***

Стефан Абаджиев

Ти сякаш пееше,
макар че беше няма.

Дърветата безумно се извиваха
и сякаш искаха
със корените си
след теб да тръгнат.
Паважът се изду неравномерно
под напора беззвучен
на тревата,
а времето – смутено –
се спря на ъгъла
и се заслуша.
Забравиха звездите,
втренчили се в теб,
да движат
небето над главите ни,
а утрото забрави
да просветне,
приседнало в краката ти.

Но ти не спря да пееш –
ти беше няма.

върни се | съдържание | продължи