Цветелина Александрова

проза

Литературен клуб | страницата на автора | съвременна българска литература

 

Бръмбарът

 

Цветелина Александрова

 

 

 

         - Миличък, подай ми кърпата, ако обичаш!
         Никаква реакция.
         Изтръскваш ръцете си в мивката и се обръщаш учудено. Къде ли е отишъл – допреди минута чуваше врякането на оная глупава игра. Посягаш за кърпата за ръце, но тя не е на обичайното си място на закачалката. Офф, пак я е забутало някъде това дете и ще трябва да ровиш в шкафа с мокри ръце.
         - Дани! Дани! – провикваш се пак, но отново никаква реакция.
         Въздъхваш примирено и отваряш с лакът шкафа, в който на спретната купчинка са наредени чистите кърпи. Измъкваш най-горната.
         - Мамоо…
         - Аха, сети се...
         - Мамооо, мамо бе!
         - Даа – извикваш, докато бавно си бършеш ръцете.
         - Бързо, мамо, бързо!
         - Е, чак пък бързо, а аз като те виках… – но все пак мяташ кърпата на близкия стол и тръгваш към детската.
         Натискаш бравата. А, заяжда ли? Офф, ако пак се е повредил глупавият механизъм, сега вечерта кой ще помогне! Избива те студена пот, ръцете ти затреперват.
         - Дани, не ми е смешно, натискаш ли отвътре?
         Пълна тишина.
         - Даниии! – блъскаш с юмруци, сърцето ти подскача.
         - Даниии – имитира те тънко гласче зад теб.
         - Много смешно! – мърмориш, докато той се хили от вратата на банята.
         - Ама те уплаших, а?
         - Ооо, изкара ми акъла направо! А домашното по български написа ли?
         - Еееммм…
         - Айде, изчезвай тогава! До половин час да си го написал и го носиш да го проверя!
         А, то станало време за вечеря, еех, и тоя ден се изтърколи…
         Ама откъде пък се чува тоя странен шум – хръс, хръс, все едно някой разтрошава със зъби нещо хрупкаво. Хмм – хвърляш поглед наоколо – нищо, даже телевизорът не е пуснат. Обичаш вечер да си чуваш мислите, затова. Цял ден – хора, разговори, телефони, вибрации на месинджъри, грохот на коли, трамваи, автобуси, музика, кучешки лай, че и Дани, и той, като всички деца – не говори, а крещи, не ходи, а скача, тича, тропа с крака, или тътрузи чехли по плочките… офф, целият тоя шум те притиска, смазва, смачква, ти си парче лъскава брошура, стиснато в юмрук… хръссс… хръсссс, ето пак! О, боже! Да не би хлебарки, о, само това не! Тръпки те побиват, засърбява те навсякъде като се сещаш как някога в Студентски град лазеха навред из стаята и от тавана падаха в леглата… уфф, ама че гадост… Втурваш се, оглеждаш навсякъде – по ъглите, зад хладилника, под бюрото… хръсс, хръсс… ужас, даже май се засилва… като че ли десетки малки зъбки стриват чипс… Фурната? Хмм, не, даже още е топла от сладкиша…
         Бам! – чува се удар – Е, написах го, айде, гледай! – тросва се Дани, след като е тръснал тетрадката върху масата.
         - Стресна ме, бе!
         - А ти какво търсиш?
         - А, нищо… причува ми се…
         - Какво? Аз нищо не чувам.
         - А това „хръс, хръс, хръс“ не го ли чуваш?
         Детето те гледа безкрайно учудено с отворена уста. Явно умората ти дойде в повече. Я си сипи и се паркирай с „Животът на насекомите“ в леглото и всичко ще е наред.
         - Е, изглежда всичко е вярно, браво! – усмихваш му се, подаваш му тетрадката. – Хайде сега да вечеряме и по леглата.
         Хръссс. Хръссс. Хръссс.
         „О, не, пак! А той явно нищо не чува – поглеждаш го крадешком – рови си в чинията, зяпа телевизора – някакво детско върви с типичните крясъци и смехове, пискливи гласчета, писукане, скрибуцане… сред които подмолно чак в зъбите ти дълбае упоритото хръссс… хръссс… хръссс…, все едно пясък дъвчеш … Присвиваш очи, оглеждаш пак подозрително наоколо – тавана, стените, ъглите… Нищо… И само ти го чуваш… Значи повредата е в твоя телевизор, всичко друго си работи нормално…
         По-късно в леглото, увита плътно в пухкавото юрганче, ти се причува вече съвсем слабо… а дали го чуваш, или е рефрен, заседнал в ушния канал като шума на морето в рапаните… хръссс… хръссс… хръссс… а може просто умората да се материализира някак… унасяш се бавно… хръссс… хръссс… хръссс… завърташ се на една страна, придърпваш завивката, която кой знае защо е студена и като че лепне върху голите ти рамене… и изведнъж под теб изхрущява силно, все едно си се проснала върху купчина крехки яйца с тънки като вестник черупки… завърташ се на другата страна, закриваш лицето си с юргана, ушите, очите, че да се скриеш от тоя звук… дърпаш с ръце, стискаш в юмруци меката материя… хръссс, изхрупкват в ръцете ти – малки лепкави бели какавиди, чупят се и съдържанието им изтича между пръстите ти… жълтокафеникаво, мазно, гъсто, смесено с тънки нишки кръв… ама то… те са живи… живи… зародиши… даа… те бяха живи… а ти си убийца, убийца…
         „Охх! Господи, какво беше това! – скачам в леглото, обляна в пот. Устата ми е пресъхнала и с мъка преглъщам. Светвам нощната лампа, избутвам юргана, свивам се на кълбо и се залепвам за рамката на леглото. Страх ме е да погледна, стиснала съм клепачи и съм заровила главата си между коленете. Студено ми е, но не смея да се завия. Обаче онова… хрущене… не се чува… напрягам се… но все така не го чувам… ами… отварям очи… бавно отпускам ръцете си, опъвам крака… докосвам крадливо с връхчетата на пръстите юргана… нищо… хващам го тогава здраво в ръце и силно го дръпвам, шаря по него с длани – нищо… нито лепкаво, нито мокро… ама че съм глупава… било е просто сън… оффф.
         Вдигам се, нахлузвам чехлите и се затътрям към банята да се наплискам малко и пийна вода.
         Отварям вратата.
         Отваряш вратата.
         О, не, пак… не пак! Хръсс… хръссс… хръссс…
         Но светни лампата, де! Бръмбар рогач… рогат бръмбар… или някакво туловище, което прилича на бръмбар, но на височина стига до мивката. Изправен е на задните си крака, с друга двойка крака леко се е подпрял на пода, а предните държи пред гърдите си и силно стиска нещо космато между тях. Гледа ме с укор, докато накланя рогата си към мен и не спира да движи челюстите си… хръсс… хръссс… хръссс.
         Дърпам се назад, пищя.
         Пищиш, а ми смаза яйчицата, а? Убийца!
         Бръмбарът се накланя и тромаво се помества към мен.
         Аз отстъпвам още една крачка назад.
         Не бягай де, чакай да ти дам… – чудовището протяга предните си крака и мята към мен нещо кръгло, нещо като… глава… с широко отворени познати очи, които ме гледат толкова невинно-сини както винаги след някоя пакост.
         Хе-хе-хе – на ти яйчице, хе-хе-хе…
         Е, какво сега, падна ли? Лежиш и не мърдаш…. Еее, тъкмо взе да става интересно…

 

         - Мамо! Мамо, бе! Събуди се – някакъв бръмбар бръмчи в стаята ми, страх ме е! Мамоооо…

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

 

Електронна публикация на 27. юни 2021 г.

©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]