Името Хенри Джеймс звучи респектиращо. Ето защо прави впечатление, че съвсем наскоро издателство „Фама“ се осмели да пусне на пазара неговия роман „Примката на призрака“ в превод на Иглика Василева (оригиналното заглавие е „The Turn of the Screw“ или, буквално, „Затягането на гайката“).
         Мисля си, че всяка що-годе подробна рецензия е осъдена да се люшка между три различни интерпретации: тази на своя автор, тази на имплицитния читател на книгата и тази на нейния средностатистически читател. Ще започна отзад напред, като се опитам първо да дефинирам средностатистическия читател на „Примката на призрака“: той е четящ човек, който следи какво се издава, но едва ли е чел Хенри Джеймс - макар може би да не си го признава. При все че не го е чел обаче, нека допуснем, че е чувал нещичко за него и знае за кого става въпрос. Знае, че Хенри Джеймс е емблематичен писател и критик (кое повече?) от края на ХІХ век, че е хем американец, хем европеец (кое повече?) и че е знакова фигура в прехода на романа от реализъм към модернизъм (отново, кое повече?) Въобще, поне в три отношения Хенри Джеймс напомня крокодила: спорно е дали е повече дълъг, или повече зелен.
         Та, този средностатистически читател, както навярно и всеки читател, започва от първото впечатление: автор, заглавие, корица, анотация (ако я има, както е тук) и, разбира се, цена (която в случая е поносима). Всички тези неща до известна степен задават посоката, в която ще върви читателската интерпретация.
         Така както е преведена и издадена, книгата твърде вероятно ще се възприеме като „готика“ или „ghost story“ - жанр, изключително популярен през целия ХІХ век (достатъчно е споменаването на Е.Т.А. Хофман и Едгар Алан По). Подобна плоскост на мислене изглежда предопределена още от заглавието. „Примката на призрака“! Е, това пък ако не е „ghost story“, какво ще е! Вярвам, че тук преводачката си е позволила малко повече, отколкото би трябвало. Няма спор, че „Затягането на гайката“ звучи абсурдно на български: подходящо е като заглавие на техническо ръководство за водопроводчици, но не и на роман. Така че думата „примка“ е великолепно попадение. Но експлицирането на „призрака“, въпреки хубавата алитерация с „примка“, прекрачва границата, отвъд която преводачът престава да бъде преводач и се превръща в редактор. В романа наистина става дума за призраци и така нареченият „ефект на затягане на примката“ се споменава във връзка с тях още на втората страница. Само че да сложиш „призрак“ в заглавието е неуместно по две причини: първо, обясняваш метафората, и второ, доста по-важно, от самото начало тласкаш читателя в избрана от теб самия посока.
         В същата посока работи и оформлението на книгата: картината на предната корица е порядъчно мистична, зловеща, и изобщо англо-готическа, а анотацията внушава, че става дума едва ли не за роман на ужасите (и, впрочем, прави лошо впечатление със старомодната и погрешна транслитерация на Т.С.Елиът като „Елиот“). Не че такава интерпретация е сама по себе си лоша. Живеем във време, в което литературата се стреми да преодолее йерархичните разграничения на „ниски“ и „високи“ жанрове; във време, в което всяка индивидуална читателска интерпретация е ценна сама по себе си и също толкова валидна, колкото всички останали. Но и именно това е причината подобно вмешателство да дразни: внушавайки предварително една избрана (най-вероятно с пазарна цел) интерпретация, то пречи на читателя да избере други пътища. Романът на Хенри Джеймс спокойно може да се чете като история на ужасите, но и „Името на розата“ може да се чете като криминален роман, а все пак на никого не му е хрумнало да го преведе като „Убийства в манастира“.
         Желаната от текста интерпретация - тази на имплицитния читател - или онова, което Еко нарича intentio operis, ми се вижда по-друга, и не е трудна за очертаване, ако човек има известна представа от творчеството на Хенри Джеймс. Преди всичко трябва да се отбележи засиленият психологизъм. Очевиден е стремежът на текста да проникне в психиката на разказвача, както е очевидна и съпротивата на разказвача, чиято личност и в края на книгата си остава до голяма степен загадка, както, впрочем, си остава загадка и какво точно се е случило. И ако психологизмът е едва ли не задължителен атрибут на съвременния роман, то нека не забравяме, че нещата не са стоели така през 1898-а, когато Хенри Джеймс е публикувал своето произведение. Става дума точно за периода, който в англоезичната литература обикновено се нарича „the turn of the novel“ - „завоят на романа“. От набор полу-свързани случки с няколко общи действащи лица, романът постепенно се превръща в монолитна, органична структура, в композиция, която е предмет на естетически интерес дори сама по себе си, фокусът е насочен не толкова към историята, колкото към личността на героя. Накратко: романът се издига до изкуство. Исторически погледнато, в този процес Хенри Джеймс е почти толкова важен, колкото Флобер, макар и да остава далеч от неговите художествени постижения - за сметка на което пише внушителни по обема и стойността си теоретични трудове, оказали огромно влияние върху следващите поколения писатели.
         „Примката на призрака“ е чудесен пример за любимия похват на Джеймс - изолираната гледна точка, контрастираща на господстващия тогава в романа вездесъщ разказвач. Историята е предадена през едно-единствено съзнание и това я изпълва с недоизказвания, неясноти и колебания. Този похват е взаимно свързан със съзнателно насажданото у читателя напрежение и нетърпение, „suspense“. (И в този смисъл „примката“ придобива ново метафорично значение, нали? Без него оригиналното заглавие си изглежда направо нелогично.) Ако прочетете романа, ще видите, че в него упорито се говори за неща от типа на „това, което се случи тогава“ или „онази ужасна история“, без да става особено ясно за какво иде реч. Оттук читателят е изправен пред необходимостта (или възможността) да сглобява сам историята, да подреди пъзела с късчетата, които са му дадени.
         Но експериментите на текста не свършват дотук. Напротив, той си позволява нещо, което изглежда доста екстравагантно дори и днес. Използвано е изключително успешно, но по-умерено от Джоузеф Конрад („Сърцето на мрака“, „Господарят Джим“) и предвещава т. нар. „двойно виждане“ у Франсис Скот Фицджералд („Великият Гетсби“), но тук като че ли прави най-силно впечатление поради смелостта на експеримента. Ще го нарека „кутия в кутията“, но става дума за истории. „Историята ни завладя“ - така започва романът и неговият истински разказвач не е гувернантката, която споделя зловещите случки в старинното имение. Разказвачът е мъж, който разказва разказа на друг мъж за разказа на една жена; разказвачът предава това, което е чул прочетено от свой приятел - който пък твърди, че ръкописът бил писан от негова приятелка, починала отдавна.
         И, естествено, ако разказаното от един човек съдържа в себе си известна условност, неопределеност и съмнителност, то една история предадена от трима йерархично подредени разказвачи съдържа всичко това на трета степен. Правдив ли е ръкописът, който чете Дъглас - и дори да е така, дали той самият не спестява нещо? Ами „титулярният“ разказвач - доколко можем да вярваме на него? И в края на краищата, за какво става дума в тази история? За призраци? За една полудяваща жена? За един влюбен в нея мъж? Или за разказването на истории въобще? И ако изберем последния вариант, тогава „Примката на призрака“ е арена на твърде интересен сблъсък между двата естествени приоритета на романа: героя и историята. Напук на Джеймсовата естетика, в неговия собствен роман историята не се оставя да бъде натикана в ъгъла, тя отстоява своето място не само на романов приоритет, но и на генератор на една жизнено важна човешка дейност - разказването.
         Ето че на свой ред стигнах твърде далеч и от онова, което обявих за intentio operis, преминах към своята лична интерпретация. Затова ще спра дотук с опита за анализ на текста и ще завърша с няколко думи за превода.
         За заглавието бе казано достатъчно, и ако оставим настрана този въпрос, преводът е доста добър. За известен преводач като Иглика Василева това не би трябвало да е похвала, защото от нея се очаква класа. Текстът е много четивен, синтаксисът върви гладко, речникът на преводачката е богат, съществени езикови или стилистични неточности аз лично не открих (освен една регистрово неуместна употреба на глагола "зяпам"). Пак във връзка с регистъра, всеки превод от английски създава голям проблем, когато се стигне до употребата на личните местоимения за второ лице и съответните глаголни форми. Иглика Василева ги е предала с интимната им форма „ти“ - и макар че този избор, като всеки избор, има своите минуси, вярвам, че е по-добрият вариант. Английските текстове редовно изправят българския преводач пред още един сложен проблем, който за съжаление тук изобщо не е решен. Става дума за курсива. В писмения английски той се употребява изключително често, за да сигнализира силна емоция, докато в българския употребата му е ограничена, а това не е отчетено от преводачката. Така например, в оригиналния текст не будят недоумение шест или седем фрази в курсив за една-единствена страница; но в българския превод това дразни (справка: с.53 или 54). Още повече, че в английския курсивът е обвързан с интонацията: той се слага там, където би паднало ударението при изговаряне. Несъобразяването с тази особеност и механичното пренасяне на курсива от английски на български води до абсурди от типа на „Защото той не се показа буквално „никога“ като такъв...“ Моите уважения, но така написано, това изречение е непроизносимо. Макар и не особено логично, в българския ударението ще падне върху възвратното местоимение „се“.
         Сега като препрочитам какво съм написал за превода и въобще изданието на книгата, започвам да си мисля, че може би съм прекалено суров. В България не всеки ден се превежда и издава стойностна литература. Още по-малко пък класика. Още по-малко пък Хенри Джеймс. А аз така ги оплюх хората... Но, в края на краищата, критиците са за да критикуват. А издателите - за да издават. :-)

---

^* Съвместна публикация с в. „Литературен Вестник“!