Новите разкази на писателя Георги Михалков, включени в сборника му „Човекът, който подаряваше мечти“, разкриват един зрял, вглъбен в призванието на високохудожественото и човечно изкуство майстор на разказа със свой ярък, неповторим стил. Те затвърждават класата му на белетрист, един от малцината съвременни български писатели, чиито книги са постигнали литературно признание в Западна Европа. Творбите му, макар непредшествани от рекламната шумотевица на жадната за сензации прослойка на българския литературен пазар, са озарени от благородното вдъхновение на човечния реализъм и от една рядко срещана и съпричастна към неволите на простосмъртния човек документалност, присъща само на майстори от ранга на Йовков в българската и Ференц Шанта в унгарската литература.
         Сборникът на Георги Михалков „Човекът, който подаряваше мечти“ съдържа разкази, обединени от драматичните и причудливи опитности на неспособния да емигрира от духовните реалии на родното и от обаянието на детската мечта емигрант, обречен да има, поради своя идеализъм, участта на странник и пришълец и в собствената си страна. Наред с това новите разкази на белетриста Георги Михалков пресъздават и терзанията на описания с усет за съвременност човек на днешния век, който, в целия спектър на социалната стълбица – от изоставилия учението мечтател, какъвто е Добрин от разказа „Фокусникът“, до блестящия интелектуалец, като филмовия режисьор Василковски от разказа „Пътуване за никъде” например, търси, подобно на лирическия Аз в поезията на Яворов, духовно съвършенство и душевна хармония без Бога и логично стига до неизбежното и трагично крушение.
         Великолепно в разказа-шедьовър „Американска мечта“ е пресъздаването на родното не чрез семейна реликва от музеен, бездушно предметен вид, а чрез живото, достолепно присъствие на вековното орехово дърво, засадено от родоначалника на семейството в двора на родната къща и завещавано от праотец на потомците като най-свидно духовно достояние и като символ на земно и небесно благословение.
         Забележително е, че, за разлика от обичайните белетристични подходи към съвременната тема, при които поради стремеж към зрелищност и една угаждаща на масовия вкус достоверност, на преден план във фабулата са изведени престъпниците с техните натуралистично описани издевателства, в разказите на писателя Георги Михалков погледът на повествувателя е насочен към човеците-жертви на поруганието на човешкото достойнство с техните характери, тревоги, мисли и жестове, както е в разкази като „Завръщането“ и „Хлябът“.
         Майсторски, деликатно и задълбочено, е пресъздадена и библейската тема в разказите от сборника „Човекът, който подаряваше мечти“. Както чрез сепващия вик „Жетва, жетва иде!“ на Йовковия герой дядо Слави от „Последна радост” е намекната съдбоносната истина, че не само Бог в Своето спасение предвижда жетва от уповаващи в Спасителя и определени за възкресение и вечен живот при Второто Му пришествие човеци, но и силите на злото се домогват до своята жетва от покосени във войната непокаяни и разпалени в най-зли страсти несретници, така и чрез изобличителния възглас „там е плач и скърцане със зъби“ на обезумелия просещ старец в разказа на Михалков „Безплатен билет за Лапландия“ е перифразирано Христовото предупреждение за наказанието на Страшния съд. И тук изкусният разказвач Георги Михалков е реалист – неукият старец прогласява библейската максима в сегашно време, отъждествявайки традиционното, но библейски недостоверно учение за вечните адски мъки с евангелското понятие ‘огнено езеро’, докато думите на Спасителя, изказани в бъдеще време, развенчават тази популярна спиритическа заблуда: „И тъй, както събират плевелите и ги изгарят в огън, така ще бъде и при свършека на века. Човешкият Син ще изпрати ангелите Си, които ще съберат от царството Му всичко що съблазнява, и ония, които вършат беззаконие, и ще ги хвърлят в огнената пещ; там ще бъде плач и скърцане със зъби“ (Матей 13:40-42).
         В баладичния разказ-легенда „Бела Мара“, заедно с възхитата пред омайващата, но и изкусителна женска хубост на главната героиня, повествуванието правдиво, мъдро и изобличително посочва завистта като черта на човешкото греховно естество, която е първопричина на нравственото падение и злотворството, пресъздадено чрез груповия образ на жените, обесили прелъстилата съпрузите им Бела Мара.
         Изненадващо в сборника „Човекът, който подаряваше мечти“ е присъствието на темата за извънземните същества, разработена в разказа „Безследно изчезнал“ в същия, присъщ на цялата книга, човеколюбив и художествено убедителен стил.
         Показателно е, че в разказите си Михалков, развенчавайки мита за Запада като рай на земята, не пресъздава чужденеца с вменения му от балканския манталитет облик на враг и с патриотарското съзнание за пълно превъзходство на собствените сънародници, а доблестно представя чуждоземеца като духовен брат, който е дори по-достоен нравствено от сънародника, защото е по-склонен да помогне на ближния, както е с образите на сърбина Йован и на непознатия негър от разказа „Американска мечта“. Прекрасно е, че в края на въпросния разказ тази нравствена поука, споделена като лична опитност от главния герой дядо Гочо пред собствения му внук, приема облика на своеобразно съкровено духовно завещание, подкрепено не от родолюбие на думи, а от примера на биографичния факт, че точно човекът, който е зърнал и пребродил американската мечта, може да спи най-сладък сън именно и само в родната си къща.
         Творчеството на писателя и драматурга Георги Михалков, който е член и на ПЕН-клуба, е познато на ценителите на стойностната литература. Достатъчно е да се спомене фактът, че през 2001 г. сборникът му с разкази „Затворената мида“, издаден в Швеция, спечелва годишната награда „Творба на годината“ на швейцарското литературно списание „Литература Фоиро“, и че най-престижните български издателства са отпечатали негови книги: през 2008 г. романът му „Преображение Господне“, спечелил Конкурс на Министерството на културата, излиза в поредицата „Българска сбирка“ на издателство „Литературен форум“, а романът „Бягства“ е публикуван в ИК „Труд“. Преди това през 2006 г. издателство „Жанет 45“ отпечатва сборника му с разкази „Почивка на Карибите“, а в Унгария излизат сборникът с разкази „Тайнствената светлина“ (1978 г.), повестта „Златният Посейдон“(1984 г.) и пиесите „Ще живеем!“(1983 г.) и „Доктор Браун е у нас“ (1987 г.). Не е без значение и фактът, че в Бразилия е издадена повестта му „Майски дъжд“ (1984 г.), а през 2007 година южнокорейското издателство „Деоксу” в Сеул издава на корейски език сборника му с разкази „Хубав сън“.

---

Георги Михалков. Човекът, който подаряваше мечти. Изд. „Огледало“. София, 2015 г.