присвоява творчеството на Печорин, поставяйки своето име вместо неговото. По този начин той сякаш напълно се идентифицира със своя т.нар. "герой". В същото време обаче той не крие своята литературна манипулация с чуждия текст. Напротив, в специално предисловие никому неизвестният досега писател "с радост" оповестява, че е имал възможността да присвои чужд текст и да сложи своето име вместо името на истинския автор. По този начин обаче се случва нещо съвсем различно от кражба на авторство. Случва се промяна на статута на автора. С изричното упоменаване в предисловието на името на истинския създател на текста, Печорин не престава да бъде пълноправен и всепризнат автор на записките си, но в рамките на книгата, издадена с друго име и с друго заглавие Герой нашего времени, той придобива статута на герой-творец. По този начин се преодолява и илюзията за подобие между двамата автори или илюзията за тъждественост между автор и герой. Те не са един и същи човек, а различни писатели с противоположни творчески интенции. Печорин остава автор на различни кавказки авантюристични историйки - Бэла, Тамань, Фаталист и Княжна Мери, (не случайно са предпочетени да бъдат издадени само неговите записки, отнасящи се до пребиваването му на Кавказ), а офицерът, включил разказа на Максим Максимич в своите пътни бележки, се превръща в автор на книга за творческите потенции на личността.

         Първата новела от втората част на книгата, Княжна Мери, използва аналогичен поетологически модел, по който е изградена и встъпителната новела на цялата книга, Бэла. И двата текста могат да бъдат разгледани като истории за създаването на едно произведение на изкуството. Както при Бэла, където офицерът във вид на пътни бележки представя съзряването си като творческа личност и създаването на първото си поетическо художествено произведение, така и при Княжня Мери във вид на дневник е разгледан образът на Печорин като творец в инсценирането на своя пореден "мещански" роман. Двата текста анализират най-вече творческия процес при изграждането на развръзката като изява на нравственото лице на автора. Когато Вернер разказва любопитния факт, че княжна Мери мисли Грушицки през романтичния код, като разжалван заради тайнствен дуел офицер, Печорин изпада в творчески екстаз.
         - Надеюсь, вы ее оставили в этом приятном заблуждении…
         - Разумеется.
         - Завязка есть! - закричал я в восхищении: - об развязке этой комедии мы похлопочем. Явно судьба заботится об том, чтоб мне не было скучно.

         Усещането за екзистенциална непълнота - скуката, се оказва основният творчески импулс за Печорин при написването на развръзката. В малкия драматически откъс Сцена от Фауст Пушкин интерпретира инспирираната от скука творческа активност като действие на дявола. До същия извод достига и Печорин, който отъждествява себе си с необходимото лице в петия акт на чужди драми. То обаче не изпълнява ролята на deus ex machine, не се проявява като Божествен образ и Божествено подобие, а като трагична дяволска намеса. С тех пор, как я живу и действую, судьба как-то всегда приводила меня к развязке чужих драм, как будто без меня никто не мог бы ни умереть, ни прийти в отчаяние. Я был необходимое лицо пятого акта; невольно я разыгрывал жалкую роль палача или предателя.

         В Сцена из Фауста със завидна психологическа проникновеност Мефистофел анализира способите, с които се е опитвал да разсее скучаещия Фауст. Те могат да бъдат разгледани като различни сюжети на човешка екзистенция в света, които неудовлетвореният изследовател реализира като трагедия на човешкия дух. По същия начин, по който в малкия драматически откъс от Пушки дяволът предлага на Фауст участие в различни "чужди" сюжети, за да го развлече, в голямата книга на Лермонтов съдбата непрекъснато предоставя на Печорин възможности за артистично участие в различни драматически откъси, грижейки се за това да не му бъде скучно. Печорин изпада в особена творческа и екзистенциална криза, в която животът му става зависим от любопитните истории, които би могъл да осъществи. В този смисъл неговият образ може да бъде разгледан като поставен в матрицата на един екзотичен, чувствен свят, в който подобно на Шехерезада трябва да разказва, за да живее. Печориновите разкази обаче не се реализират като ново и необикновено слово, откриващо в материалния свят божествена възможност пред човека, което така пленява ушите му, че е готов да продаде имота си и да раздаде на сиромаси (Мат.19:21), за да го слуша. Напротив, неговите разкази са вписани в матрицата на чувствените удоволствия на този свят и имат за цел да удовлетворят една човешка страст - любопитството.

         В самостоятелното издание на повестта Тамань изречението: Как камень, брошенный в гладкий источник, я встревожил их спокойствие, и как камень едва не пошел ко дну; има продължение, което в книгата е премахнато: а право я ни в чем виноват: любопытство - вещь, свойственная всем путешествующим и записывающим людям. Нека да напомним, че тази повест "едва успява" да излезе само месец преди първата премиера на книгата, което само по себе си означава, че публикуването й като самостоятелно издание не е съвсем случайно. По този начин освен като трети и последен текст от първата част на Герой нашего времени тя по някакъв начин предхожда първата новела в книгата. Тамань сякаш рамкира Бэла. Всъщност двата текста са много близки един на друг. Те представят първите стъпки на двама млади офицери и поети на Кавказ. Същото изречение, което в книгата Лермонтов премахва от текста на Тамань, срещаме в новелата Бэла: Мне страх хотелось вытянуть из него какую-нибудь историйку - желание, свойственное всем путешествующим и записывающим людям. По този начин любопитството сякаш е признато като обща характеристика на всички пътешественици и писатели. Защо обаче Лермонтов премахва това изречение от Тамань, когато включва повестта в цялостната структура на книгата или защо го прибавя към нейния текст, издавайки повестта като самостоятелно произведение малко преди първата премиера на Герой нашего времени? Може би Печорин започва да се схваща вече не като поет или пък някой разбира, че любопитството не е нещо свойствено за всички записващи хора? В книгата си Поетика на прозата Цветан Тодоров свързва любопитството, желанието да се чуе чуждия разказ със смъртта. В този смисъл като проява на екзистенциална отегченост то може да бъде възприето като греховно състояние. Любопитството е една от интерпретациите на първородния грях, извършен от Адам и Ева, които нарушават Божието слово, подмамени от желанието да узнаят какво ще стане, ако вкусят от дървото на познанието какво е добро и зло. Този акт обаче ги обрича на смърт. Желанието за познание, проявено от Адам и Ева в акта на грехопадение е всъщност придобиване на знание за злото, тъй като в лицето на Бога, Който е говорил с тях, те са могли да научат пълнотата на доброто. В този смисъл любопитството може да бъде възприето като неправилно насочена потребност от знание или с други думи като неудовлетворима страст към чужди истории с интригуващ и трагичен край, чрез които човек безуспешно се опитва да задоволи състоянието си на екзистенциална празнота или скука. Любопитството обаче не успява да изпълни със съдържание живота на Печорин, което довежда до неговата смърт. Авантюрните сюжети, в които участва като съавтор не удовлетворяват творческите му потребности. В Княжна Мери той сам признава, че се е превърнал във второразреден съчинител: Уже не назначен ли я ею (съдбата) в сочинители мещанских трагедий и семейных романов, - или в сотрудники поставщику повестей, например, для "Библиотека для чтения"?.. Мало ли людей, начиная жизнь, думают кончить ее как Александр Великий или лорд Байрон, а между тем целый век остаются титулярными советниками?.. И тъй, докато в самостоятелното издание на романтичния кавказки разказ Тамань, с каквито през 30-те години на ХІХ в. е била преситена литературата на Русия, Печорин е склонен да оправдае случилото се или написаното с присъщото на писателя любопитство, в Княжна Мери той осъзнава поддаването на желанието да узнаеш или обладаеш чуждата история като погубване на истинския талант. След като се отказва да "пише" Печорин оставя ръкописите си на Максим Максимич и се отправя на изток към Персия, страната на Шехерезада, където намира смъртта си като творческа личност. Изтокът е също така и мястото, откъдето произхожда писмеността. В този смисъл той може да бъде възприет и като символично царство на словото, в което е отказано пълноправното битие на Печориновите разкази.

         Смъртта на Григорий Александрович Печорин обаче се възприема с голяма радост от автора на пътните записки на Бэла, който по този начин би могъл да издаде от свое име неговите разкази и да направи своя истински дебют в художествената литература - факт, който недвусмислено говори не в полза на неговата нравственост, която обаче, може би читателят все по-ясно усеща как този текст се опитва да похвали. За да защитим възприетата позиция обаче ще трябва отново да насочим нашето внимание към малката новела, чийто автор настоява да бъде четена само и единствено като пътни бележки на един офицер, а за своя истинска литературна творба определя издаването на дневника на Печорин. Борис Эйхенбаум открива поразителни интертекстуални връзки между Бэла и Пушкиновите пътни бележки от Путешествие в Арзрум, които също се пишат от пътуващ офицер, но за разлика от героя на Лермонтов, този офицер не само не е начинаещ писател, но е и първият поет на Русия. Эйхенбаум отбелязва, че авторът на малката кавказка новела се движи срещу Пушкин - не от Ставропол към Тифлис, а от Тифлис към Ставропол. Лермонтов построява своето повествование така, че да направи възможна срещата на своя герой с великия поет. И тази среща действително се осъществява. В Пушкиновите бележки можем да прочетем следния любопитен пасаж от преминаването му през Крестова гора: Пост Коби находится у самой подошвы Крестовой горы, чрез которую предстоял нам переход. Мы тут остановились ночевать и стали думать, каким бы образом совершить сей ужасный подвиг: сесть ли, бросив экипажи, на казачьих лошадей или послать за осетинскими волами? … На другой день около 12 часов услышали мы шум, крики и увидели зрелище необыкновенное: осьмнадцать пар тощих, малорослых волов, понуждаемых толпою полунагих осетинцев, насилу тащили легкую венскую коляску приятеля моего О***. Идентична е ситуацията, при която се запознават младият офицер и Максим Максимич в Лермонтовите пътни бележки, където шестте бика на любопитния за необикновенни кавказки истории поет влачат значително по-бавно леката му бричка в сравнение с тежкия това на стария капитан, теглен с лекота само от четири вола. По този начин Лермонтов сякаш се опитва да идентифицира своя герой с Пушкиновия приятел О***. Разбира се далеч съм от мисълта да отъждествявам образа на Максим Максимич с Пушкин, но затова пък съвсем правомерно бих могъл да направя сравнение между словото на обикновения стар офицер, за когото обаче Лермонтов изисква признанието на публиката, че е достоен за уважение човек, и словото на Иван Петрович Белкин. В срещата си с Максим Максимич младият начинаещ писател сякаш се зачита не в "мещанските" кавказки разкази на Печорин, каквито се пишат в голямо количество през 30-те години на ХІХ в., а в книгата с повестите на Александър Сергеевич Пушкин, които той написва под името на покойния добряк Белкин. В този смисъл обаче можем да говорим за наистина случила се среща с Пушкин, която оказва изключително въздействие върху живота и личността на младия офицер. Какво имам предвид? Всъщност, когато младият пътешетсвеник пожелава да чуе продължение на историята за красивата черкешенка и руския офицер, Максим Максимич доста манипулативно с удивително майсторство на разказвач се заема да удовлетвори любопитството на своя нов приятел и по такъв начин разказва края на историята, че оттегченият в началото от обикновената развръзка любопитен писател, се разкайва и съвсем неочаквано започва да желае сулчването на още "по-отегчителен" финал (happy end). Когато разказва как докторът, след като прегледал раненото момиче, заявил, че тя няма да живее повече от ден, Максим Максимич уж съвсем непринудено подхвърля забележката, че въпреки своята категоричност докторът се е излъгал …осторожно перенесли мы раненую к Печорину и послали за лекарем. Он был хотя пьян, но пришел; осмотрел рана и объявил, что она больше дня жить не может; только он ошибся…. Тези хитри думи стават причина младият офицер да възкликне радостно:
         - Выздоровела? - спросил я у штабс-капитана, схватив его за руки и невольно обрадовавшись.
         Поставяйки във втората част на разказа акцент върху мотива за страданието на девойката Максим Максимич сякаш успява да формира ново отношение към изкуството у своя млад приятел и изцяло да промени неговия духовен облик. Всъщност в този епизод ние ставаме свидетели на способността на словото да изцелява. Способност, за която намеква Лермонтов в предисловието на своята книга, представяйки я като "горчиво лекарство" и "чиста истина". Като лекарство, което ще накара слепите да прогледнат, а глухите да чуят, интерпретира словото и св. Кирил в Прогласа към Евангелието. Сам Иисус Христос е бил наричан Лекар, Който не само е изцерявал мнозина болни и е прогонвал нечисти духове на обхванатите от бесове, но е възкресявал и мъртви. И тъй, радостта, която обхваща младия поет, когато долавя в думите на Максим Максимич и най-малка надежда, че Бэла може да е оздравяла, е всъщност радост от неговото собствено тайнствено изцеляване, настъпило сякаш от духовната среща с истинското художествено слово на Пушкин, представено в образа на кавказкия офицер. Този всъщност е и смисълът на радостта, която изпитва той от вестта за смъртта на Печорин¹. Това е вест за смъртта стария човек вътре в него, вест за смъртта на героя на времето, на когото неволно е започнал да прилича, но най-вече, това е вест за възкресението на истинската творческа личност в младия поет. Истинското творчество, присъщото на всеки един творец, е не любопитството като израз на временно лекарство срещу скуката, а рядкото умение да слушаш, да чуваш, да виждаш, да четеш и все повече и повече да приемаш в себе си истинското Божие слово, утвърждавайки и изписвайки Божия образ в своята сътворена за Бога личност.

         Решавайки се да издаде личните записки на покойния офицер от Кавказ Григорий Александрович Печорин авторът на Бэла (за когото по-надолу привеждам аргументи защо го наричам така) предприема мащабна кампания за реформа на обществения вкус, въпреки не по-малко ироничното му заявление, че за нищо на света не би си позволил такова "невежество". Привидно извършвайки една безнравствена и във висша степен проява на лош вкус, постъпка, каквато е радостта от чуждата смърт и издаването на чужди текстове от свое име, той всъщност превръща личния дневник на един порочен (порченный) човек в дневник на цяло едно време. Неговата цел е не толкова да присвои чужди повести, което би могъл да направи много по-успешно като въобще не споменава за съществуването на друг автор, колкото да даде ново заглавие, а с това и нов статут на текста, обвързвайки го с цялото общество …Может быть некоторые читатели захотят узнать мое мнение о характере Печорина? - Мой ответ - заглавие этой книги. - "Да это злая ирония!" - скажут они. - Не знаю. По този начин авторът на прекрасната малка новела изцяло променя акта на четене в руското общество от средство за развлечение от скуката, в средство за самопознание.

БЭЛА

Ты дан мне в спутники, любви залог немой,
И страннику в тебе пример не бесполезный:
Да, я не изменюсь и буду тверд душой,
Как ты, мой друг железный.
         (Кинжал, М.Ю.Лермонтов)

         Изключителната привлекателност, която притежава тази малка Лермонтова новела в голяма степен се дължи на прекрасното име, което носи образът на красивата черкешенка - Бэла. Великолепното художествено съчетание на руските фонеми му придават необикновено изящество и поетичност, превръщайки го в истински шедьовър на езика. Същевременно името съдържа много богат семантичен потенциал, който създава възможност за изграждането на многообразни интерпретационни модели и културни предизвикателства. В едно от тях например, би могла да бъде отбелязана паронимната близост и подчертаната фонемна различност в корените на имената на Бэла и на Пушкиновия разказвач Белкин, който не веднъж е изкушавал русистиката да бъде определян като alter ego на Националния поет. Всъщност на семантично равнище фонемата "э"се различава от "е" с по-високата си поетическа натовареност. Аргументи за подобно интертекстуално сближаване между имената на Бэла и Белкин бихме могли да намерим и от идеята за сюжета на дъщерята, определящ единството на Болдинските повести на Пушкин. Въпреки изкусителното предложение, ние няма да се ангажираме с анализ на сюжетните връзки между Станционны смотритель и разказа на Максим Максимич или разказа "Максим Максимич" в малката Лермонтова новела, като се ограничим да повторим изказаната от нас вече теза за срещата на младия поет със стария кавказки капитан като среща с литературното творчество на А.С.Пушкин. И тъй, находчивият избор на уникалната руска широка гласна "э", придавайки изключителна поетичност на името на красивата черкешенка, която Печорин възприема като ангел, изпратен от небето, едновременно с това блокира всяка еднозначна, макар и правомерна, интерпретационна теза като открива възможност за едно неограничено нейно разгръщане. Така например името Бэла съвсем еднозначно може да бъде отъждествено с италианското "bella", което означава 'красива'. Аргументирайки тази теза обаче трябва да кажем, че изборът на обратното руско "э" не е мотивиран от транслитерирането на италианското широко "е". Не е мотивиран и от факта, че евентуална употреба на "е" би свързала името на героинята по-скоро с руското значение 'бяла', 'чиста' отколкото с италианското 'красива'. Употребата на уникалната руска гласна по-скоро придава на думата Бэла статут на изключително езиково събитие, създадено да изрази идеята за красотата като абсолютна космическа ценност. В този смисъл буквата "э" можа да бъде разгледана като грамема, предаваща философското значение на превъзходната степен на красотата като 'най-красива,' 'истинска', 'венец на творението', 'възлюбена дъщеря на света', 'ангел, изпратен на човека от състрадателната съдба' .
         Образът на Бэла, въпреки огромните симпатии на своите разказвачи, не е толкова подробно разработен в сравнение с този на Печорин. Той остава някак непознат и дори малко чужд. Това обаче в никакъв случай не ощетява неговото богатото семантично съдържание. Напротив, по този начин образът на красивата черкешенка може да бъде възприет като герой, непознат и невиждан във времето си. Той е ангел, изпратен от небето като знак за прошка. От друга страна Бэла може да бъде възприета и като великолепно словесно творение на Максим Максимич и неговия спътник. В него по-скоро е изразено тяхното лично творческо отношение към една красива идея за човека, чиято пълнота може да бъде съзерцавана отвъд триизмерната система на земята, поради което много трудно би могла да бъде изобразена от натура. Смисълът на Бэла е, че тя по-уникален начин активизира творческите потенции на двамата офицери, превръщайки ги в пълноправни творчески личности. Чуждият на литературата Максим Максимич разказва, и то доста майсторски, една история, която успява да накара изкушения от литературата младеж да преосмисли творческите си позиции. Эйхенбаум обръща внимание на факта, че всъщност историята за Бэла се разказва едновременно и от двамата офицери. Максим Максимич си позволява да владее реакциите на своя слушател, а младият литератор вмъква в структурата на текста своя коментар за емоционалното състояние на стария капитан, който разказва своите спомени. По този начин двамата офицери стават и пълноправни герои на малката повест, или на красивата смуглянка. По някакъв начин Бэла успява да насочи към литературна дейност и Печорин, доколкото имаме сериозни основания да твърдим, че и трите повести, включени в неговия дневник: Таман, Княжна Мери и Фаталист са написани след трагедията с младата черкешенка, която става причина да направи сериозна равносметка на своя живот.
         Като красиво цвете на Кавказ, като изящно произведение на изкуството Бэла не успява да бъде оценена и опазена от Печорин. Тя не успява да бъде обезсмъртена в неговата любов като ненадминат шедьовър на неговата творческа личност. В дневниковите си записки от Пятигорск, които се заема да допише, вероятно след смъртта на Бэла, Печорин достига до същите изводи за себе си и за своето отношение към смуглата черкешенка, до които тънкият психоаналитизъм на Мефитсофел довежда Фауст в малката Пушкинова сценка.

Ф а у с т

 

О сон чудесный!
О пламя чистое любви!
Там, там - где тень, где шум древесный,
Где сладко-звонкие струи -
Там, на груди ее прелестной
Покоя томную главу,
Я счастлив был…

 

М е ф и с т о ф е л ь

 

Творец небесный!
Ты бредишь, Фауст, наяву!
Услужливым воспоминаньем
Себя обманываешь ты.
Не я ль тебе своим стараньем
Доставил чудо красоты?
И в час полуночи глубокой
С тобою свел ее? Тогда
Плодами своего труда
Я забавлялся одинокой,
Как вы вдвоем - все помню я.
Когда красавица твоя
Была в восторге, в упоенье,
Ты беспокойною душой
Уж погружался в размышленье
(А доказали мы с тобой,
Что размышленье - скуки семя).
И знаешь ли, философ мой,
Что? думал ты в такое время,
Когда не думает никто?
Сказать ли?

Ф а у с т

 

Говори. Ну, что?

 

М е ф и с т о ф е л ь
Ты думал: агнец мой послушный!
Как жадно я тебя желал!
Как хитро в деве простодушной
Я грезы сердца возмущал!
Любви невольной, бескорыстной
Невинно предалась она…
Что ж грудь моя теперь, полна
Тоской и скукой ненавистной?..
На жертву прихоти моей
Гляжу, упившись наслажденьем,
С неодолимым отвращеньем:
Так безрасчетный дуралей,
Вотще решась на злое дело,
Зарезав нищего в лесу,
Бранит ободранное тело
Так на продажную красу,
Насытясь ею торопливо…
Потом из этого всего
Одно ты вывел заключенье…

         Подобно на Фуст, за когото любовта към Гретхен е чудесен сън, и Печорин възприема отначало прелестната черкешенка като красив ангел, изпратен от небето. Нито отегченият учен в интерпретацията на Пушкин, нито "любопитният" авантюрен герой на Лермонтов обаче, не успява да преодолее в любовта екзистенциалната недостатъчност на своята личност. И двамата не престават да скучаят дори когато няма обективни предпоставки за това. Това, което обединява тези само на пръв поглед несъпоставими персонажа е всъщност техният чувствен или естествен подход към света. Не е случайно, че Печорин намира общ език тъкмо с доктор Вернер. И двамата герои, Печорин и Фауст, се опитват да удовлетворят желанието си за постигане на абсолютния смисъл и пълнота на живота чрез тип екзотична, чувствена наслада. Тя се търси като събитие на тялото и душата в този свят, но не се осъзнава като фундаментална промяна в духовното развитие на личността. Човек обаче е двусъставно същество, притежаващо материална и духовна, божествена природа. В този смисъл пълнотата на своята екзистенция той би могъл да постигне в равноправното удовлетворяване на потребностите на тези две негови същности. Необходимостта от споделяне на Божието битие, от участие в Божия живот обаче по никакъв начин не може да бъде задоволена посредством чувствения опит. Тя изисква от човека съвършено различно ново преживяване, което може да бъде определено като мистичен, духовен или литургичен опит. Тя настоява за присъствието на човека в Църквата. Именно такъв духовен опит като пълнота на човешка екзистенция предлага на своите читатели М.Ю.Лермонтов в своята малка новела с толкова особена структура. Категорично представен като импресия текстът създава възможност за участие в един акт на мистическо съпреживяване на абсолютната пълнота на битието, което би могло да бъде достигнато обаче, само посредством литургическа нравственост. Пълноправното участие в Литургията на верните предлага достъп до знаковата система на Църквата, чрез която човек би могъл да проникне в тайнството на своето сътворение, както и на своето изкупление и спасение. Тази символика използва и Лермонтов, за да сподели своеобразен мистичен опит от пребиваването си на Кавказ, съпоставим с тайнството на преображението на Иисус Христос на Таворската планина, станало пред очите на Неговите ученици Петър, Иаков и Иоан. В русистиката вече е предложена тезата, която разглежда поместената между двата разказа за Бэла художествена импресия на младия офицер, вдъхновена от преминаването му през кавказките планини и долни, като своеобразна интерпретация на храмово пространство. Наистина заобградената с високи отвесни скали Чертова долина и увенчаната от генерал Ермолов с голям каменен кръст Крестова планина, през които преминават, движейки са на изток, двамата офицери, много наподобява архитектурата на базиликалните църкви, строени с особен ентусиазъм по времето на император Константин Велики. Тази теза би могла да бъде допълнена с идеята за представен литургичен опит в текста, който авторът не би посъветвал своите нетърпеливи читатели да пропуснат. Ето как започва тази великолепна сцена в необикновената новела на Лермонтов: …месяц бледнел на западе и готов уж был погрузиться в черные свои тучи, висящие на дальних вершинах клочки разодранного занавеса. Раздраната завеса може да бъде възприета като завесата на Царските двери в православния храм, представена обаче не само като символ, но и като съзерцание на тайнственото значение, което изобразява и което реално присъства в него. Олтарната завеса в църквата наистина представлява завесата на Иерусалимския храм, която се раздира в часа на смъртта на Божия Син. Преходът от Гуд-Гора до Крестова планина на двамата офицери започва от вечерта и завършва на другия ден, образувайки пълен богослужебен цикъл. Честването на голям християнски празник обикновено започва с вечерно богослужение от изминаващия ден, следвано от всенощно бдение, Утринна и Литургия. Резкият преход от спускането на нощта и настъпването на утринта, осъществен в един и същ абзац създават усещането за отразен именно литургичен опит в импресивния текст на младия офицер, имитиращ практиката на вечерните и утренните богослужения да бъдат извършвани непосредствено едно след друго в християнските църкви. …хороводы звезд чудными узорами сплетались на далеком небосклоне и одна за другою гасли по мере того, как бледноваты отблеск востока разливался по темно-лиловому своду, озаряя постепенно крутые отлогости гор, покрытые девственными снегами. Красотата на чудната природна картина е предадена от Лермонтов посредством езика на църквата. Думи като "хороводы", "одна за другою гасли", "восток", "темно-лиловому", "девственными снегами" създават усещането за присъствие в някакво особено време, в което са се случили чудните събития в историята на човека, които са предмет на честване и участие на Църквата. Ето колко естествено продължава и следващият абзац от скъпия за младия офицер текст на неговите пътни бележки: Тихо было на небе и на земле, как в сердце человека в минуту утренней молитвы.
         Записките за незабравимото преминаването през кавказките планини обаче не само отразяват литургичния живот на Църквата, но имат за цел да представят определено събитие от нейния богослужебен репертоар, което тя чества по особено тържествен начин. Това е празникът Преображение Господне. Той е един от дванадесетте големи празника на Църквата, в който се чества явяването на божествения образ на Иисус Христос, когато човешкото Му тяло са преобразява пред Неговите ученици на планината Тавор. На това събитие е основано и разбирането на Православната църква, че човек може реално да съзерцава нетварната божествена светлина, в която може да бъде познат целия Бог по благодат. Лермонтов представя пътуването си през Гуд-Гора като възкачване на небето …казалось дорога вела на небо, потому что, сколько глаз мог разглядеть, она все поднималась и наконец пропадала в облаке, которое еще с вечера отдыхало на вершине Гуд-Горы, как коршун, ожидающий добычу. Възкачването в планината обаче е интерпретирано в съвсем конкретен смисъл. То има за цел съзерцанието на истинския човешки образ такъв, какъвто бил сътворен и какъвто трябва да бъде. …воздух становился так редок, что было больно дышать; кровь поминутно приливала в голову, но со всем тем какое-то отрадное чувство распространилось по всем моим жилам, и мне было как-то весело, что я так высоко над миром, - чувство детское, не спорю, но, удаляясь от условии общества и приближаясь к природе, мы невольно становимся детьми: все приобретенное отпадает от души, и она делается вновь такою, какой была некогда и верно будет когда-нибудь вновь. В контекста на предложената в този текст интерпретация на Лермонтовата книга действително преображението на Иисус Христос на Таворската планина представя и осъществява екзистенциалната пълнота на човешката личност. Когато вижда сияещото като слънце лице на Иисус и говорещите с Него Моисей и Илия на Петър му става толкова хубаво, че заговаря: Господи, добре е да бъдем тука. (Мат.17:4) Същото нещо изпитва и младия офицер, когато Максим Максимич му посочва разкрилата се пред тях гледка на изток …и все эти снега горели румяным блескам так весело, так ярко, что, кажется, тут бы и остаться навеки; Преобразената в литургичното съзнание на поета природа изпълва с абсолютно съдържание цялото му същество, напълно преодолявайки греховното състояние на скука. Този абсолютен миг обаче е представен в текста като нещо, което никога не може да престане да бъде извор на блаженство за човека. С него не може да се привикне макар и винаги да бъде предлаган като една и съща абсолютна красота. Всъщност малко преди това младият офицер изказва гласно съмненията си пред Максим Максимич, че навярно един стар и изпитан капитан вече е привикнал с красивата кавказка картина. Отговорът, който получава обаче му предлага притча, каквато по-скоро трябва да се очакват от мъдростта на един стар човек …"Вы, я думаю, привыкли к этим великолепным картинам?" - сказал я ему. "Да-с, и к свисту пули можно привыкнуть, то есть привыкнуть скрывать невольное биение сердца". "Я слышал, напротив, что для иных старых воинов эта музыка даже приятна". "Разумеется, если хотите, оно и приятно, только все же потому, что сердце бьется сильнее. Посмотрите", прибавил он, указывая на восток: "Что за край!" Същата символика на куршумите ще бъде употребена и в речта на младия Печорин, за да изрази непреодолимото си отегчение от битието, което дори и ангел не би могъл да разсее задълго. …Тогда мне стало скучно… Вскоре перевели меня на Кавказ: это самое счастливее время моей жизни. Я надеялся, что скука не живет под чеченским пулями - напрасно: через месяц я так привык к их жужжанию и к близости смерти, что, право, обращал больше внимания на комаров, - и мне стало скучнее прошлого, потому что я потерял последнюю надежду.
         Литургичните паралели мога да бъдат допълнени с обещаното от автора продължение на повестта за Бэла. Докато първият разказ обаче започва като любопитна история за Печорин, сега Максим Максимич поставя акцент върху образа на героинята и по-специално на нейното страдание. Той доразвива и удълбочава смисъла на жертвата в него, подчинявайки текста на определени сотериологични задачи. Освен като жертва на бащината си воля, на съблазънта на руския офицер и на мъстта на един разбойник, Бэла е жертвана от своя автор заради неговите слушатели и читатели. Старият капитан жертва своя разказ като художествено произведение с прекрасен финал, за да спаси един човешки живот или една човешка душа. Бэла е принесеното в жертва слово, чрез което Максим Максимич изцерява младия офицер от скуката и индиферентността му към красивото, причастявайки го към битието на истинския творец.
         И тъй, в своята малка и прекрасна новела Лермонтов предлага на своите читатели не любопитна история, която човек би прочел от скука, а вдъхновен мистичен опит от съприкосновението с онази светлина, в която всеки човек би могъл да се облече и в която ще възстанови и осъществи пълнотата на красивия човешки образ, създаден по Божий образ и Божие подобие. Тогава Петър отговори Иисусу и рече: Господи, добре е да бъдем тука; ако искаш, да направим тук три сенника: за Тебе един, за Моисея един, и един за Илия. Докле още той говореше, ето, светъл облак ги засени; и чу се из облака глас, който казваше: Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение; Него слушайте. И като чуха това учениците, паднаха на земята и твърде много се уплашиха. Но Иисус, като се приближи, допря се до тях и рече: станете и не бойте се! (Мат.17:4 - 7) Макар и съзерцавано и обещавано истинското обожение на човешката природа изисква подвиг на земята, където може би не е толкова добре, където човек с пот на челото ще изкарва прехраната и с мъка ще ражда децата си. Това е подвигът на слушането, на четенето и на изпълнението на Божиите думи и възприемането на Божия образ в нашите тела.

---

¹ Смъртта на Печорин може да бъде разгледана и като символична смърт на ЛъжеПушкин или фалшивия приемник на Пушкин. Презимето на Григорий - Александрович Печорин представлява своебразна анаграма на Александър Пушкин. Григорий е своеобразен претендент да наследи Пушкин - Александрович. В този смисъл фамилията Печорин, която е близка по звучене с Пушкин може да се интерпретира в контекста на значението на руската дума "порченный", която означава 'развален'. Или ЛъжеПушкин. [горе]

14 април, 2005 г.