Петер Моканина, снажен рус циганин с къдрави мустаци, седеше на двора и гореше кабели. Пламъците излъчваха остра синтетична топлина, която се сливаше със следобедната жега. Мъжът беше гол до кръста; по ръцете му пълзяха синкави татуировки като палави демончета. Гъст, лютив див се виеше към небето и засенчваше слънцето. Горящата пластмаса съскаше и капеше тежко на земята. Фъз-фъз-фъз... Отстрани се въртеше голям рунтав пес и ръмжеше срещу огнените капки. По гърдите на Моканина се стичаха струйки пот. От време на време вятърът запращаше дима в лицето му и очите му се пълнеха с горчиви сълзи. Пламъците хищно глозгаха дебелия кабел. Щом изгризеха едната част, мъжът им подаваше ново количество, и така, докато остане само черна опушена жица. По този начин вече бе обработил няколко парчета. Това беше най-досадният момент от занаята, но нямаше как да го прескочи. В завода приемаха само чист метал. Такива бяха правилата.
         От транзистора, закрепен на една тухла зад гърба му, долиташе гъвкавият ритъм на безкраен кючек. Той затвори очи и си представи голия кръст на танцьорката - белият, леко вдлъбнат корем игриво се полюшваше между ресните на късата блузка и ниско смъкнатите шалвари. В пъпа грееше ярък елмаз. Камъкът подскачаше в такт със стегнатите мускули и сипеше отблясъци като електрически искри. Младият мъж застина омагьосан от дивната гледка. Кабелът прогоря почти до ръцете му. Кучето бдително изджафка. Той тръсна глава, размота още жица и дълбоко въздъхна. Не беше лек животът на Моканина, но ако сега, да речем, му предложеха да се върне в града и да се хване на служба, щеше да се изсмее презрително. Та имаше ли по-голямо щастие на света от това да бъдеш сам господар на себе си? Да бродиш из необятната равнина в студ и пек и да знаеш, че няма никой над теб, освен един Аллах! Откъде извираше туй мощно чувство за свобода, Моканина не проумяваше, само смътно се догаждаше... Ето, идваха разни хора, прокарваха кабели - под земята, над земята - оплитаха целия свят в мрежата им, а после идваше той, махаше кабелите, оголваше медната сърцевина и я продаваше за вторични суровини. Чудна работа наистина.
         Внезапно кучето скочи и яростно се разлая. Моканина вдигна глава. Отвън, на шосето беше спрял стар очукан москвич. Зад колата имаше ремарке. Вътре лежеше една унила коза с проскубана жълтеникава козина. Край вратнята се суетеше глуповат на вид здравеняк с отпуснати рамене и избеляла лесничейска шапка. Явно искаше да пита нещо, но се боеше да влезе.
         - Я долу! - викна Моканина на псето и направи знак на непознатия да се приближи.
         Мъжът мина покрай металните отпадъци, разхвърляни из двора, смутолеви „Добър ден“, погледна към пътя, пак измънка „Добър ден“ и млъкна. Много народ се беше извървял край него през тия години, много мъка беше познал, та затуй Моканина веднага се досети, че и тоя непознат селянин си има някаква тежка грижа. "Ей, мама му стара, край нямат!", помисли си той.
         - Какво те води насам, човече?
         - А бе тя нашата... остави я! - махна с ръка здравенякът и неочаквано попита: - Ти ли си Петер Моканина?
         - Аз съм... - отвърна младият циганин и застана нащрек. - А ти кой си?
         - Гуню - въздъхна мъжът.
         Моканина обърна една телена щайга и го покани да седне.
         - Ти, Гуню, нещо познат ми изглеждаш... Откъде си?
         - От Георги Димитрово... Сега му викат Малката Августа.
         - Ццц!... Е как е там, по вашите места? - подхвана Моканина. - Намират ли се кабели? Че тук съвсем не останаха...
         Едрият човек трепна и му хвърли дълъг изпитателен поглед.
         - Намират се - рече той предпазливо. - Не е да не се намират.
         - Тук вече не останаха... - повтори Моканина и зарея поглед по стълбовете край шосето. Над тях кръжаха ята от лястовици. Наближаваше краят на лятото и птиците се събираха, за да отлетят на юг. Той си спомни, че навремето лястовиците кацаха по жиците с хиляди и увисваха гъсто над пътя като наточени бръсначи. Това не му харесваше. Струваше му се, че вещаят беди. Тази пролет Моканина беше откачил жиците, за да ги продаде, и сега птичките напразно търсеха къде да кацнат; стрелкаха се насам-натам и цвърчаха пронизително. "Ама че напаст!", рече си той.
         - Праща ме Салито - каза Гуню подир неловко мълчание.
         - Кой е тоя Сали? - направи се на ударен Моканина.
         - Абе оня... Автомотото. Не го ли знаеш? - разтревожи се селякът.
         - Така кажи бе, мъжки! - плясна го по рамото Моканина. - Автомотото! Ние с него откога се знаем, ехе-хеее! Как е той сега? Какво прави?
         - Абе изчуква едно от ония, големите БеЕмВета... - оживи се Гуню.
         - Ццц! Няма умора тоя човек - поклати глава Моканина. - Златни ръце има, да знаеш.
         - Аха, златни... - закима Гуню без особен ентусиазъм. Явно нещо друго му беше в ума.
         - Ама и сърцето му е златно - продължи увлечен младият циганин. - Само гледа каква добрина да стори. Отива някой при него: така и така, майстор Сали, беда ме сполетя. А той веднага: бягай при Моканина, той знае, той ще те оправи... Пустият му Сали Яшар! Ама и аз му пращам разни хора от време на време... Така де, нали ще си правим компания в Джаанета!
         - А? - опули се селянинът.
         - Тия работи, Гуню, не са за твойта глава - рече му Петер Моканина. - Кажи сега какъв ти е проблемът.
         - Абе то... не е много законно май - подхвана Гуню с наведена глава, - ама знам ли... Тя, ливадата, си е моя, пък оня кабел само пакост прави...
         - Какъв кабел? - наостри уши Моканина.
         - Те колкав! - рече Гуня и разпери великанските си длани.
         - Ами! Такъв? Къде?
         - У ливадата. Точно отдолу минава.
         - Сериозно?
         - Да бе. Страшна беда! - изпъшка Гуню. - Тая ливада аз не съм я искал. Падна ми се по жребий, лани, като деляхме земята... То все на мене ще се падне!
         - Ти за кабела кажи! - напомни му Моканина.
         - Ох, тая наша мъка край няма! - затюхка се едрият човек. - Преди месец отивам да паса козата. Пладне трябва да беше, жегаво такова. Ливадето се намира над селото, почти у гората. Сядам аз да си почина на сянка. Козата ходи наоколо, щипне тук, щипне там, гледам я по някое време - легнала на едно място, насред ливадето. Викам я да дойде на сянка. Тя - не. Е, викам си, стой тогава, пукни от жега, като си толкоз инат. После заспах. Час ли, два ли, не знам. Събуждам се, гледам - козата пак там. Не е мръднала!
         - Брей! - изпусна се Моканина.
         - Брей я! - рече Гуно. - Подир два дена пак отиваме на ливадето и козата - люп, на същото място. Лежи, не мърда. Рекох си, от тая работа ще излезе нещо. Чувал съм, че кога една коза си заплюе така некое място, там сигурно е заровено имане.
         - И аз тъй съм чувал - потвърди Моканина.
         - Да, ама... на! - с болка извика селякът. - То се на нас ще се случи!
         - Кабел, а?
         - Кабел, мамка му! - процеди Гуню. - Оттогава взе да ми вехне козата. И млякото й стана едно такова... синьо.
         - Чак пък синьо! - недоверчиво го изгледа Моканина.
         - Не вярваш, а? - рече мъжът. - Ела!
         И почти насила го поведе към москвича.
         Козата лежеше върху наръч слама и гледаше двамат мъже с кротки печални очи, като да искаше да каже: „Не мъчете ме, хора!“ По гърба й лазеха няколко мухи.
         - Нонке ма! Стани да види чиляка! - рече Гуню, като прогони мухите с широк замах.
         Козата измечи сърцераздирателно. Той я подхвана внимателно и я изправи на крака. Отдолу се белна тежко издуто виме. Гуню подръпна косматата, продълговата бозка. Рукна ярка синя струя.
         - Малей! - възкликта Моканина. - А на вкус? Как е на вкус?
         - Още по-зле - намръщи се Гуню. - Веднъж кусах, така, да пробвам. То горчи, после ме удари в главата... Цял ден ходих като пиян и виждах едни работи, не е за разправяне.
         - Бре, бре, бре! - затюхка се Моканина. - А на доктор води ли я?
         - Дохтори! Колко дохтори обиколихме... - изсумтя презрително Гуню. - Аз добре че ходих при Църната Мария. Всичко й разказах, а тя веднага рече: Гуню, да знаеш, туй злое само от оня кабел. От кабел е болно добичето! Да вземеш да го махнеш тоя проклет кабел, че цялата ти стока ще изгние и ти ще се поминеш накрая!
         Тъй рече. Оттогава сън не ме хваща. Не смея да припаря до ливадето. Другите хора окосиха, прибраха сеното, само моето ливаде тъй си стои. Тревата се слегнала, тежка такава, лъскава и жилава, мирише на метал... Викат ми - абе, Гуню, що си не окосиш ливадето? Ама я си знам...
         - И тогаз - продължи Гуню - отидох при Автомотото. Мисля си, той Салито разбира от коли, сигурно ще разбира и от жици. Не, вика: аз от жици не разбирам. Калник да ти изчукам, броня да ти изправя, по двигателя нещо ако има - винаги. С кабели обаче аз не се занимавам. Иди при Моканина, той е по жиците. Няма, казва, по-голям майстор от него по жиците... А, право ли е? Ти ли си най-големият майстор?
         Но Моканина не го слушаше. Отдоле, покрай разнебитените цигански хижи се задеде Албена. Водеха я двамина полицаи. Гърдите й свободно се клатеха под тънката риза. Вървеше кръшно и лениво като зряла жена, макар да нямаше още петнайсет. През дългата цепка на полата се мяркаха стройните й заоблени бедра. Беше по джапанки.
         - Какво пак е сторила? - попита Моканина, когато се изравниха.
         - Тя си знае! Тя си знае! - измърмориха мъжете.
         Албена го фиксира с натежели от влага очи. Няколко лъскави къдрици се виеха по голата й шия.
         - Бате, много си хубав, бате... - гърлено промълви тя и му се усмихна мазно, обещаващо.
         - Хайде върви ма, напаст божия! - смушкаха я полицаите.
         Но тя не помръдна. Лицето й се мержелееше в жегата, все така усмихнато, окъпано сякаш в бистра слуз... Двамата я сграбчиха под мишниците и я затеглиха към служебната лада, спряла в началото на пътя. Ризата на момичето се вдигна, под нея лъсна равен матов корем. В дупката на пъпа се мъдреше едро мънисто. Сърцето на Моканина подскочи.
         - Коя е тая, бе? - побутна го Гуню.
         - Куротрошачката й викаме - отвърна Моканина, хипнотизиран от игривите отблясъци на мънистото. - Не е на добро... - прошепна си той.
         - Що рече? - уплаши се селянинът.
         - Викам, да я зарежем тая работа, а?... - каза младият циганин, като се почеса зад ухото.
         Полицаите натикаха Албена в колата и потеглиха. Миг преди да ги погълне прахолякът, лицето й цъфна на задното стъкло и се изплези.
         - Недей така бе, човек! - удари го на молба Гуню. - Ти си последната ни надежда. Сиромаси сме, ливадата ни трябва!
         - Абе не знам... - въздъхна Моканина. - Тая Албена ще ни докара някоя беля.
         - Хайде сега и ти! - подхвана го Гуню. - Уж разбираш от електричество, пък се стягаш от някаква женска...
         Моканина се замисли.
         - Дебел казваш... - рече той подир малко.
         - Те колкав! - извика Гуню и отново изкриви длани.
         Моканина надникна в дупката, присви очи, пресметна нещо наум и рече:
         - Я чакай да си взема инструментите.

         От гората повяваше хладно течение с дъх на гъби и мокри листа. Небето, натежало от гроздове звезди, почти докосваше комините на къщите. Лампите на мегдана светеха. От кръчмата се носеше чалга. Тук-там трепкаха лилавите екрани на стари телевизори. Двамата мъже излязоха на бърдото над селото и спряха да си починат.
         - Брей, каква нощ! - рече Моканина, като остави торбата с инструментите на земята.
         - Няма ли да ни видят? - прошепна Гуню.
         - Твоя ли е ливадата?
         - Бе тя си е моя, ама кабелът... Знам ли?
         - И кабелът е твой! - отсече Моканина.
         - Хайде, Нонке, стигнахме! - рече Гуню и пое през високата влажна трева, гъмжаща от звуци.
         Козата се затътри подир него като пияна. Вимето й глупаво се мяткаше насам-натам. Циганинът ги последва. Известно време вървяха, без да продумат. После спряха. Моканина светна с фенерче. Намираха се пред широка дупка. На дъното мазно проблясваше дебел черен кабел.
         - Ей го, неговата мама! - процеди Гуню.
         Моканина не каза нищо, тикна фенерчето в ръцете му и скочи в трапа.
         - Тоя кабел трябва да е много стар - заключи той, след като го огледа от всички страни. - Няма да стане с ножиците... Трябва да се сече.
         После изпълзя навън и отвърза торбата. Нъхлузи дебели гумени ръкавици, сложи тъмни очила, грабна брадвата и слезе обратно.
         - Пази се! - извика той и замахна.
         Хац! Хац! Готово. Нямаше искри. „Ега ти умрелия кабел!“, рече си той малко разочарован и свали очилата.
         Не можа да види нищо. Беше тъмно като в рог!
         - Гуню, къде си бре! - викна Моканина.
         Нещо не беше наред. Вдигна глава. Цялото небе беше угаснало. Ами сега?! Излезе пипнешком от дупката и се огледа. Нищо! Светът беше изчезнал.
         - Моканин... - обади се Гуню нейде отдалеч.
         - Гуню, простако, какво сторихме! - отекна самотен рев.
         Козата пронизително заврещя.
         - Нонкеее! - провикна се селянинът.
         - Гуню! - крещеше Моканина.
         Въздухът започна да изстива. Гласовете ставаха все по-слаби, все по-далечни и глухи, докато се загубиха в непрогледен мрак.