 |
| |||||
Може би, защото
валсът и тангото
бяха нещо дивно -
дивно, но активно...
Вчера друга мода
тръгна из народа -
пустото му "диско"
още им е близко.
Този ритъм точен
също бе нарочен -
чухме анатема
и на тая тема!
Хей, знай някой ден
всичко се обръща,
но тогава младостта,
само в спомена се връща...
Кой ли не нахока
модата широка.
После бе забежка -
всяка тясна дрешка.
Но разбраха скоро
всички умни хора,
че старите доспехи
сменят нови дрехи.
Хей, знай някой ден
всичко се обръща,
но тогава младостта,
само в спомена се връща...
Хей, знай някой ден
всичко се обръща,
но за жалост младостта,
само в спомена се връща
все по-трудно се завръща,
но знаем как се връща!
Своите доспехи
сменяй с нови дрехи! (3)
Пустите му внуци
искат нови звуци -
хем да бъдат модни,
хем да бъдат родни.
Рокът не загина,
само време мина -
дявол да го вземе,
станахме големи!...
Хей, знай някой ден
всичко се обръща,
но тогава младостта,
само рок енд ролът връща.
Хей, знай някой ден
всичко се обръща,
но тогава младостта,
само рок енд ролът връща,
нашатамладост връща,
трудно, но я връща!
S.O.S
Казват, че делфините били
като нас
по-добри дори от хората - от
мен и от вас.
Волно плували без компас,
без паспорт и без атлас,
днес до Варна, утре до Бургас.
Имали си свой език и своя
съдба,
даже често си помагали за
това-онова.
И кръстосвали по света,
в дълбините или покрай брега
с надежда, че ще срещнат
любовта.
И до този ден, щом кораб спре
в средата на едно море,
тръгват те на на дълъг път
със риска даже да умрат.
За тях е все едно дали
делфин или човек си ти,
щом един живот ще се спаси.
S.O.S., S.O.S.
НАДЕЖДА ОТ „НАДЕЖДА“
Едно момиче нещо ме
заглежда.
Добре де, позагледах я и аз.
- Наричам се Надежда,
Надежда от „Надежда“,
нали ще ме изпратите до нас?
- Приятно ми е! - казвам
- Аз съм Петър!
- Не са ли ви разправяли за мен?
За Петър от „Четвърти
километър“ -
грамотен, неосъждан и ерген.
Двама крачим по тротоара в
тихия град...
И до „Надежда“, тъмната
алея
отдавна вече зная наизуст -
от ходене по нея престанах да
пълнея
и ето че приличам на Исус...
„Четвърти километър“ е
далече
и братче, докато се прибереш
започва да се съмва, но добре,
че не ме е страх да повървя и
пеш...
Чу ли стъпките по тротоара
в тихия град?
И плахо я помолих аз накрая
да изпращам вместо до дома
до спирката оная, после на
трамвая,
а по-нататък може и сама!
Обаче, знаете ли, в тез
трамваи
пътуват граждани граждани какви ли
не!
И там Надежда с друг се
запозна и...
да беше се сбогувала поне!
И в късни нощи другият
младеж
да ходи до Надежда бил
готов!
И казват, че Надежда за туй го
и поглежда
със вяра, надежда и любов...
Пък аз до моя весел
километър
пеша си ходя всеки ден
и пак съм братче, Петър,
просто Петър
грамотен, неосъждан и...
ерген!
НЕИЗЖИВЕНИТЕ НЕЩА
Днес зная, че на много
грешки,
които още като млад
направих;
сега гледам с една насмешка,
дори и някои от тях поправих.
...
Но винаги ще съжалявам,
за това, че време пропилях...
Днес зная, че на много срещи,
във много кафенета
и квартири,
сега не бих отишъл вече,
знам-там любов не ще
открия ...
но винаги ще съжалявам,
за това, че обич разпилях...
И колко ли години
ще трябва да отминат,
за да повярвам във това;
не ще се срещнем пак, със
разпилените неща...
Днес зная, че това е нещо,
което също ми е много нужно;
за да остане в мен една
надежда,
с която всяка сутрин да се
будя...
Надеждата, че ще се срещна
със неизживените неща...
И колокото години
зад мене да отминат,
не бих се примирил с това,
не ще се срещнем пак с
неизживените неща...
Чакам! Чакам!
ХАМЛЕТ (НАКЪДЕ)
Искате да свирите на мен?
Държите се сякаш познавате
всички дупчици на ума и сърцето ми.
Искате да изтръгнете скрития звук на тайната ми,
да ме просвирите от най-ниската до най-високата ми ноти?
Не!
За какъвто щете инструмент ме смятайте - можете да ме
разстроите, но не и да свирите на мен!
О, в такава нощ минава само
трамвай,
като последна стража.
Последен звън и друго няма.
Сега и аз мога да ви кажа.
Във спор със свойта млада
памет
един връстник на всяка
младост,
съвременен объркан Хамлет
пресича сред нощта площада.
О, все още крачи Хамлет в
мрака,
трепери от студа среднощен,
по дънки и със тънко яке
той чака своя знак все още.
Сред булевардите се вглежда
във непознатия прозорец.
Там будна е една надежда,
там някой днес ще му отвори.
Къде момче, сега отиваш
и наш'те сънища тревожиш?
Дали все още Хамлет жив е -
средновековно невъзможен?...
О, в такава нощ минава само
трамвай, като последна
стража.
Последен звън и друго няма.
Какво не мога да ви кажа?
Дали все още Хамлет жив е?
Дали все още се тревожи?
Да бъде или да не бъде -
средновековно невъзможен...
КОННИКЪТ
Кой препуска диво в нощта,
слял се с коня си в безумен
устрем,
сякаш гони края на света
свил до болка немите си
устни?
Чуй камшика как свисти
и разсича с ярост тишината
Коннико, какво ли търсиш ти,
че летиш към края на земята?
Няма да се спреш за миг едва,
няма към какво да се
завръщаш.
- Устремът е моята съдба,
рискът е печалната ми
същност.
Хората в спокойни нощи спят
в тихите си сънища.
Мен ме гони лудият ми път
през нощта нагоре към
звездите.
Хората... не бягам аз от тях.
Зная - просто нямам вече
време
нерви, думи, помисли и страх -
аз от тях изплетох своето
стреме.
И летя към моя хоризонт
и летя към кулите от пясък.
Миналото си смених за кон
и за мен избора е ясен.
Кой препуска диво в нощта?
Аз препускам диво в нощта!
НЕ УМИРАЙ
Недокоснат и слънчев,
януарски ден
носи пак неотлъчна
ранна мъка за мен.
В най-тревожната зима
и най-белия сняг
ясно, необяснимо,
виждам траурен знак.
И жестоката горест
с бледи думи теша.
Зрее някаква повест
в мойта жива душа...
Тъмна сянка се спира
на студения праг.
Черен кон ли умира
там на белия сняг?...
Няма вече двуколка,
няма шеметен бяг.
Само черната болка
върху белия сняг.
Детска мъка извира
от далечния мрак...
Черен кон не умирай
върху белия сняг!
ТИ И АЗ
Често към тебе гледах
небрежно,
а в твоите очи нямаше много
нежност...
Може би с тебе бяхме
различни.
Много далеч, като сън за нас е всичко -
но си спомням:
Малко тъжна и смешна беше
тази любов,
но във всяка минута и час;
ту небрежни, ту нежни - но
такъв е животът -
обичахме се ти и аз...
Затова аз ти пея -
На-на-на-на... ти и аз.
Колко странно...
Като полюси два се
отблъсквахме с теб,
но след малко нещо трепваше
в нас;
И отново и пак - не разбирахме
как
се докосвахме ти и аз...
Ти и аз...
Искам да те срещна пак.
Вярно не бях ангел белоснежен,
но и ти не бе добрата малка
фея.
Мисля си днес, мое момиче,
все пак със теб - ти и аз - се
обичахме...
На-на-на-на...
все пак със теб - ти и аз - се
обичахме...
ОТ ДЕН НА ДЕН
От ден на ден
по-трудно е да съм както
преди,
много искрен и усмихнат с
теб.
С тук-там бели коси,
с поглед, който скита сам,
насам-натам без дом,
пътник без влак и без билет,
странник без име и адрес,
иначе казано - Човек.
От ден на ден
по-трудно е със теб.
Кога успя тъй далече да
избягаш ти?
С тук-там бели коси,
с поглед, който скита
насам-натам без дом.
Пътник без билет, странник
без име и адрес,
иначе казано - човек.
В някой град и в някой час
навярно ти,
като в приказките чакаш своя
принц.
Търсиш нещо тайнствено
и по цели нощи не спиш.
Само стъпките на случаен
минувач
връщат в стаята ти пак
реалността.
Спомняш си, че чакаш мен
и разтваряш всички врати.
Ти ли сбърка, аз ли сбърках, че
сега
двама с теб стоим със гръб
към любовта?
Казваме си: „Лека нощ!“ -
тръгваме в различни страни.
Искам само да съм оня
минувач,
от шума, на който няма да
заспиш
и навярно този път ще
заключиш всички врати.
СТЪЛБАТА
Безкрайна стълба от съдби и хора -
по нея всеки тича без умора.
Затичваш се и ти по
стъпалата,
за да се включиш бързо във
играта.
Височина започваш да набираш
ти.
Отваряш досега заключени
врати.
Догонваш, спъваш този с крак,
изместваш онзи с лакти и със
такт.
Мениш приятелите като
дрехи.
С етажи мериш своите
успехи.
Все още тичаш като луд
нагоре,
забравил хора, време и умора.
Височина все още гониш лудо
ти.
Отвори толкова заключени
врати.
Догони, спъна този с крак,
измести онзи с лакти и със
такт.
Дълъг път, а раменете ти
тежат.
Дълъг път, и спомените ти
тежат.
Но нека спомените спят.
Аз вървя по този път напред,
напред...
Височина все още гониш лудо
ти.
Отваряш толкова заключени
врати.
Догонваш, спъваш някой с
крак,
прегазваш друг и продължаваш
пак.
Мениш приятелите като
дрехи.
С етажи мериш своите
успехи.
Във този бяг намираш пак
утеха ти.
И още тичаш като луд нагоре,
забравил време и умора -
да бъдеш пръв, че пак си
втори ти.
„Литературен клуб“ | азбучен каталог