Останалото е мълчание.
„Хамлет“.

Останалото - е измама.
Вапцаров.

         За поезията на Далчев са казани много неща и още много ще се казват. Но аз искам да хвърля поглед върху една може би на пръв поглед странна и неуместна тема: мълчанието на Далчев. Широко известно е, разбира се, че между 1943 и 1956 Далчев не публикува нито стих. И този факт обикновено се обяснява с невъзможността му да се вмести в изискванията на догматичната естетика от периода на ранния соц (предпочитам думата "соц" пред "социализъм", защото не смятам, че втората адекватно описва обществения строй в България между 1944 и 1989). Безспорно соц-критиката имаше сериозен проблем с Далчев. Той беше безкрайно далеч от нейните тесногръди предписания за това каква трябва да бъде литературата, не беше "социален поет" дори когато описваше социалните низини, не можеше да бъде накаран да пише оди за приложението на новия съветски метод в биченето на трупи. За властта мълчанието трябва да е изглеждало като един вид компромис между нея и поета. За поета то трябва да е било по-скоро специфична форма на бунт - естетически бунт, ако мълчанието може да бъде предмет на естетиката.
         Но в българската литература има и други мълчащи поети, чието мълчание попада в друг контекст - Лилиев и Борис Христов, например. В световната литература също има достатъчно подобни случаи - най-яркият пример е може би Рембо, който съвсем млад "подава оставка" от поезията и се захваща със съвсем други неща, включително и търговия на оръжие - за да бъде записано в книгата на Марсилската болница за 1891, че на 10 ноември е починал Артюр Рембо, търговец. Както обича да отбелязва Кирил Кадийски - не защото е бил забравен като творец; той самият е забравил, че някога е бил поет.
         В компанията на други мълчащи поети мълчанието на Далчев като че ли придобива нови значения. Помислете за момент: какво означава един мълчащ поет? Не е ли това само по себе си оксиморон? Поетът поет ли е, ако не пише? В ранната античност фигурата на поета се ражда от тази на пророка и прорицателя; античният поет е и оратор, трибун, той е мислен като човек, който говори на висок глас пред публика. Поетът не може да мълчи, това е логически абсурд. Самата дума за поезия идва от poieo, което означава "правя" и това показва че поне в европейската традиция всъщност поезията изначално е мислена като съзидателен акт, като смесица от сътворение и занаятчийство. Оръдието на сътворението тук е, както и в библейската традиция, словото. Следователно мълчанието е по дефиниция несъвместимо с "правенето", с поезията. Мълчанието е отказ от "правене". Със секването на творящия глас секва сътворяването, настъпва краят на света, но не като апокалипсис, а като колапс. This is the way the world ends, казва Елиът, not with a bang but a whimper - така свършва светът, не с взрив, а с хленч. И останалото - останалото е мълчание, небитие, нищо. Когато Хамлет произнася своята знаменита реплика, тя сигнализира не само неговата смърт, неговото мълчание, а и разпадането на света, създаден от, във, чрез пиесата. Следва разглаголстването на Хорацио и предприемчивостта на Фортинбрас в изнасянето на труповете. В резюмето на Хорацио, светът на "Хамлет" е:

...повест
за плътски действия, злодейски страсти,
за противоестествени дела,
за злополуки и съдебни грешки
и най-накрая за коварни козни,
обърнали се срещу тез, които
са ги замисляли. За всичко туй
аз вярно ще разкажа.

         Без съмнение, обещанието за верен разказ не звучи много обнадеждаващо - и неслучайно редица по-късни текстове играят именно с достоверността на версията, представена от Хорацио. Хамлет знае, че неговата реалност умира заедно с него. Останалото е мълчание. Останалото - е измама.
         Именно измамата провидя Далчев в новите естетически критерии, във фиксираните и неотстъпни партийни повели, в опита цялото изкуство да бъде национализирано за целите на една партия, една кауза, една идеология. И предпочете да се бори срещу измамата с мълчание. Така че мълчанието на Далчев е също поезия, макар и поезия на онтологичния колапс и разпадането на света. Мълчанието на поета винаги означава нещо и поетът е поет дори когато мълчи.
         Има и друго. Далчев винаги е бил - да го кажем така - предразположен към мълчание. В неговите текстове мълчанието, паузата в интонацията, загубата на глас, избледняването, са важни; неговата поезия е пестелива, на моменти дори лаконична до степен на сентенция; при четене човек сякаш се изкушава да прави между отделните строфи паузи по-продължителни от обичайното. В тази поезия мълчанието е и тематизирано. Старите моми "не говорят и не питат, а всички сведени мълчат", мълчи хамалинът, мълчат носачите на реклами, и ако някой говори, то това обикновено са предметите: вратите проговарят в един от изолираните случаи на пряка реч у Далчев, мучат параходите, пеят колелата и латерната, но рядко хората - в "Пладня" пее жената, но на всеобщия фон това изглежда едва ли не като фрапантно изключение, - във "Вечер" "една тръба звучи призивно, страстно" и децата са прехласнати от "възторжената песен на медта", а тръбачът сякаш е сведен до фигурант, който носи тази "пееща мед". В "Убийство" говорят пак предметите, в един обезлюден градски пейзаж, изпълнен с едва ли не агресивно мълчание:

И напусто капчуците викаха
и тръбяха тревога тръбите.
Чу ли някой вестта за убийството?
На площадите нямаше никой.

         И сякаш не библейското слово, а предметите създават света в тази поезия: предмети като огледалото, което извършва чудото на сътворението, а човекът се задоволява с това да го носи, приведен под тежестта му.
         Но в края на "Повест" дори огледалото е "коварно и празно", когато в къщата влезе човек. Лесният контраст с предишните стихове, в които лирическият говорител се гледа в огледалото, за да не бъде винаги самотен, сякаш скрива по-дълбокия пласт на този образ: огледалото е празно, то не показва нищо, не само образа на говорителя, който може би не съществува, а и образа на хипотетичния натрапник. Това е вече пълното, абсолютното мълчание на колапсиралия свят, в който даже Аз-ът на говорителя е анихилиран. Там няма нищо.
         В началото направих паралел между мълчанията на Лилиев и Далчев, но тези мълчания са много различни. Не само защото Лилиев млъква по-рано, в друго време и по други причини - Далчев никога не си задава въпроса какво има да каже на младите сърца, той е уверен, че има какво да каже - но и защото Далчев в крайна сметка проговори. С променен глас и на други теми, но все пак разпознаваемо. И през 1964 написа "Мълчание", единственото му стихотворение, което третира темата за неговото лично мълчание:

Мълчах години непрестанно
с опустошен от мисли лоб
и днеска от това мълчание
излизам аз като от гроб.

         Смея да твърдя, че това стихотворение е нетипично за Далчев: не само със суровата, "изстрелна", сякаш Блоковска интонация, но и с очевидното намерение лирическият говорител да бъде недвусмислено идентифициран с човека Атанас Далчев. Никъде другаде у Далчев нямаме такава силна идентификация. И това сочи, че мълчанието е било за него изключително важен период в живота му, своеобразно доброволно изгнание, което представлява набор от послания само по себе си. Но това мълчание в стихотворението е разчетено и като смърт:

Над моя дух витае още
безименната пустота
на миналите дни и нощи,
неразличими от смъртта.

         Вече на няколко пъти по-горе тълкувах мълчанието на поета като колапс на света, и това четиристишие е още един аргумент в подкрепа на такава теза. Пустотата е "безименна", защото в мълчанието остава неназована: там няма слово, което да я назове и да я запълни със съдържание. В мълчанието всичко остава неназовано и неназовимо, светът не е създаден, не съществува. Мълчанието е смърт - и то не само за Аз-а, а за всичко, за цялото битие. А словото, словата са видени като контрапункт на смъртта в последното четиристишие:

И кратки са като словата,
които пише в порив смел
осъденият по стената,
преди да иде на разстрел.

         Струва ми се, че това четиристишие е било проспано от цензурата, или е било привидяно като идеологически полезна отпратка към разстрелите на комунисти и към предсмъртните стихотворения на Вапцаров. Такава отпратка може и да има. Но този "разстрел", тази толкова експресивна дума, поставена в самия край на стихотворението, тук се появява в друг контекст и при други условия. Естествено че никой не си е и помислял да разстрелва Далчев. Едва ли и той самият го е смятал за възможно. Но евентуалната цензура, евентуалното второ, този път принудително, мълчание, биха били за него, струва ми се, равносилни на разстрел. Както казах вече нееднократно, мълчанието е колапс, смърт, небитие.
         37 години преди "Мълчание" за първи и последен път лирическият говорител на Далчев заплашва със самоубийство:

Не искам състрадание от хората!
Аз имам всичко: моя е смъртта.
И аз ще се изплезя на света,
обесен върху черния прозорец.

         Смъртта тук е изплезване, агресивно-анархистично послание към външния свят, към другите. А привилегията на смъртта, на самоубийството, е "всичко", когато и да решиш да се възползваш от нея. Далчев никога не стигна до самоубийство. Но стигна до мълчание, което също беше един вид изплезване. Беше и привилегия, и гордост. То беше като че ли осъществената заплаха на поета. И ми се струва, че в отказа от слово на всички мълчащи поети може да бъде прочетена една и съща декларация: "Аз имам всичко: мое е мълчанието".

---

^* Съвместна публикация с в. „Литературен Вестник“!

Текстът е четен на научната конференция, посветена на 100 г. от рождението на Атанас Далчев.