Скоро
ще спрем да търсим брегове
от общи думи
и нищо
няма да може да ни отдалечи,
да ни скрие
от течението.
Водата
ще съсече, ще разбие кръга
от портрети –
писмата,
които си разменяме,
когато небето не е ясно.

И няма
да забележиш
как моята сянка изпада
от рамката на твоя лист,
и няма
да видиш,
че гоня, настигам, задържам дъжда,
за да съм по-близо,
и няма
да усетиш
как потъваме, как се разтваряме –
като боя
във водовъртежа –
все по-малко тук –
все повече сънуваме
будни.

И преди да ни отнесе,
реката
ще преброи пробойните
в нас,
докато вълните
ни притеглят, приспиват.

И никой няма
да може да ни събуди,
и няма
да намерим спомен,
в който да е валяло
и при двама ни,
и всеки сам
ще приближава сушата,
ще посреща
облаците –
ще се опитва да съживи
капки, редове,
години –
разполовени от прибоя,
потопени, удавени
в пясък.

Не трябва
да научиш всичко
за човека,
за да му позволиш
да заплита улиците
в градове,
градовете – в кълбо
от минало.

Когато
се срещнете на пътя
и той проси
да пренощува
в мислите ти,
остави го
да забрави, да премълчи
тайните, спомена
за неговия изгубен дом.

А ако после
скъса нишката
от преживяно
и те покани, и приемеш
да му гостуваш,
влез –
свободен си
да го познаеш.

И думите ни са огледала,
които ще останат счупени.
Домовете ни – отражения
на предметите по местата им:
мрежи, които изговаряме...

Мислите потъват в парчетата.

И ако ме погледнеш, ще видиш,
ослепявам, замлъквам, забравям.
Забрави и ти огледалата,
после предметите и местата:
за да можем да се разпознаем...

Парчетата потъват в мислите.

Вливаме се в думи
от пясък –
потръпваме в тях
като риби в мрежа –
монети,
хвърлени в дълбокото.

Настояваш отново
да повярвам, да пожелая –
пожелавам ти
да забравиш улова
от прах.

И ако на дъното
падне ези,
ще ти разкажа
за другата страна
на водата,
но все още е рано
за приливи,
рано е
да изплуваш
от себе си.

Във вълните
проблясва тура
и тръгвам
на запад от притока:
търся извора
на изричането,
вървя
към първата сянка.

1.

Нощем
съдя по цвета, по речта
на водата
за потъналите ни кораби
и чакам
първата сянка
на деня
да смълчи вълните,
за да сляза по тях:
да търся човека
сред старите удавници.

Рано е,
но при пробойните
откривам Капитана,
заспал, преди да събуди
екипажа и да повика
на абордаж
вярата,
че сме свободни
и пред живите,
и пред мъртвите.

2.

Слязох, Капитане,
безсънен
при познатите
мои удавници,
но нито един от тях
не вижда въжетата,
затегнали и платна, и реки, и хора,
и истина.

Посрещнаха ме
впримчени в мислите си,
чужди,
неми до костите.
Препиваха с разкази
за уловени дребни риби,
за брегове.
Показаха ми, че приближаваме
края на отлива.
Поканиха ни
да се наредим по дъното –
но нека
само който желае,
да остане
без думи, без посока,
ако може,
да преодолее жаждата
за тайните, за изгубеното руно.

А ние, Капитане,
дотогава ще търсим,
дотам ще помним,
докато не прелее
до облаците.
После ще ни развърже,
ще ни върне слънцето
и вече,
вече ще съдя по него.

В пепелта
изчезват вдлъбнатините
на календара –
изтлели са
подчертаните дати,
месеци, години.

И вече сме пораснали,
но в белези
все още търсим
огъня зад пушека,
за да се завърнем
при слънцето
като капки – при облака.

И ни прилича
да сме същите –
като деца да гоним,
да крием, да събираме дъжда –
за да бъде ясно
небето
за другите.

И нали досега
само сме слушали
разкази от дим,
следвали сме
гласовете на панаира –
преминали като пламък
през лицата ни –
щриховани, утрешни.

И вече знаем
какво стои
зад изгаряния,
разстояния, маски:
знаем как да отговаряме
пред рамките
на деня;
разбираме
кои трябва да бъдем
след пепелта.

Дотук с неспокойното очакване.
Дотук с дъжда.
Отдалечавам се от облаците –
речта
на стари панаирни хора.

И днес
по-близо съм до тебе.
И чувам как ясното небе се смее
на играта,
която така и не разбрахме.
И пак укротителите
ще приберат номерата си за утре.
И пак ще завали.
И пак ще те поканя.

И идваш. И си отиваш от дома ми –
без да ме познаеш:
прекрачи прага
на вчерашните мисли,
понеси
капките, смеха, шума
и ще се срещнем,
когато
очакването не е отпечатък
от истинското време.

Заваля. Вали.
Не съмва.
И със стени, с къщи, с пътища
градът разказва за хора,
за облаци, за луни.
И не млъква. И не спя.
И те търся
в истории, в портрети –
в отражения
по напукани стъкла.
И по прозорците, по улиците
няма вече място
за небе, за сънища, за думи.
И ослепял, полудял,
дъждът се смее.
И в смях
пропълзява до ъгъла.

На ъгъла те чака
вчерашната ми сянка –
чака да получи
ненаписано писмо.
И се унася, и се удължава,
докато гледа
как капките
разтварят мъглата –
като плик
с празни чернови.
И все по-лесно
различавам листите –
запечатани, изпратени,
твои.
И не чакам изгреви.
И не чакам
да ме пренесеш
на белова.

Изгубихме
жаждата за общи спомени
в бурята, в реката.
И знам, лесно е
във водовъртежа
да удавиш думи,
месеци, години
в търсене
на нови брегове.
Лесно е да не забележиш,
че вече те няма:
приел си
да бъдеш сянка на странник,
изоставил си
на дъното
човека, който наричаше
далечината
истина.

Търсих я
в силуети, в сенки,
както птицата търси клон
от светлина,
за да свие гнездо
на полета си –
когато небето се огъва
от плод,
облаците се разпукват.

И в дъжда, в съня,
остарял, потъмнял,
разбрах
къде потъват лъчите
и кога увяхва стволът
от думи,
и запомних, и изминах
разстоянието
между корените
на бурята
и короната от мълчания:

намерих далечина,
към която да полетя.

Не виждаме
как залези, бури, реки
отлитат, отекват, заглъхват.
И минути, години,
облаци
се преобръщат, превръщат
в кратък пламък,
във вълна
по белязаната кожа
на хоризонта.

Рано е
за изгреви.
И за да залъжем жаждата
за огън, за полети, за посока,
местим стрелки
на мъртви часовници,
преминаваме
през пушека
от избледнели дати,
следим вдлъбнатините –
очите на небето.
Но сме слепи,
щом забелязваме кога падаме,
а не разбираме защо оставаме
в разстоянието
между изречено и премълчано –
между две писма, два града –
губим се
в мрежи
от пресъхнали, слети улици,
изчезваме
зад редици от огледални,
неми прозорци.

Вече е късно
да събираме
седмици, месеци.
И нищо
няма да ни освободи
от дима, от пепелта:
ако останем
отражения на Икар
в нощта на Дедал.

Рисуваше нови хоризонти,
непознати острови,
измисляше
източни лета, дървета
от светлина –
и вярвах в тях.
Не оставях
облак, буря, есен
да ги обгори, да ги обгърне,
да ги повали в реката.

Но небето потъмня
като монета,
изгубена в плитчините.
И платната
от дъжд
покриха поредния град,
в който спрях
за ден, за година,
за да забравя вълните,
мълчанията,
за да си представя
улицата, вратата
на отминалия юли,
да позная
посоката към къщата,
в която живя,
и стените, и историите –
и в тях да открия
корабите, задимените каюти,
старите удавници.

И отпътувам
навътре
във водата, в нощта,
и се завръщам –
и бряг след бряг
не откривам брега.

Наполовина изрисувани
от мълчания,
наполовина потопени
в река
от уловени пясъчни думи –
не чакаме, не търсим,
не гоним вече сънища –
приехме,
че месеци, години
сме сверявали посоки,
часове, минути
в изгубени домове,
живели сме
в каюти
на чужди кораби,
превръщали сме
потъвания, полети,
маски
в посвещения –
посвещавали сме се
на сенките, на слънцето.

И вече нищо
не може да ни скрие
от течението.
И утре никой
няма да ни разпознае
във вчерашните ни портрети:
и в половината,
отнесена, заличена
от вълните –
и в половината,
която трябва да доживеем.