Литературен вестник днес?
         Що за донкихотовщина наистина? Та кой ще пише и кой ще чете, когато всички са загрижени за насъщния? Как ще оцелее в капаните на инфлацията, хартиената криза, „жълтия” потоп? Добре познати въпроси. Ние също си ги задаваме. На тези, които започват с „как”, отговаряме: въпреки всичко.
         Духът също е насъщен. Особено в епохи като нашата. Нищо, че възправени срещу днешния ден, хората на духа се чувстват като Давид срещу Голиат. С перце в прашката.
         Какво е днес? Мост между вчера и утре, между спомена и прозрението, между Безвремието и Катастрофата. Това са бреговете ни във времето – без тях словото, с което ще назовем днешния ден, би рухнало в куп отломки.
         Днес се мъчим да забравим вчера. Да избегнем страшния въпрос: как сме могли тъй дълго да живеем толкова идиотски? Бързаме да превърнем спомените си в митология, да видим миналото си като абсурден кошмар. Има нещо опасно в извънмерното чувство за прекъснатост между преди и сега, в тази стремглава еуфория на младенци в склеротичния край на столетието. Искаме да скъсаме с миналото си тъй, както се прерязва пъпна връв.
         Но Безвремието не е утроба. Българският писател бе свидетел, жертва и съучастник в Безвремието. Не става дума само за безкрайната и анонимна обществена летаргия. Безвремието е и обител на бездуховността, зачеркване на всяка трансцендентност, подменяне на същността с ерзаца, потъпкване на индивидуалността. Във и чрез всичко това се легитимираше публичният образ на българския писател. Върху тези, които го създадоха или се съгласиха с неизбежността му, днес лежи тежък грях. Не си и струва труда да говорим за едри и дребни доносничества, за вътрешната цензура, за конформизъм и ласкателство към властниците. Бе гилотинирана самата представа за писателя като медиум на съвестта, за българското слово като достойна за уважение ценност. Затова нека Бог им прости. Ние можем само да ги забравим. Разбира се, имаше и други. Незаконни чеда на Езоп, факири на езотеризма, алхимици на нюанса, търсачи на двойствени метафори, заклети мълчаливци, отчаяни бохеми, перманентни самоубийци, банкери на неиздадени ръкописи, подземни кръжочници, низвергнати събеседници на западни радиостанции, тайни клиенти на ксероксни бюра. Те създадоха един друг, втори, сложен и проблематичен образ на писателя и неговото слово, чиито очертания с мъка провиждаме днес. Днешният ден ги разпъна на Кръст между словото и политическото дело и хвърли на плещите им тежък дълг – дълг към словото. С жестока внезапност, без всякакъв преход те се оказаха политически лидери, парламентаристи, редактори на всекидневници – и завихрената реалност се изплъзна от ръцете им, изпълзя като дух от бутилката, постижима само с езика на публицистиката, не и на литературата. За една година преживяхме много. Повече, отколкото за десетилетия безвремие. Но това като че ли са синкопите на едно безкрайно „днес”, което упорито отказва да се превърне в минало. Настоящето продължава – и сякаш се гласи да продължава вечно. А това означава, че на току-що започналата епоха й липсва език, за да се самоизрази като смислена реалност. Че творческото слово не е успяло да постигне нова ценностна система и устойчива нравствена йерархия, че хаотичната събитийност заплашва да се превърне в граничеща с безвремие аморфност, че старият език надвисва като свлачище над новото време.
         Но старият език е невъзможен, мъртъв: без пулс и сетива за времето на контрасти и абсурди, без знаци и метафори за хаоса, без възможности да назове истината и свободата. Новият език се ражда сега – от нахлуващите понятия, политически митове и социални метафори, от гротескното преобръщане на старите представи. Но този нов език още не е езикът на литературата. Новият език е още нероден. Може да се яви на бял свят чрез постигане на устойчива, нравствено обоснована и надвластна гледна точка, чрез съзнателна дистанция спрямо всепоглъщащата ежедневност. Осъзнаването на необходимостта от нов език и създаването на такава дистанция е дълг на писателя, това е неговият шанс да опитоми подивялото днес, да съхрани неговия дъх и пулс в националната памет.
         Живеем в изключително време. Време на крайности и повседневни стресове, време, в което се извършва едно тотално преназоваване, призвано да смете старите стереотипи, да създаде нов семантичен статус на нашия свят, да скърпи – разкъсаните връзки между временното и вечното. Движим се по остри ръбове, без да знаем пътя, но волята ни вече е осъществима, изборът е действителен. Ала за хората на словото този избор не е само политически и нравствен, той има още едно измерение – творческото: енергията и инвенцията на самото назоваване, експресията на неповторимото. От него зависи дали ще градим нови светове, или ще гоним сенки по олющените стени на ежедневното живуркане, дали ще бъдем поети, летописци или битоописатели на предстоящата разломна епоха. Словото ни трябва да надрасне приложните си функции, да се прости с публицистичните си жестове. Едва тогава българските писатели (или поне чест от тях) ще се почувстват общност от съмишленици. Това е, към което се стремим.
         Нашата цел – да проблематизираме разломената, „ставаща” реалност, да създадем един от възможните й образи със средствата на литературата. Затова и вестникът, който държите в ръцете си, се нарича „литературен”. Неговите страници са открити за всеки, за когото литературата е нещо повече от калъпене на текстове и пъплене към славата, за всеки, за когото писането е вътрешна необходимост, стил и начин на живот, белег на човешкото съществуване върху пясъчната кожа на времената. Надяваме се да създадем вестник със свое лице, който да бъде нещо повече от Видрица за литературни текстове. Надяваме се „Литературен вестник” да създаде около себе си една чужда на предразсъдъци и компромиси общност от демократично мислещи и радикално настроени писатели, общност със свой стил и език, със свои естетически и културни рецептори. Един гъвкав, лаконичен и експресивен вестник, съзнателно търсещ смелото експериментиране със словото, критично-ироничните акценти, естетическата провокация спрямо читателското очакване, разбиването на жанровите канони, широкото използване на гротеската, абсурда, пародията и мистификацията, на авангардното художествено мислене. Вестник, политически ангажиран, но чужд на каквито и да било идеологически рамки и партийни доктрини. Вестник, който винаги ще търси горещите точки на културното битие, ще участва в полемики и сам ще ги предизвиква. Вестник, в който литературата изживява себе си като процес на преосмисляне, в който словото воюва на границите на непознатото за нови духовни пространства. Ще успеем ли? Това зависи и от вас – нашите днешни и бъдещи читатели. Знаем трудностите, които ни очакват. Знаем, че в предстоящия национален апокалипсис културата ще бъде изтиквана в предградията на съзнанието или превръщана в кич. Че наслояваната десетилетия бездуховност е не само извън нас, но и в нас и готви засади по пътя ни. Но знаем и друго: че творческото слово не може да изчезне, че днес то е насъщно така, както хлябът за гладните. Това не е просто познание – за нас то е вяра, заради която си струва да заложим всичко, на което сме способни. На съмняващите се ще кажем: грешите, тъкмо днес времето е за литература. Дори и затова, че гласът на творящия човек е най-истинен, тъкмо когато е притиснат до стената. Затова започваме и нека Свети Дон Кихот да ни е на помощ! (Едвин Сугарев)

---

         Поздравяваме нашите приятели от „Литературен Вестник“ с юбилея и им желаем много любов, здраве и упорство да продължават още дълго!

         На снимката: Млади автори на „Литературен вестник“ по време на литературно четене в двора на къщата-музей „Иван Вазов“ в София. Снимка: Камелия Спасова.