Мими беше на тринайсет, чакаше и плачеше. Никой не можеше да предположи, че плаче, защото плачеше без звук. Всъщност тя плачеше и без сълзи. Плачеше истински, но плачът си оставаше затворен вътре в малкото й мозъче. А охльовът Рудолф я наблюдаваше тъповато и си правеше грешните охльовски изводи...
         Имаше периоди, в които чувстваше Рудолф най-близкото същество на света, но сега, точно когато имаше истинска нужда от подкрепа, Рудолф го нямаше. Беше чела в една книга, че понякога охльовите изпадат в състояние на маниакална депресия, при което се променят до неузнаваемост. Преди известно време Рудолф започна да откача. Говореше безсмислици, затваряше се в черупката си или пък се цупеше без причина и бягаше демонстративно при другите охльови, които я мразеха - просто ревнуваха Рудолф. В книгата се обясняваше, че охльовите развиват силна параноя спрямо близките си хора. От страх, че те ще ги изоставят завинаги, се държат така, а всъщност чувстват себе си като паразити, хранещи се с чуждото внимание. За такъв охльов най-големият страх е самотата.
         Понякога Мими го поглеждаше и не можеше да открие нищо познато в него - нито чувства в погледа, нито дори следа от заинтересованост, нито каквото и да било. Когато се разпльокнеше и започнеше да пуфти многострадално го мразеше, защото приличаше на баща й.
         Баща й.
         Дебела медицинска сестра изскочи от операционната, пусна изцапаните с кръв ръкавици в кошчето за боклук и приклекна до майка й. Въпреки, че двете си шепнеха и Мими беше далече, тя добре знаеше какво си говорят. Майка й с притеснени, злекординирани движения извади от чантата си портфейла. Хвърли бърз поглед върху пейджъра, за да прецени колко процента е скочила инфлацията за изминалия час и добави необходимите нули с печат върху банкнотите. Сестрата ги грабна алчно и отново влетя в залата. Мими се разплака още по-неутешимо при вида на майка си и празният й изтощен поглед.
         Въпреки че външно не се отличаваше по нищо от другите момиченца на нейната възраст, тя добре съзнаваше, че въобще не е като тях. По различни стечения на обстоятелствата, тя бе загубила безгрижността на връстниците си, която всъщност ги правеше щастливи. Винаги нещо тревожеше съзнанието й, което не спираше да трепери като чаша вода при земетресение - Рудолф не можеше да разбере, а понякога и да приеме това. Той плуваше в своето безкрайно, граничещо с апатия спокойствие. Понякога се чудеше дали Рудолф наистина не я разбира или му е по-изгодно да не я разбира. Например сега той я гледаше странно и се цупеше по неговия характерен охльовски начин, защото мислеше че тя му се сърди. Защо е толкова глупав? Мразеше го! Всъщност го обичаше, когато по свой начин в моменти, когато беше сладък и нежен и й даваше онази сигурност, която така отчаяно търсеше. Но сега не. Дори мисълта, че са близки й беше противна. Гадна мръсна гадина!
         Понякога се плашеше от себе си. Чувстваше, че мрази всички. Че са просто гадни, нисши организми, които се пречкат в краката й. От всички най-много мразеше депресантите, които си позволяваха да се отчайват. Тя рядко губеше вярата си, по-често се колебаеше, страхуваше се и се панираше от евентуалният провал, но всъщност винаги успяваше. Само че плащаше прекалено висока цена - вълните на безпокойството разстройваха психиката й до точката на пречупване. Някога отдавна Рудолф й действаше невероятно успокояващо, но вече почти го беше загубила, заради глупавият синдром прихванат от тъпият му охльовски мозък.
         А всъщност мечтаеше за острова на блаженството, докато стотици други дребни мечтички летяха из съзнанието й. Например искаше да се облече като принцеса на пролетният бал, за който мечтаеше от пет години. Вече беше измислила модела на роклята - лъскаво златист черен плат с много пайети. Всичко беше готово, но...
         Пари! Гадни, гнусни пари!
         Беше сама. Отвратително сама на студената пейка в огромният като хангар болничен салон с напукана мазилка по стените и мухлясал таван. Дори майка й не идваше да изтрие с устни сълзите й. Охльовът Рудолф си стоеше все така далечен и безразличен. Мразеше го, защото се беше отчаял и отпуснал. Цупеше се на всички и вечно се правеше на наранен. Мразеше го, защото гледаше на семейството само като на притурка към работата и в часовете, когато не спеше, ядеше или гледаше телевизия, тъгуваше за безценния си цех за хладилници. Знаеше, че е грешно, но не можеше да понася как собственият й баща всеки ден се събужда с мисълта за клетъчната чума, която го разяжда отвътре. Мразеше го, защото го обичаше и искаше всичко да е като на старите чернобели снимки в албума. Да са истинско семейство, при тов а щастливо .
         Лекарят излезе с лека походка, но умората пропила съзнанието му като литрите пот, се усещаше веднага. Майка й се изправи стреснато и в очите й се забеляза смъртния страх от евентуалния провал. Лекарят пусна една изморена усмивка и разсея съмненията й. После Мими се затича и се вкопчи в майка си, с необуздана радост я прегърна и заплака вътрешно, но този път от радост.
         И когато си мислеше, че всичко се е подредило, видя охльова Рудолф все така неразбиращ да я гледа, обиден или просто откачил. Какво да прави с него? Как да го превърне в добрия стар Рудолф? Как да го излекува от противната му апатия? Дали да го излекува от противната му апатия? Дали да не го даде и него на хирурга с очилата? Или може би просто да го прегърне и целуне сякаш нищо не се е случило, за да заработи кучешката му привързаност?
         Мими се усмихна широко, протегна ръце и Рудолф дойде при нея такъв, какъвто го обичаше.