В днешно време много от нещата, които са имали смисъл за хората, са или забравени, или предизвикват смях. Сама по себе си вярата като част от живота също се е изменила. Ценностите на един съвременен човек християнин и на един християнин от началото на първото хилядолетие са съвсем различни. Това се дължи единствено на факта, че живеем в различно време. А с времето се изменят и разбиранията на хората за живота, всички търсят логично обяснение за това от къде са произлезли и християнската представа се оказва една от възможностите. И то най-малко вероятната, поради единствената причина - липсата на така търсената логика.
         От край време обаче хората имат определена склонност да се смятат за по-велики, отколкото са. И в резултат на това се появява стремежът да намерят доказателства за съществуването на Бог. Пример за това е опитът да бъде построена Вавилонската кула, за която си дързост хората са наказани да говорят на различни езици. За щастие в днешно време хората се ограничават само с реплики от рода на „Не вярвам в съществуването на Бог“, „Ако Бог съществуваше наистина...“ и се е появил един своеобразен стремеж да се докаже, че всъщност Бог въобще не съществува, с което неизменно се стига до ситуации като тази, описана от Михаил Булгаков в „Майстора и Маргарита“. Докато обаче на хората им трябват доказателства, за да повярват, то на Бог не му е необходима безрезервна и неподвластна на съмнение вяра. Всъщност това се оказва и най-големият проблем в духовно отношение на съвременността - хората, на които не са им нужни доказателства, за да вярват, се оказват малцинство.
          И каква всъщност се оказва равносметката по въпроса дали има смисъл или не да вярваме? За съжаление по този въпрос мога да дам единствено моето мнение, поради простата причина, че както всеки човек е уникален, така и смисълът за всеки отделен човек е различен. И въпреки това, доказателство, че вярата все още има смисъл, макар и малко размит, са тълпите в и пред църквите на някой религиозен празник, относително силното влияние на духовниците сред обществото и това, че вярата доста често се преплита до голяма степен с политиката (например наградата, връчена на президента Първанов за изключителния му принос за световното православие, преодоляването на разкола и т.н.)
         На мен вярата ми прилича на притчата за сеяча: моята вяра са онези семена, попаднали сред бурени, израснали, но недали плодове, заради неблагоприятните условия, в които растат. Напълно естествено след толкова твърдения идва въпросът, толкова ли силно виляние оказват върху нас неблагоприятните условия, че не можем да ги преодолеем?