ПЛАМЕН ДОЙНОВ: Аз предлагам да започваме, тъй като пресрочваме времето. Евентуално от Съюза на българските писатели ще дойде човек, обещали са, но окончателно днес са се криели по телефона, разбрах. Така че ако дойдат, дойдат, може би по-късно.
         Първо, нека да представя участниците, това са г-жа Елена Найденова, управител на Фондация „ВИК“, г-н Михаил Неделчев, председател на Сдружението на български писатели, г-н Бойко Ламбовски, поет и член на журито на конкурса "Хеликон".
         Идеята е да проведем разговора върху наградите за литература и за книги в България. Това, което ни подтикна да организираме обсъждането, е свързано с появилите се в последните години награди за нови български книги и за нова българска литература изобщо. Имаше известна криза до края на миналия век в това отношение. Спорадично се даваха награди. Едни възникваха за кратко време, други прекъсваха. Като че ли в последните години обаче, се утвърди един ритъм на провеждането на различни видове конкурси, като в случая за мен най-специфичното е това, че наградите се опитват да откроят вече излезли книги, за разлика от доминацията на конкурси доскоро, в които награждаваха отделни литературни текстове, било то цикъл стихотворения или разкази, или романи в ръкопис. Подобен конкурс, който придоби популярност през последните години, е конкурсът на "Развитие" за нов български роман, където акцентът се пада върху предварителния подбор на ръкописите на романи. Аз ще се извиня за общоизвестните твърдения, които ще произнеса и за информацията, които вие прекрасно знаете… Но за да създам някакъв все пак бекграунд на разговора ни, за да можем да тръгнем отнякъде. Пейзажът с наградите за литература и книги в България е горе-долу следният. Съществуват три големи награди в момента за нови книги. Единствената държавна награда в тази област е наградата "Христо Г. Данов", която се дава в различни области на книгоиздаването. Няколко са там категориите. Голямата награда "Христо Г. Данов" е дори по-скоро… не по-скоро, а изцяло почетна. Дава се за цялостно творчество. Докато другите категории, чиято парична равностойност към момента е 2000 лева се дават за българска художествена литература, за българска хуманитаристика, за оформление на книгата… за изкуство на книгата по-скоро, за разпространение и т.н. Другата награда, която вече за трети път бе връчена миналата година е наградата "Хеликон", чиято парична равностойност, доколкото ми е известна е 2000 лева. През миналата година се появи и най-новата награда за литература в България - това е наградата за нов български роман, учредена от Фондация "ВИК", чиято парична равностойност е 10 000 лева. И тя в момента се очертава, в парично отношение, като най-скъпата награда за литература в България. Има традиционни награди, които присъстват в литературния ни пейзаж. Това са годишните награди на Съюза на българските писатели, както и годишните награди на Сдружение на български писатели. Предстои, за книги, излезли през миналата година, тези награди да бъдат връчени сега, през февруари-март, на Сдружението. И традиционно - през април-май, ако не се лъжа, е на Съюза на писателите. Има редица други награди - за най-добре издадена книга на Асоциация "Българска книга", както и за фантастика има няколко награди. За съжаление, наградата "Гравитон", ако не се лъжа, вече не се дава, тя се даваше от Фондацията за научна фантастика, която беше учредена от писателя Любен Дилов. Отелни издателства са учредили награди за криминални романи. Но така или иначе, общо взето, това е пейзажът. Пропускам в момента наградите за дебют "Южна пролет", които са традиционни награди, които продължават да бъдат поддържани. Това са награди, които се дават редовно също. Това е за дебютни книги в областта на поезията, белетристиката и критиката и т.н, и т.н.
         Първият въпрос, по който бих искал да чуем нашите събеседници, е - смятате ли, че има действително възраждане на традициите за раздаване на литературни награди в България? И доколко наградите влияят върху литературния живот и върху появата на ново произведение? Или са те по-скоро награди, които правят равносметка на изминатото? Или представляват и вид стимул за развитие на литературата?
         БОЙКО ЛАМБОВСКИ: Нали няма да се занимаваме с въпроса за наградите, които са за чисто полиграфическо и художествено офорление?
         ПЛАМЕН ДОЙНОВ: Напротив, тук акцентираме върху литературните награди по-скоро, отколкото върху…
         БОЙКО ЛАМБОВСКИ: Значи за литература става въпрос по-скоро.
         ПЛАМЕН ДОЙНОВ: Да.
         БОЙКО ЛАМБОВСКИ: Доста пъти съм писал и материали по отношение на литературните награди и през голям период от живота си бях убеден - и все още съм - че изобилието от литературни награди може да бъде само още една мотивационна пружина не само за възраждането, а за продължаването на литературното съзидание и постигането на по-добри резултати. И досега съм убеден в това. Като, разбира се, ще си позволя тук, най-грубо казано, да разделя принципа на литературно награждаване на… да оформя два основни принципа.
         Единият принцип е, когато се награждава - той в последно време започва да доминира - когато се награждава някакво произведение, книга за високи, естествено според мнението на журито, художествени достойнства.
         Другият принцип, който преобладаваше през изминалите десетилетия и все още съществува, той е бих го нарекъл по-скоро принцип на награждаване, който, така, е на юбилярно-приятелска основа - за обществени, дори политически или някакви групови заслуги. И тази пружина доста често влиза в нашия литературен живот.
         Моите предпочитания са, естествено, да бъдат по-уважавани, с по-голямо присъствие наградите от първия вид. Т.е. награди, които се излъчват от някакво жури - естествено то също донякъде плува в своите субективни пристрастия. Няма такова жури, което да е напълно обективно, що се касае до оценка на някакви художствени работи. Но последните награди, които съществуват, и, така, по новите награди, които съществуват в страната, според мен бележат една тенденция за опити за някакъв вид стратификация на литературните достойнства чрез отделяне на представителни творби и автори. Участвал съм, както всички тук, в доста видове конкурси - и като участник, и като жури. Мисля, че новите награди като "ВИК", като "Хеликон", която също е една нова, млада награда, като "Развитие", определено не дадоха, особено в областта на прозата, на част от белетристичните пера на България в последните десетина години да потънат в, така… да си останат на някакъв вид обезверителни тенденции във връзка с рухването на такива механизми за обобщаване на литературните процеси, които съществуваха преди. Т.е. разпадна се литературният живот. За съжаление. Сдружението, нали, награждава свои автори. Което обаче често пъти остава незабелязано, да кажем, от хора отстрани. Съюзът на писателите дава свои награди, които вследствие на известна маргинализация на тези структури често пъти остават напълно незабелязани. Липсва също така механизъм, който да структурира наградите по тяхното достойнство и важност. Не е рядкост примерно - понеже медиите не познават тези процеси - да видим как един издател решава да дава някаква награда, и благодарение на своята по-добра мобилност и добри връзки с големите телевизии, да кажем, не е рядкост тази награда да се представи пред непознаващата нещата публика като някакво голямо събитие, като нещо много достойно. Докато за хора, които са вътре в литературния процес, е ясна цялата нейна субективност и, общо взето, несъстоятелност. Тоест хубаво е да съществува някаква репрезентативност на… аз затова се надявам искрено големите награди да отстоят своя авторитет и да съществуват дълго време и да се знае: кое е почетно - да се получи, а кое е - така да се каже - прищявка на евентуалния мимолетен наградодател.
         ПЛАМЕН ДОЙНОВ: Добре. Аз искам обаче тук да попитам. Вие всички - всъщност това е причината да бъдете поканени - сте били ангажирани или в организацията, или в журирането на книги, които са били награждавани. Специално искам да заостря вниманието върху последните награди, които бяха раздадени в края на миналата година. Смятате ли, че тези награди бяха излъчени по максимално възможната най-добра процедура, от една страна? И от друга страна, доволни ли сте от дебата, който предизвикаха или пък не предизвика връчването на наградите?
         МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: Аз бих предложил да не минаваме веднага към миналогодишните награди, към конкретиката, защото, струва ми се, че би трябвало преди това да си припомним, първо, има ли традиции на награждаването в българската литература въобще. Струва ми се, че това се съдържаше в първия въпрос на Пламен, когато той каза: "Възраждат ли се традициите?". Обаче за съжаление ние нямаме традиции в това отношение. Ако си припомним включително историята на българската литература преди 1944 година, ще си припомним, разбира се, няколко награди, но ще си припомним естествено конфликти около тези награди. Ще си припомним, че около тези конфликти са участвали и Вазов, и Кирил Христов особено, и Пенчо Славейков, и Петко Тодоров, и Яворов, и т.н. Но за съжаление и тези награди, които най-често също и тогава се дават институционално, дават се от Министерството на просветата преди всичко, не се превръщат в награди след чието присъждане съответната книга примерно да получи някакъв голям тираж и изобщо да се утвърди - и книгата, респективно и авторът по един много сериозен начин. Обикновено това са награди, първо, които се дават на писатели, които вече имат своето място в литтературата и освен това… Както са примерно конкурсите, прословутите навремето конкурси в първата четвърт на 20 век около нови пиеси… са доста партизански, журитата се знаят предваително, знае се кой как е гласувал. Всяко, буквално, присъждане на наградата е съпроводено с големи скандали, с големи анализи на машинациите на журитата и т.н., и някак си самото присъждане не се приема с консенсус както от критиката, така и от литературната общност. Така продължава всъщност и в периода след Първата световна война. Ако отгърнем и списание "Златорог", и "Хиперион", и "Везни, ще видим, че няма присъждана награда, която някак си да се възприема въобще. И по тази причина всъщност и ние нямаме награда, която да се превърне в българския "Гонкур", да се превърне в примерно дори полската награда "Нике", която действително се среща, възприема с консенсус и действително означава - автоматически просто, всяка година - означава веднага, разбира се, преиздаване на книгата, съвсем друг тираж, слагане съответно на специален бандерол, че това е книга, която е номинирана… не само номинирана - и при номинирането я има тази процедура - но която е увенчана с наградата. И това действително означава автоматически превръщането на книгата и на автора в жив класик, така да се каже. Ние бяхме преди една година в Полша, където ни казаха, че наградата "Нике", не само като стойност, но и като договори със съответното издателство, след получаването на тази награда, означава за съответния автор почти, така, за близките, хайде, десет години означава твърди договори, означава въобще една възможност този автор с литературния си труд, с хонорарите от вече издадената книга той да има възможност да се освободи от всякакви други задължения и да живее един добър, нормален живот на професионален писател. Такова нещо у нас не е имало и в миналото. Разбира се, знаем, че има професионални писатели. В такива се превръщат, да кажем, Елин Пелин и Йовков. Но това е благодарение не толкова на наградите и на тиражите, колкото благодарение на средствата, които те са получавали от учебниците и въобще по линия на тази учебна литература, на тази задължитнелна литература. И това са много малко писатели. Разбира се, припомняйки си тоталитарното време, социалистическия период, ние помним всички, че тогава наградите бяха нещо много важно, но те означаваха добиването на съответен ранг, така да се каже, в литературната официозна йерархия. Значи да получиш наградата на съюза на писателите беше важно, разбира се, но за големите живи класици вече беше най-важно, естествено, да получат Димитровска награда. И това означаваше наистина добиване на статут на жив класик. Което осигуряваше, разбира се, съответни преиздания и т.н. Разбира се, не трябва да забравяме, че редом с тези официозни награди още в социалистическия период се утвърждаваха и редица други награди. Аз мисля, че няма да сме много коректни и спрямо реалиите на литературния живот и въобще спрямо начина, по който се е развивала нашата литература, ако пренебрегнем някои от регионалните награди. Аз мисля, че много висок статут например в нашата литература - много висок статът не само защото съм я получавал тази награда - но много висок статут има бургаската годишна награда "Златния пегас". Значи "Златния пегас" е голяма награда. Тя и като парична, и като престиж е голяма награда. В Пловдив, на пловдивските писатели. Тя е наистина регионална. За разлика от "Златния пегас", която е, така… тя се води национална награда. Но пловдивските литератори, наградата на пловдивската община, наградата "Пловдив" също е висока награда, значителна награда.
         ПЛАМЕН ДОЙНОВ: Тя свързана ли е с издаването на книга?
         МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: Свързана е, свързана е, да. Също така във Варна има годишна награда, варненска, която за варненските писатели, особено в последните години, е нещо важно. Бих казал, че тя е по-важна, отколкото ако получат някаква от другите национални награди съответните варненски писатели. Ние сме говорили много пъти за това, че днешната литература е по лош начин регионализирана, че липсва едно усещане за цялост на литературния живот. Но преценявайки това нещо, трябва да знаем, че отличаването на писател от съответния регион и особено от трите наши големи града означава много за съответните литератори. Значи, те са много престижни награди и събуждат много по-голямо напрежение, отколкото са някои от изброените от Пламен всъщност национални награди. Така че казвам всичко това за пълнота. Към това, разбира се, прибавям, че Съюзът на преводачите отново възобнови своите годишни награди. Тези награди до осемдесет и… даже, бих казал, до деветдесет и първа, до деветдесет и втора бяха много важни награди. Разбира се, те не са писателски награди, те са преводачески. Но все пак също са част от литературния живот и от напрежението в литературния живот. От всичко това аз искам да направя една такава, песимистична преценка - че ние нямаме, през времето на развитието на новата българска литература, ние всъщност нямаме награда, която да се е утвърдила така, и тя, разбира се, да не е институционална, да не се дава от сътвотно министерство или съответна творческа организация и т.н., нямаме награда както от съответно издателство, така и примерно от спонсори, както е, да кажем, "ВИК" и т.н, която да означава автоматически, с получаването си и с цялата стратегия на номиниране, на пи ар кампания около това номиниране, обсъждане и т.н., което да означава наистина едно радикално, различно утвърждаване именно чрез акта на награждаването, радикално, различно награждаване на съответния писател, респективно на съответната литературна творба. Нямаме, за съжаление, такова нещо. Нямаме го случая "Гонкур" примерно с историята на Емил Ажар и на Ромен Гари. Знаете, че Ромен Гари прави зловещия номер като мистифицира и създава автора Емил Ажар, който също получава "Гонкур". И той го прави, за да натрие носа на абсолютно всички. Защото те вече са казали, че той се е изписал и т.н., и той продуцира един нов писател, който получава "Гонкур". И се самоубива човекът след цялата тази акция, получавайки всъщност два Гонкура, във двете си различни номинации, под двете си различни имена. И това е грандиозен скандал, нали, самата тази възможност да се получи два пъти "Гонкур". Абсолютно грандиозен скандал. Такова нещо у нас някак си няма кой да го следи. Не би се превърнало в обществен сюжет.
         ПЛАМЕН ДОЙНОВ: Добре, нека навлезем в една по-голяма конкретика, защото тя всъщност ще доведе до дебат. Доволни ли сте вие, от Фондация „ВИК“ от това как протече първият конкурс, от ефектите, които бяха свързани с наистина безпрецедентния пи ар за литературна награда, от една страна? От друга страна - ефектите, които пък се получиха след връчването на награрдата. Доволни ли сте от цялата тази праткика?
         ЕЛЕНА НАЙДЕНОВА: Аз не съм литератор, аз съм мениджър на фондацията, няма да мога да бъда толкова красноречива, и затова бих искала да обърна внимание на един друг аспект от даването на награди. Според мен и според нас като фондация наградите, които се дават от институции, нямат бъдеще, тъй като винаги е възможна - и се получава - една политизация на проблема, те биват веднага много бързо отричани. И, разбира се, на тази основа няма как да се изгради една институция, една награда, което да бъде посочено като нещо безапелационно и като един авторитет в областта на литературата. От друга страна, новата тенденция в даването според нас на награди в България е насочването на целите на даващите награди в една маркетингова посока. Значи, според нас наградата на "Хеликон", както и наградата на "ВИК"… в прожектора на тези награди, новите, е проблемът как да бъдат увеличени продажбите на български книги и съответно четенето на български книги в България. Затова и според нас една по-висока парична стойност, каквато е наградата на фондация "ВИК", единствено би могла да внесе едно раздвижване на духовете и едно реално помръдване в посока на това да се заговори за даден автор, да се заговори за дадено явление като една награда и това да има реални резултати. Защото наистина няма все още награда, която да бъде всепризната, която да значи стойност и която да осигури на автора, който я получи, спокойни старини. Именно това се опитва да направи Фондация "ВИК", към това е насочена и голямата пи ар кампания, която се опитахме да направим. Имаме кокретни резултати, доволни сме. Първо, защото победителят в първия конкурс беше един автор, чието име не е свързано с нито една институция и, второ, защото този автор получи много възможности за представяне пред българската публика след награждаването си. Значи Стефан Кисьов до момента има около 40 публикации, интервюта. И наистина се чувства звезда. И ако мога да споделя още малко за философията, да речем, на Фондация "ВИК" и на конкурса "ВИК" - е една по-жълта страна на нещата, една по-медийна страна на нещата, една по-масова, по-младежка страна на нещата. Значи, философията на Фондация "ВИК" и на конкурса "ВИК" е някак си да стане готино в България за младите хора, да бъде престижно, и да бъде куул да се прочете българска книга. Да си носиш в ръката българска книга, да си носиш в ръката Стефан Кисьов, а не "Плейбой", не "Вог", не "Космополитен". Или пък заедно с тях! Това е нашата стратегия, към това е обърнат нашия пи ар. Мисля, че това е бъдещето все пак на такива награди - да излязат от тази елитарност, в която бяха затворени досега, да излязат на светло, на медийно, на масово, на младежко.
         ПЛАМЕН ДОЙНОВ: Нямате ли опасение, че в един момент, в който вие като частна институция престанете да работите за писателския пи ар, да кажем, на Стефан Ксьов, нямате ли опасение, че от този момент нататък, така да се каже, медиите всъщност ще престанат да го търсят? Когато всъщност поемете следващия победител в конкурса.
         ЕЛЕНА НАЙДЕНОВА: Наградата естествено има за цел да стане някакъв вид институция с годините и, разбира се, че ние сме обърнати в момента към втория конкурс, към втория победител, търсим го, цялата организация сега тече, книгите се събират, журито се сформира. Журито ще бъде съвсем различно и изцяло…
         БОЙКО ЛАМБОВСКИ: Извинявайте, само да попитам нещо, което аз не знам за „ВИК“.
         ЕЛЕНА НАЙДЕНОВА: Да?
         БОЙКО ЛАМБОВСКИ: Може ли един автор примерно за - това, което говори Михаил Неделчев… (свършва А-страна на касетата въпросът на Б.Л. е в смисъл: Може ли един автор да получи втори път "ВИК"? Чухме от М.Н., да кажем, че „Гонкур“ не може да се получава два пъти. Е. Ангелова отговаря, че може)
         ЕЛЕНА НАЙДЕНОВА: (начало на Б-страна) …Разбира се, приоритет на журито, на новото жури, което сигурно няма да е на мнение, че точно Кисьов тази година трябва да получи наградата.
         МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: На мен ми е много интересно да чуя, така да се каже, тази пи ар кампания, която се натаманява към автора, който вече е получил наградата. Защото аз познавам документите, първоначалните документи, даже бяха водени предварително с мен разговори, на Фондация „ВИК“, вие тогава още... сигурно не сте била тогава, в тази акция. Намеренията въобще не бяха такива. Значи намеренията не бяха такива, и аз предполагам, че редица автори не биха били съгласни да участват в номинирането въобще, ако биха знаели, че всичко трябва да жълтее, всичко трябва да е куул и всичко трябва да е насочено към младите. Сега, примерно, веднага казвам - и мога да го защитя - че е обида за самата награда, е обида за самото жури и, така да се каже, разпадането на цялата идея е това, че един автор, който ми е симпатичен, инак аз изпитвам най-големи симпатии към Стефан Кисьов, че някак си той изведнъж, така, отстрани примерно романа на Владимир Зарев, който е значителен роман, който е значителна творба на българската литература...
         ПЛАМЕН ДОЙНОВ: „Разруха“
         МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: „Разруха“. И, разбира се, суперромана, суперромана, който изобщо не може да бъде сравнянавн като литературно равнище - романа на Керана Ангелова „Елада, Пиньо и времето“. Просто сравнение не може да има. Вече аз като литератор, който се занимава от петдесет години с литература просто нямам спор. За секунда. Сега това, че една фондация, едно жури, което, така да се каже, под влияние на един от членовете на журито, който е медийно облъчен, така да се каже, и медийно прелъстен, нали, той самият, желае да бъде номиниран и да бъде награден автор, който също така може да бъде медийно подхванат - нали, това е друг въпрос. Но медийно подхванат, как да ви кажа, значи това, това, не само Стефан Кисьов и не само това, което разказва за Бояна, за някакви жълти неща, за някакви нечисти чаршафи или за някакви такива не твърде, от моя гледна точка, значителни и важни за литературата, и единствено важни за литературата, неща, значи не само такъв автор може да бъде жълто подхванат. Както знаем, Антон Дончев е абсолютно жълто подхванат. Не пише човекът нито за сервитьори, нито за гларуси, за никакви такива работи, но около текат най-различни равнища на пи ар кампании, включително има и жълти пластове на кампаниите около него, и те, разбира се, също се водят планомерно и т.н. Тоест моето твърдение е, че - ако една значителна награда, значителна, каквато е "ВИК", потенциално тя си остава такава, значи, ако тя има всеобщи намерения, големи намерения спрямо цялата литература, тя не може според мен тематично да се ограничи и не може да си избере пласта на жълтото, да кажем, и на жълтеещото. Просто тя се обрича тогава, така да се каже, да бъде парциална награда, която - о'кей, нали, нищо лошо. Награда обаче, която казва - това е романът, тя не може... тя може да избере и жълт роман, това е друг въпрос, тя може да избере на Христо Калчев роман по някакви причини, но предварително тя да заяви своята жълтост, своето жълтеене, своята жълтурност, така да се каже, това предварително я обрича на парциалност, автоматически стеснява нейния обхват, и това означава...
         МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: Независимо, тя може да даде 50 000, може да даде 100 000 лева, няма никакво значение оттук нататък какви ще бъдат парите, тя и спрямо писателската общност, спрямо читателите, тя просто ще действа с измамено очакване. Значи, това е моето предупреждение, така да се каже, към наградата „ВИК“...
         ЕЛЕНА НАЙДЕНОВА: Значи аз - извинявам се, че ви прекъсвам - искам да направя едно разграничение между подхождането жълто към качествата на романите, издадени през предходната година, и една по жълта PR кампания на победителя и изобщо на явлението конкурс за български роман. Това че PR кампанията е по-насочена към младото поколение, към хората, които дори не четат литература, към всички слоеве и разбирания за литература в България, не значи, че книгата, която носи тази награда, непременно трябва да има жълти качества или тя да бъде жълт роман, или така нататък...
         МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: В случая значи, в случая значи.
         ЕЛЕНА НАЙДЕНОВА: В случая... Да, въпрос на интерпретация, но...
         МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: И аз смятам, че вашата кампания малко се е натаманила към, така да се каже, стила на самата книга.
         ЕЛЕНА НАЙДЕНОВА: Кампанията беше предварително решена, структурата на избиране...
         МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: Ако предварително е била решена, значи е предопределила в някакъв смисъл избора, за да натамани книгата към кампанията.
         ЕЛЕНА НАЙДЕНОВА: Да. Може би. Може би, да. Мотото на кампанията - не съвсем буквално - но е нещо от сорта, че: трябва да се намери интересна книга. Да се каже на българските читатели и на българските не-читатели, че има българи, които пишат много интересно...
         МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: Ами о'кей, кръстете го тогава не „Романът на годината“, а кръстете го „Интересният, атрактивният, жълтият, или нещо такова, роман на годината“. Ами какво ще стане, ако в тази година...
         ЕЛЕНА НАЙДЕНОВА: В никакъв случай... Роман на годината можеше да бъде и „Поражението“, за който в никакъв случай не може да се каже, че е жълт роман. Нито пък изобщо...
         МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: Ако през тази година примерно, да кажем, беше издала... Какво щеше да стане, ако през тази година Свобода Бъчварова беше издала накуп "Земя на прицел", четирите тома, какво щеше да стане?
         ПЛАМЕН ДОЙНОВ: Аз искам тук... не да изглаждам противоречията, но да кажа, че в случая жълта не трябва да се разбира буквално, а по-скоро в дебели кавички беше поставено...
         ЕЛЕНА НАЙДЕНОВА: И не е насочена спрямо характера на книгите.
         ПЛАМЕН ДОЙНОВ: Защото, аз имам поглед, кампанията не е жълта в крайна сметка...
         ЕЛЕНА НАЙДЕНОВА: Да.
         ПЛАМЕН ДОЙНОВ: ...според тези, така да се каже, „шоковите“ разбирания за жълтост, нали. В случая става дума за наистина една по-скоро популярност, търсене на една популярност, популяризиране на литературата...
         ЕЛЕНА НАЙДЕНОВА: Търсене на повече шум...
         ...и много важно - на писателския образ, на образа на писателя. Защото в случая става дума според мен не за PR на книгата, а за писателски PR, PR на Стефан Кисьов. Това е по-различно...
         МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: Аз се извинявам, че...
         ПЛАМЕН ДОЙНОВ: Един момент само. Искам да припомня, че излязоха и текстове на членове на журито...
         МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: Само едно изречение, просто като добавка и като препоръка. Тази PR кампания според мен трябва да бъде кампания, която обхваща действията, така да се каже, която е насочена към субектите на книгоразпространението в някаква голяма степен, не само към медиите.
         ЕЛЕНА НАЙДЕНОВА: Да, тук и аз съм съгласна.
         МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: Тоест големият ефект от такива награди се получава, когато тези награди се подхванат от издателите и от книгоразпространителите и когато те се преизпълнят с респект към наградата и към наградения, тоест когато наградената книга има съответно място в книжарниците, когато издателствата поемат съответния ангажимент, когато с този автор се сключат съответните договори, когато неговите авторски права изведнъж станат по-скъпи и т.н.
         ЕЛЕНА НАЙДЕНОВА: Нашата цел е в края на годината да има един силен вик, еквивалентът на нашето име, един силен вик към всички българи, които не са прочели българска литература в последните пет години. Да кажем: "Хей! Знаете ли, има една страхотна книга! "Екзекуторът", на Стефан Кисов! Прочетете я! И по-добре да прочетат „Екзекуторът“, на Стефан Кисьов, отколкото да не прочетат нищо... и „Разрухата“ на Владо Зарев или някой по-стойностен според други критици роман. Това е единствено жълтото в пиарската кампания и в шума покрай нея.
         БОЙКО ЛАМБОВСКИ: Аз също мисля, че е рано да бъде упреквана наградата „ВИК“ в поп-пристрастия в смисъла, който се влага... в музикалния смисъл на тази дума. Моите опасения са единствено - и аз ги споделих още на нейния учредител и спонсор, на г-н Вик, още когато за първи път си приказвахме - моите опасения са единствено тази награда след две или след три години да не изчезне, защото, да кажем, г-н Вик е решил да премести своите офиси в Белгия или някъде другаде, и, така, му е хрумнало нещо друго. Една награда се налага дълги години, за да получи някакъв престиж. И, разбира се, най-мъдрото нещо на този, който дава парите, е да не се меси в работата на журито и да избира представително жури. В случая журито на "ВИК" според мен беше достатъчно... въпреки своята полифоничност, беше от изявени, в по-голямата си част, литератори. Аз уважавам техния избор, въпреки че - мога да го кажа това, и съм го казвал на Стефан Кисьов, защото сме малко приятели - тази книга за мен е слаба, нали, "Екзекуторът", и тя не беше даже номинирана за другата награда, "Хеликон", в която ние също участвахме и четохме. Но! Но това е моето субективно мнение. И аз уважавам избора на журито и, така да се каже, знам качествата. Кисьов е един добър автор, той има по-добри книги, първите му. Но това вече не е предмет на нашата дискусия. Журито, аз не случайно го казах, едно жури е много субективно нещо. Не може да... Така да се каже, няма... И да е Господ бог... Той не се занимава с литературна критика, иначе вероятно би излъчил най-хубавото нещо.
         ПЛАМЕН ДОЙНОВ: Тъй като каза - субективно... Един момент.
         МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: Извинявам се, обаче току-що... беше казал нещо, което, Бойко, извинявай, не е съвсем така. Значи за журито. И за „ВИК“. Имаше конфликт. Конфликтът...
         ПЛАМЕН ДОЙНОВ: Аз искам да припомня, че излязоха текстове на членове на журито, които обясняваха цялата процедура...
         БОЙКО ЛАМБОВСКИ: Аз не съм ги чел. Вероятно...
         МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: Имаше конфликт по процедурата. Първо, имаше конфликт с едно доста съмнително за мен отстраняване въобще на Владимир Зарев от по-нататъшното номиниране. Второ, имаше конфликт, когато беше пренебрегнато всъщност номинирането от читателите, от читателите на романа на Керана Ангелова.
         ЕЛЕНА НАЙДЕНОВА: Не е пренебрегнато, как?!
         ПЛАМЕН ДОЙНОВ: Не, не, това си беше награда на публиката.
         ЕЛЕНА НАЙДЕНОВА: Ако не беше гласът на читателите, според това жури... Да не навлизаме в кухнята, но... Благодарение на читателския вот, романът на Керана Ангелова попадна в шестицата на победителите в конкурса.
         ПЛАМЕН ДОЙНОВ: Тъй като достатъчно според мен несъгласия и съгласия се оформиха специално около наградата „ВИК“ в случая... Това е хубаво междувпрочем. Но въпросът ми е следният. Смятате ли, че, каква, за всеки един от вас, има ли идеална процедура? Коя е? Всеки трябва според мен да каже своята идеална процедура за излъчването на една или друга награда, като в случая нека да не забравяме примерно и такъв жанр, непазарен и не толкова популярен, като поезията. Но примерно наградите за поезия са пък може би единтвеният начин да се фокусира вниманието върху поезията, без това пък да е пряка последица, свързана може би с продажби и т.н. Но те са също важни за фокусирането пък на общественото внимание върху поезията. Но да не размиваме нещата с поезията. В случая наистина въпросът ми е - каква е за вас, има ли идеална процедура. Има ли идеална процедура за излъчване на на-добра книга?
         БОЙКО ЛАМБОВСКИ: Според мен няма идеална процедура. Не е възможно да има такава процедура. Но като казваме това, не бива да изпадаме там, в греха на екзистенциалната философия, която е - след като този свят е лош, значи нищо не може да се подобри. Напротив. Няма идеална процедура, но може да се усъвършенстват съществуващите такива. И примерно наградата „Нике“ има една по-, така, доколкото може да е обективно съденето в тази деликатна област, литературното творчество, наградата „Нике“ е много добре структурирана и процедурата е много прозрачна, става пред очите на цялата полска общественост...
         МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: И е въвлечена тя.
         БОЙКО ЛАМБОВСКИ: И е въвлечена и обществеността, въпреки че обществеността, тя може да се въвлече във всичко, нали, дори да избере Здравко за депутат и да преживява за това. Значи и самата общественост... не може да се смята, че тя е най-обективният фактор за оценка. Така че такава процедура няма. И в тази връзка искам да кажа, че аз все пак смятам, че тези награди - „Развитие“, и „ВИК“, и „Хеликон“, които съществуват особено в областта на прозата, с техните несъвършенства и с техните на моменти дори може би за някои скандални решения са по-обективни от съществуващите процедури на оценка на поетични текстове и на поетични книги. Нали, награди за поезия се дават много по-субективно, във връзка с лични пристрастия и т.н. Тоест там няма такъв механизъм, може би и е по-трудно, защото това е... много по-ограничен е читателският кръг.
         ПЛАМЕН ДОЙНОВ: А за процедурата някой друг ако иска... Нека конкретно отговаряме, защото след това има още един важен въпрос.
         ЕЛЕНА НАЙДЕНОВА: Според мен слабото място, ахилесовата пета на полемиките около конкурсите са журитата. Тоест, да речем, едно жури трябва да бъде... В нашия случай, на наградата „ВИК“, журито е предложено от 7-членен комитет от обществени личности, на които според нас българите вярват. Това са емблематични личности, като Стефан Данаилов, като Раймонд Вагенщайн, Иван Гранитски, Христо Друмев, Недялко Йорданов... И председателят е Едуард Вик, който по-скоро е почетен председател.
         ПЛАМЕН ДОЙНОВ: Боян Биолчев.
         ЕЛЕНА НАЙДЕНОВА: Боян Биолчев също, може би като най-силна фигура от литературния свят, на която според нас читателите вярват. Тези седем души - като председателството на Едуард Вик е по-скоро почетно - тоест тези шест български личности предлагат жури, всяка година различно, на конкурса. Това е, казвам пак, според нас една ахилесова пета на... винаги на, на... този проблем. И според мен лично едно универсално решение е читателите да предлагат членове на журито. Така, по този начин читателите казват - аз имам доверие на Бойко Ламбовски, искам той да журира коя е най-добрата книга, която аз трябва да прочета догодина. Може би това е някакъв конкретен начин. Много трудно е за изпълнение, много трудоемко и трудно да се организира...
         БОЙКО ЛАМБОВСКИ: Това не е според мен най-...
         ПЛАМЕН ДОЙНОВ: Да, защото читателите също са една, така, аморфна маса.
         ЕЛЕНА НАЙДЕНОВА: Но може би съвършен механизъм няма. Но това е един механизъм, който никой според нас не използва, тъй като е труден за организация, но може би е доста, така, демократичен.
         ПЛАМЕН ДОЙНОВ: Нещо по процедурата?
         МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: Да, значи една процедура в никакъв случай не може да бъде обявена за съвършена, защото всяка, разбира се, награда, в зависимост от това към каква аудитория е, какъв обхват от литературни, културни факти обхваща, гради различни процедури. Но процедурата при всички случаи трябва да бъде многостъпална. Значи трябва да бъде някаква пирамидална процедура. Тоест да се основава на някакви първични отсявания, някакви първични утвърждавания. Те могат да бъдат най-различни, могат да бъдат - естествено вече значимостта на тази книга с оглед на критическото й битие, с оглед на, да кажем, както е в днешно време, пускането на няколко тиража вече, нали, знанието за това, че тази книга се разпространява, това, че тя е попаднала в някакви класации, каквито са първичните класации на "Хеликон", първичните класации на други издателски вериги, които правят, и т.н. Може да се основава една награда на получени вече регионални награди, регионални утвърждавания, регионални отсявания. Най-различни са формите. При всички случаи трябва да има някаква степен на доверие към досегашното социално битие на тази твобра. Значи, разбира се, може да се търси абсолютния ефект на изненадата. "Развитие" знаем, че има друг принцип. "Рзвитие" борави с нечетени до този момент ръкописи, ръкописи, които се четат само от журито. Принципът на "Развитие" е друг - избиране на текстове, за да бъдат публикувани. Аз смятам, че една, значи това, което е най-характерно за "Нике", това, което каза и Бойко, е, че през цялата година, докато се получи "Нике", всичко това се разгръща като голяма кампания, има едно четене, публично четене на тези творби. Значи това не са творби, които, ей така, възникват и никой не ги е чел, напротив. Има едно публично и публичен дебат по същността, по характера, по текстовете на самите творби. За нас това все още звучи като абсолютна утопия. Значи ние да говорим, че ще четем примерно на Пламен прекрасните, да кажем, поеми за кафето, нали, все още звучи утопично. Обаче това са големите награди. "Гонкур"... също са книги, които след номинирането се четат. Значи те се четат. Разгръща се един общесвен дебат. И това, което каза Бойко примерно, да се върнем към... хайде да не го взимам Бойко за пример, нали, но възможността да се каже - това е слаба книга, значи, за вече публикуваната и вече наградената книга, така да се каже, се изхърля. Защото тя няма да издържи. Нали една книга, която е наградена, пък се оказва след това слаба, тя няма да издържи на самото проблематизиране. Един път номинирана, тя преминава през едно 6-месечно чакане, което я проблематизира. И слабата книга просто няма шанс да бъде наградена.
         ПЛАМЕН ДОЙНОВ: Имам един друг въпрос, той също е много важен. Имате ли впечатление как се отразяват на продажбите на наградените книги наградите? Съвсем конкретен ми е въпросът. Примерно на... Бойко имаш ли впечатление на Деян Енев, след наградата „Хеликон“...
         БОЙКО ЛАМБОВСКИ: За съжаление, досега изобщо нямаше връзка, почти няма връзка между наградите и тиража. Ще дам примери. На Константин Илиев, „Поражението“, която спечели наградата „Хеликон“, това, което научих от собствениците на веригата книжарници, е, че се е продал много мизерен тираж. Няма никакво значение върху ръста на продажбите, въпреки бандеролчето, нали. Тоест в България няма такъв рефлекс, изграден, още. Така една награда „Ренодо“ или „Гонкур“, нали, това вече автоматично гарантира 50 000 тираж, просто защото, в добрия смисъл на думата, има известен вид снобизъм в...
         МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: И в Полша тиражът е между 50 000 и 100 000. На поетическа книга й се гарантират 50 000. На Збигнев Херберт, когато получи „Нике“ отива над 50 000.
         БОЙКО ЛАМБОВСКИ: Наградите трябва да се издигнат до тази висота, от която техният авторитет вече е такъв, че той автоматично гарантира тиражите. У нас не е станало. Разбира се, на Деян книгата се продава по-добре, т.е. аз трябва да кажа, че тя се продаваше добре преди да получи наградата, какъв ефект има наградата върху това не мога да потвърдя. Общо взето липсва тази зависимост при нашите награди с тиража. Това според мен трябва час по-скоро да се промени. Те не притежават този обществен престиж, наградите, това е истината, нали, все още го нямат, би следвало да го имат, колкото и спорни да са, колкото и дискусионни да са, нали техните резултати. Но у нас това не се е получило, аз се надявам да се получи. Защото иначе ефектът от тях остава много... нулев. Това, така, да си тешат самолюбието наградените автори е много малко като развитие или да вземат някой лев, за да могат да си гарантират една-две години успешна работа. Ако самата награда... Ами има награда, която няма финансово изражение. Аз, ако не се лъжа, май "Гонкур" нямаше. "Гонкур" няма парично измерение. Но авторът е... Там няма пари, но това, че получава авторът "Гонкур" му гарантира огромни приходи. Защото самата тежест на наградата е такава, че следват преиздания, продажби в чужбина на правата. И авторът от един... Аз си спомням навремето, когато получи награда "Гонкур" един, Андрей Маккин се казваше, от руски произход, беше преди десетина години, той е емигрант от Русия, който доста години живее във Франция, но крайно беден тип, който получи наградата "Гонкур" и чийто живот се промени, и това беше точно причината медиите да се занимават с него. Той дори сподели, че имал там две-три седмици в живота си, в които е нямало къде да спи и е спал в "Пер ла Шез", на гробищата. И изведнъж след "Гонкур" вече отива да живее на центъра, "Пикадили". Това липсва на нашите награди. Затова аз чакам, така, отнасям се с надежда към възможността за повишаване на техния обществен престиж, иначе нямат място. А това ще се получи само с отстояване на авторитета на тези награди в годините. Награди от типа - днеска има, утре я няма... Днеска ще дадем на Гошо, щото е наш приятел, утре на Пешо, щото е беден и вече има 75-годишнина, нали, както в България се прави, това гарантира пак липса на уважение.
         ПЛАМЕН ДОЙНОВ: Вие имате ли поглед...
         ЕЛЕНА НАЙДЕНОВА: Ние нямаме впечатление, тъй като е много млада наградата „ВИК“, през ноември обявихме победителя. Засега имаме добри впечатления от това как се представя той в медиите. Той е доволен, ние сме доволни, има шум, това което пиарската кампания целеше - да има шум покрай нея и покрай избирането на книгата. Налице е такъв шум, но дали това ще повиши наградите, дали ще повиши тиража на Стефан Кисьов, не знаем още. Има разговори, доколкото знаем, за преиздаване в по-голям тираж...
         ПЛАМЕН ДОЙНОВ: Същото издателство евентуално, „Жанет-45“, ще го преиздаде?
         ЕЛЕНА НАЙДЕНОВА: Да, ще го преиздаде...
         ПЛАМЕН ДОЙНОВ: А как вървят нещата с превода на английски?
         ЕЛЕНА НАЙДЕНОВА: Преводът върви. Смятаме да представим превода, когато бъде готов, на Лондонския панаир на книгата, в края на март, и на Франкфуртския панаир на книгата, през септември. Както и в момента вървят преговори за правата на шестте финалисти от конкурса. Имаме интерес към тях от доста издателства - американски, едно английско. И сме обнадеждени. Но истинската цел на конкурса - и смятам, че на всички български конкурси - е: българите да се раз-четат. Това ще бъде най-голямата награда. Разбира се, българите да започнат да купуват наградената книга или финалистите, да проявят интерес към финалистите. Защото финалистите в един конкурс са много по-интересно явление, отколкото самият победител, защото носят по-голяма палитра, по-голям спектър на интереси, отколкото един победител - както виждаме, той е доста дискусионен, да речем, нашият победител, пък и всеки друг победител. Но една шестица от финалисти носи много по-голям, да речем, интелектуален заряд, много по-голяма възможност да бъде одобрена от по-широк кръг читатели. В нашата шестица има изключително стойностни книги, които по различни причини не станаха победители - не защото са по-слаби от тази книга. Да речем, "Поражението" може би... единодушно според журито беше най-добрата книга за година. Но като първо издание на конкурса не можеха да наградят един роман, който носи много повече биографични белези, отколкото белезите на един добър разказ, какъвто искаме българите да прочетат, да речем, читателите да прочетат.
         ПЛАМЕН ДОЙНОВ: Да, в публикациите на журито, в които обясняваха избора си някои от членовете, всъщност това пролича.
         ЕЛЕНА НАЙДЕНОВА: Да, те всички бяха на мнението, че „Поражението“ е една безспорна книга. Но какво щеше да стане, ако в първия конкурс „ВИК“ ние наградим „Поражението“, която не е един романов разказ, не е един бърз разказ на нещата, не е един увлекателен разказ, който да хване читателя.
         ПЛАМЕН ДОЙНОВ: Да, освен това критерият "преводимост" също е стоял...
         ЕЛЕНА НАЙДЕНОВА: Също така.
         ПЛАМЕН ДОЙНОВ: Тоест доколко сюжетът би могъл на английски да...
         ЕЛЕНА НАЙДЕНОВА: Да бъде...
         ПЛАМЕН ДОЙНОВ: Да бъде забавен, нали, увлекателен. Добре...
         ЕЛЕНА НАЙДЕНОВА: Освен това в световен мащаб - само да довърша - освен това в световен мащаб има тенденция към изключително стряскащи и нестандартни решения на журитата. Така че, мисля, че в този аспект победителят в конкурса „ВИК“ не може да се каже, че е някакво... много шокиращо явление. Конкурсът е сформиран и организиран по подобие на „Букър прайз“ в Англия, и ако погледнем последните победители в „Букър прайз“... са изключително нестандартни текстове, които нямат нищо общо с представата за един представящ нацията, сериозен, изчерпателен роман, а са просто нестандартни разкази, които са интересни.
         МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: Всичко това, разбира се, си е право на компанията, на това NGO, на тази събрала се общност от хора, нали, да направи своята преценка. Въпросът е... Ние говорим за следното. Говорим за възможността да се появят литературни награди, които да издигнат престижа на самата литература в този момент, в който българската литература няма много висок престиж, в този момент, в който самата идея за българска литература е разколебана и в момента, в който читателската аудитория, можем да кажем, също е доста проблематична като постоянна величина. Тук аз, бих казал, че по-скоро ние трябва да се насочим към това, което употребих още в началото на разговора - консенсуса около една такава награда. Този консенсус никога не може да бъде пълен. Имаше време, по което Йордан Радичков все още не беше класик на българската литература, имаше време, от което нататък той стана класик на българската литература и някак си не беше удобно оттук нататък да оспориш това негово място. Една награда може би трябва да уцелва един такъв миг. Значи една награда трябва да... според мен добрата награда, голямата награда... Разбира се, може да има награди, които са провокация, но те не могат да бъдат Големите награди, те не могат да бъдат Най-големите награди. Може да има всякакви награди, може да има награди, които да са, както казва нашият приятел Кьосев, да са удар на чук върху тиквата на българската литература. Да е жива и здрава, ако издържи, тиквата, издържи. Въпросът е, че наред с това обаче трябва да има награди консенсусни. И такива са наградите "Гонкур", такива са наградите "Нике", за които ние говорим, нали, такъв тип награди, награди, които някак си да не можеш да оспориш или поне да не можеш да оспориш с лесни аргументи. Винаги една награда е оспорима, но да не можеш да кажеш - не, тази книга е слаба, но тя е получила награда. Значи да е невъзможно такова нещо да се каже, както каза Бойко. Значи, награда консенсусна означава, пак да повторя, награда, която е получена след един дълъг процес на утвърждаване. Те са три-четири награди и, така да се каже, предварително вече се знае накъде върви цялата работа и пак има изненади естествено. Обаче има няколко типа отсявания и т.н. Нещо повече, наградите в една страна по някакъв начин са... в една нормална публичност, литературна, наградите са мрежа, са верига. Не случайно наградите в повечето страни... примерно във Франция се говори, че есента е сезонът на наградите. Защо? Защото те следват една след друга. Те си подават топката, наградите. Публиката обсъжда, ако не "Ренодо", то "Гонкур" и т.н. Обищкновено те са свързани с края на годината и пр. Може да са свързани, при нас примерно може да се окажат свързани с Коледния панаир на книгата и... няма значение... в края на годината. Самият литературен живот си избира цикъла, ритъма на това награждаване. При нас някакъв такъв естествен цикъл е възникнал около 24 май и, така, възниква нещо, нали. Но всичко е крайно несистемно, и ние знаем на какво се дължи тази несистемност. И въпросът е, че една награда, която действа като чук, действа провокативно, тя си работи за себе си. О'кей, това е хубаво, аз не съм против това, но тя сама рискува да не може да се превърне в консенсусния тип награда по тази причина, колкото и да са парите. Консенсусният тип награда по някакъв начин е свързана с някакви други по-дълбоки логики и с някакви други степенуваници, които някак си една върху друга се наслагват.
         ПЛАМЕН ДОЙНОВ: Аз само това ще кажа, че тук се очертаха по-скоро две визии, които... според мен и двете имат основание. От едната страна, това са, да го наречем така - консенсусните награди, но в случая говорим и за друга визия, която можем да наречем - маркетингови награди, въобще които са... Това просто са две различни логики, които в един момент може и да съвпадат, но така или иначе са... Добре. И, така, един последен въпрос за финал. Как виждате изобщо - като в по-конкретен план, ще ви моля - да речем, как виждате литературните награди през 2005 г.? Как ще се развият? Нещо ново около "ВИК"? Ако има. Както и г-н Неделчев да каже. Сега предстоят връчванията на наградите на Сдружението на български писатели, също нещо в този аспект. Изобщо вашите очаквания, свързани с наградите за тази година.
         ЕЛЕНА НАЙДЕНОВА: Ние бяхме много сюрпризирани, изненадани от количеството на български романи, които участваха в първия конкурс - 66 български романа, да не говорим, че едва ли сме успели да бъдем съвсем изчерпателни, може би са били към 80, романите, но 66 издирихме. Имам впечатлението от нашето първо жури. Те през цялото време се оплакваха, че не са... били жури на следващия конкурс, тъй като според тях през 2004 година има много по-интересни залавия, много по-интересни книги, много по-силни текстове. Така че аз като мениджър на Фондация "ВИК" очаквам много по-оспорвано и интересно състезание и по-стойностен резултат през 2005 г. за романите на 2004 г.
         ПЛАМЕН ДОЙНОВ: Журито ще бъде друго, процедурата ще бъде същата?
         ЕЛЕНА НАЙДЕНОВА: Процедурата ще бъде същата. На 1 март ще бъде обявено журито. Много по-рано тази година ще бъдат обявени шестимата финалисти, за да успеем да разгърнем тази широка читателска дискусия, която целим. Тъй като тази година всичко беше много по-... притеснено като време... Излъчихме шестимата финалисти почти преди награждаването на победителя. Сега през юни месец ще бъдат известни финалистите, ще започнем читателско гласуване. И ноември месец отново ще бъде награждаването. Един доста дълъг период, в който ще могат да бъдат дискутирани, представяни тези шест книги в много по-големи детайли. Но това е от Фондация "ВИК". Очакваме много по-оспорвано и по-стойностно като резултат класиране за романите на 2004 г.
         МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: Тук за пълнота на проблематиката да се добави и това, че наградите не бихме могли да очакваме да бъдат консенсусни, ако я няма работата на професионалната гилдия. Това е нещо, което до този момент не добавихме в нашия разговор. Това четене трябва да означава четене на най-различни нива. Значи, масово четене, дай боже, шумно четене, скандальозно четене, дискусионно четене и, разбира се, внимателно професионално критическо четене, което, както добре знаем, липсва. Липсва по много причини - липсва поради разпадане на самата критическа общност, поради нисък престиж на самото занимание и поради ленност, разбира се. Значи тази ленност е съчетана при нас с леснотата на теоритическото занимание и липсата на ежедневна позитивистична читателска дейност, каквато ни описва Бернар Пиво и каквато ни описват големите читатели, които са... Примерно един Бернар Пиво, без да е бил той като водещ пряко привлечен в журитата, той е фактор, така да се каже, в това награждаване, номиниране, обсъждане и прочие, нали, говорим за такива фигури, говорим за такъв тип критици. При нас я няма санкциониращата и подхвърлящата, провокиращата, поддържащата интереса функция на критиката, тя просто отсъства. Сега тук е Пламен, не само защото е тук, да кажем, неговата книга, която е една голяма провокация към критиците...
         ПЛАМЕН ДОЙНОВ: Това няма да влезе в...
         МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: Значи, е действително... значи, четене - ежедневно четене и ежедневно отсяване и прочие. Това е изключително важно, разбира се, не само от един критик да бъде вършено, а да бъде вършено от много критици. В този смисъл аз наистина се надявам, че... Значи, имам такава интуиция, която ми казва, че българската литературна общност може би ще опита да се консолидира, не за друго, а защото тя е заплашена, този път някак си го е усетила, че е заплашена с пълното си самоунищожение и самомаргинализиране. Тоест като форма на самосъхранение българската литературна общност ще се опита да се измъкне, включително и чрез такива форми, така да се каже, самата българска литературна общност е заинтересувана. И не случайно... Тук "ВИК" трябва да бъдат поздравени, че, така да се каже, направиха едно голямо предизвикателство. Очевидно е, че българската литературна общност прие предизвикателството "ВИК, така да се каже, много присърце. Имаше голям резонанс това предизвикателство, това е много важно. Приемането на резонанс... т.е. получаването на този резонанс означава, че литературната общност, макар и по този малко външен и насилствен начин, търси някакви форми на самоконсолидиране. Защото една неконсолидирана литературна общност, една литературна общност, която има немара по отношение на собствените си граници, на собствената си плът, да знае каква й е плътта, така да се каже, какво има вътре, значи тази литературна общност - е, не заслужава да бъде маркирана, номинирана, да бъде изваждано нещо от нея, развявано навън в широката общественост и т.н. Т.е. моята най-обща прогноза е, че ще има по-голяма чуваемост на наградите, дай боже, защото аз усещам някакво желание на литераторите да се справят с въпроса за застрашеността на собственото им занимание, на престижността на собственото им занимание.
         ПЛАМЕН ДОЙНОВ: Благодаря ви.

---

^* Съкратен вариант на дискусията е публикуван в сп. „Книгите днес“, кн. 1, март 2005 г. Публикуваният тук пълен вариант е предоставен от Стоил Рошкев, редактор в списанието през този период. - бел. ред.