Цветелина Александрова

проза

Литературен клуб | страницата на автора | съвременна българска литература

 

Златният кон

 

Цветелина Александрова

 

 

 

         Посвещавам този разказ на моя приятел поета и музикант Иван Христов с благодарност за идеята.

 

 

         Изцвилва силно, тревожно. Чуди се къде съм, вика ме. Идвам, идвам, конче мое, хубавецо мой. По зелената поляна тичам с развети коси, с разлюляна пола. Усеща ме. Пак изцвилва, но вече гърлено, поуспокоено. Чувам как изчаткват копитата му отвъд хълма. Бърза към мен. И аз към него. Но ето го – вече горе на билото. За момент замира, неподвижен, като че от небето кацнал, слънцето да го окъпе. Невъзможно красив. Златната му грива засрамва слънчевите лъчи. Примижавам. Протягам ръце. Грациозен мой, с тези тънки глезени, с това изваяно тяло. Два скока – и е до мен. Обгръщам го с ръце, а той навежда красивата си глава и гальовно изпръхтява в ямката на шията ми. Изромолява музика – нежна, пръхкава, като дъждовни искрици. Повдигам глава – но какъв ти дъжд, слънцето се е разляло като крем карамел върху небето... Очите ме заболяват от взиране, всичко ми се размазва. Стискам клепачи, а дъждовните капки се уголемяват и вече барабанят по главата ми...
         Отварям очи. Слънцето се мушка безцеремонно между пролуките на щорите. Алармата упорито излива кофи дъжд върху възглавницата ми – нали така я зададох – с усилващ се ефект. Изключвам дъжда и се протягам. Костите ми изпукват, но мускулите са още блажено отпуснати, натежали от съня. То и едни мускули ли са моите, къде ти пред неговите – стегнати, млади, играещи под меката блестяща кожа. Ама и тоя приказен кон – че сън ли беше това чудо, така се е запечатал в очите ми, не мога да повярвам, че не е истински. Затварям очи, поне за секунда още да го задържа при мен, под клепачите. Поемам дълбоко дъх. Но той наистина… цвили… съвсем наистина. Еее, не, стига, трябва и да се работи, ден е вече, уви… Ставам и се затътрям към банята. Причува ми се пак някакво процвилване, но решавам, че е по-добре да го игнорирам, отколкото да търся психолог рано сутрин.
         И ето ме на широката ми бяла тераса с димяща чаша кафе срещу лаптопа. Отпивам примирено, погалвам мишката да се събуди. А до мен една пчела е засмукала жадно цвета на китайската роза, паяк в ъгъла снове делово напред-назад. Всичко живо пирува, а аз превеждам за вектори, дисперсия, степен на достоверност… все интересни работи. Е, как да не ми се причува цвилене! Не, не, хич няма да поглеждам – при тоя грохот на колите, камионите, полуделите мотори, гущеровидния трамвай, е очевидно, че цвиленето и златният кон са единствено в моята изтерзана глава. Ама… той се обажда толкова жално… „Къде си, къде… защо ме остави…“
         Хич не ме интересува степента на достоверност относно материализирането на сънищата… скачам… масата се заклаща застрашително, добре че не обърнах горещото кафе върху лаптопа… надничам през перилата... ама той е кафяв… и уморен… стои на средата на булеварда… краката му потреперват… отпуснал е глава… гривата му не се вее във въздуха, сред слънчевите лъчи, а почти се влачи в прахта… гръбнакът му изглежда прекършен, а не обтегнат като струна, гордо изправен… От двете му страни са спрели полицейски коли. Полицаите са излезли навън, пушат и енергично жестикулират в разговор с разни други хора. Минаващите коли почти спират, за да го заобикалят и вече са се образували дълги колони.
         Телефонът ми избръмчава и за момент отклонявам поглед.
         „Ей, как си? Какво ще кажеш да покараме малко колелетата довечера“ – пише ми приятел.
         „Защо не, свободна съм…“
         „Ок, ще те взема в 6, лек ден, доскоро!“
         „…ама знаеш ли – тук има един кон на булеварда…“ – уви, вече не е на линия.
         Междувременно долу нищо не се е променило, освен че броят на зяпачите значително се е увеличил. Чува се човешка реч, но никакви смислени думи не стигат до седмия етаж. Конят е легнал на земята и навел глава. Слънцето го милва по широкия гръб. Задава се голям камион. Спира наблизо и от него слизат двама мъже с въжета. Затръшват вратите и се приближават до коня. Отварят камиона отзад, има широка платформа, на която явно смятат да го превозят. Единият го прихваща откъм шията и посяга да му надене клуп през главата. Изненадващо, конят го избутва с глава, скача, разтърсва се, застава на задните си крака, с предните изритва във въздуха и изцвилва пронизително. Мъжете едва успяват да се дръпнат и бързо се мушват обратно в камиона. Излизат оттам почти веднага, единият държи нещо в ръце. Другият застава до коня, посяга уверено към шията му, потупва го, сигурно нещо му говори – той начулва уши. През това време другарят му замахва и бързо го удря с нещо високо горе в плешката. Заприличва ми на спринцовка. Изцвилването този път е изплакване. Конят изведнъж загубва равновесие и се строполява на земята. Тук вече не издържам. Втурвам се от терасата навътре в апартамента, грабвам ключовете, отключвам, затръшвам вратата и тичам навън. Не чувам цвилене. Не чувам пръхтене. Не знам какво тегли краката ми така да галопират. Освен зова на една измъчена душа. Или на моята…
         Стигам до него, разблъсквам кибиците, коленича.
         - Госпожо, госпожо, конят е опасен, дръпнете се – вика някой отстрани.
         Той лежи кротко. Погалвам го по главата, между ушите. Отначало не помръдва, но после леко открехва очи – големи и черни с люшнати в ъглите им сълзи. Намества главата си в шепите ми и замира.
         - Госпожо, Вас Ви слуша – прошепва мъжки глас в ухото ми. – Дали ще можете да помогнете да го натоварим на платформата? Ние сме от зоополиция. Ще се погрижим за него.
         - Както се погрижихте досега?!
         - Получихме сигнал, че буйства… собственикът е неоткриваем…
         - Ами… добре, но аз нищо не разбирам от коне…
         „…ааа… освен че сънувах един златен…“
         - Важното е, че животното Ви има доверие – потупва ме по рамото мъжът точно както го гледах от терасата, че тупа коня по шията. Конят изведнъж вдига високо глава, оголва венци и изпръхтява силно. Мъжът бързо се дръпва назад. – Ето, виждате ли, само Вас слуша…
         - Покажете ми документ – обвивам ръце около шията на коня.
         - Какво?
         - Документ, че сте от зоополиция.
         Мъжът мълчаливо ми протяга служебната си карта.
         - Да ви обучат по-добре тогава! – изтървавам, докато се чудя как точно да убедя коня да стане.
         Той е привдигнал глава и ме следи с поглед, а слънцето се отразява в очите му, все едно ме гледат две малки слънца.
         - Хайде, конче мое, да станем… ще ти помогнат – повдигам се леко, но все така продължавам да го галя.
         И наистина – изправя се. Краката му потреперват, но успява да се задържи. Повеждам го към платформата и той послушно се качва вътре. Разтъпква се объркано в тясното пространство, люшва се и грохва на пода. Повдига глава и ме поглежда разтревожено. Качвам се при него и полагам главата му в скута си. Успокоен, той затваря клепачи. Погалвам го по челото и излизам навън.
         Прибирам се някак. Слънцето сипе вряла лава върху терасата. Не става за работа, ще трябва да се скрия вътре и да пусна всички щори. Пръстите ми тракат по клавиатурата. Очите ми следят буквите, образуващи сложни понятия. А в главата ми препускат един през друг златният кон, болният кон и накрая съвсем се смесват в едно блестящо топло създание, което прегръщам… докато изведнъж се стряскам от рязкото вибриране на телефона до мен.
         Поглеждам. Ами да! Щяхме да караме колелета с Огнян! И отдавна ми е свършило работното време…
         - Ей, извинявай, малко те забравих, ще ме изчакаш ли десетина минути? – знам, че ще ме чака и без да обръщам внимание на мърморенето му, навличам някакви къси гащи и нарамвам колелото.
         - Много си мълчалива днес – казва ми по-късно, когато сме седнали да починем на някаква поляна, която за моя изненада се шири съвсем необезпокоявана от народ едва на стотина метра от панелните блокове.
         - Изморена съм… – редуцирам потопа от мисли, който ме връхлита. – А ти как намери тая хубава полянка?
         - А, случайно. Вчера пак карах и имаше много народ в парка, мернах една малка пътечка и хванах по нея. Бях си взел книга и ми се искаше да съм сам. И така – нали видя, че е скрита зад дърветата, а тая част на парка е по-дива. И знаеш ли какво стана? – Огнян се ухилва и трапчинките му се разпукват. – Чета си аз и изведнъж от храстите изскача един човек с юзда.
         - С какво?
         - С юзда, бе, за кон! Представяш ли си?
         - Не, много ми е трудно да си представя!
         - Тича човекът – потен, мръсен и като ме видя, вика: „Бате, един кон да е минавал оттука?“
         Закъснял самотен слънчев лъч се плъзва леко по златните къдрици на Огнян. Притъмнява.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

 

Електронна публикация на 27. юни 2021 г.

©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]