В една буйно разлистваща се априлска вечер, аз крачех бавно по сокаците на стария Пловдив с петстотин лева в джоба и разсъждавах върху баналността, с която април всяка година ражда люляк от мъртвата паст на земята.
         Парите бях получил преди час като награда от един конкурс за разказ на млад автор - както и книжката, съдържаща наградените досега произведения, единадесет на брой. Моят беше дванадесети и аз се изкушавах да търся в това някаква символика, но за да я открия, трябваше първо да прочета останалите. Това беше и една от причините да отклоня предложението за поливане на случая в прочутата пловдивска кръчма „Найлона“ под предлог, че едни приятели ще дойдат да ме вземат с кола и да ме откарат обратно до София. Втората основна причина беше, че исках да усетя тръпката от това, да се разхождаш сам цяла нощ в чужд град с петстотин лева в джоба. Разбира се, сигурно съществуваха хора, които правеха това и с далеч повече пари в джоба, но те обикновено имаха и пистолет в другия си джоб.
         На първо време трябваше да се отдалеча от стария град, за да не ме забележат. Спомних си една вечер, преди много време, прекарана под сянката на Альоша в компанията на момиче и бутилка червено вино. Да видим дали изживяването ще бъде подобно, ако заменим момичето с книжка с разкази! Тръгнах към Бунарджика и по пътя си купих бутилка мерло. Продавачът ме изгледа възмутено, когато го помолих да я отвори. Бях забравил, че Пловдив е малко особен град в това отношение. Ако в София, във Варна или в Търново е напълно нормално да пиеш алкохол в някоя градинка, то в Пловдив това е почти скандално. Как така в градинка? Или вкъщи, или в заведение!
         Така или иначе, качих се на Бунарджика и се зарадвах, че няма жива душа. Седнах на каменната ограда и загледах как звездите разстилат тъмнолилава тишина над града. Отпих бавно от виното и погалих книгата. Е, не беше като с момиче. За сметка на това, казах си, книгите са доста по-лесни за четене от жените. Извадих фенера, който предвидливо си носех от София: светлината му беше достатъчно силна, за да мога да чета на нея.
         Реших да започна от последния разказ - „Камъкът и косата“ от някой си Георги Бургазлиев. Още от първите думи усетих, че нещо не е наред, после разбрах какво точно, и продължих да чета със зяпнала уста, докато по тялото ми пробягваха тръпки на суеверен ужас.
         „Светослав седеше на задната седалка в раздрънканата жигула и гледаше. Гледаше грамадните канари, надвиснали от двете страни на тесния път, гледаше тъмнозелените борове, които се бяха вкопчили в тях и се взираха навъсено надолу - и за пръв път от много време насам изпитваше чувството, че е на прав път.“
         Това беше моят разказ! Моят изгубен разказ! Дума по дума! Само заглавието беше променено, така че да звучи като подигравка: защото моето оригинално заглавие беше „Сизиф и Танатос“.
         И за да бъде подигравката пълна, аз четях своя собствен изгубен разказ на същото място, където беше заченат: на Бунарджика, там където започна цялата онази злополучна история…
         Защото, както нерядко се случва с произведенията на изкуството, всичко започна с едно момиче. С онова момиче. Най-голямата ми любов, с която скъсахме по най-мъчителния възможен начин: скъсване, което и двамата хем желаехме, хем не желаехме, и което протичаше цял месец. Просто тя изведнъж се заби с друг, но се опита да запази и мен. Този сценарий в по-опростен вариант вече бе станал нещо обичайно в компанията: за година и кусур вече всеки беше минал през всеки. И по този повод една приятелка каза, че всичко, което ставало в тая компания, било като сапунен сериал, и най-хубавото било, че ако случайно изпусне някой епизод, винаги може да гледа повторението.
         На мен, обаче, тогава не ми беше особено забавно. През целия онзи месец се влачех по улиците с празен поглед и после реших, че все пак трябва да се взема в ръце. Доверих се на фройдистката теория за сублимацията и реших да си приложа автотерапия чрез писане. Написах един разказ, озаглавен „Сизиф и Танатос“, в който главният герой, безумно влюбен в изоставилото го момиче (което, по думите му, се целувало сякаш се самоубива), сума ти време се люшкаше между могъщата си воля за живот и умората от постоянната борба, в която се бе превърнало неговото съществуване. Накрая отиде до триградското ждрело и се хвърли от скалите.
         Пълен боклук.
         За щастие, една седмица по-късно хард-дискът ми отиде по дяволите и отнесе със себе си цялата информация, записана върху него, включително и въпросния буламач.
         Съвсем бях забравил изгубения разказ, а почти бях забравил и момичето - и ето ме изведнъж на това проклето място, чета собствения си бълвоч, подписан от някой си Георги Бургазлиев, че и получил миналата година същата награда, която сега беше присъдена на мен! Ядно захвърлих книжката на земята и се опитах да си припомня с абсолютна точност какво се беше случвало между написването на разказа и повредата в хард-диска. Колкото и да премислях всичко, налагаше се следният факт: на никого не бях давал да чете това нещо. Аз бях единственият му читател.
         Тогава? Дали бе възможно някой хакер да се е промъкнал в компютъра ми и да го е изтеглил оттам? Хипотезата ми се струваше фантастична, абсурдна, но още по-абсурден беше другият вариант: съвпадението. Добре, нека видим… Вдигнах книгата и зачетох отново.
         Първата страница беше дума по дума идентична с моето творение, поне доколкото си го спомнях. Може би паметта ми изневеряваше, може би се бях подвел по началото, но дори само първите две изречения да съвпадаха, това пак беше скандално - а за тях бях абсолютно сигурен.
         После обаче текстът на Бургазлиев изведнъж започна да се държи странно. Както си мислеше за изгубената си любов, Светослав ненадейно се прехвърли върху… изгубения си разказ. Написал някакъв разказ по време на един фестивал в Триградското ждрело, но още същата вечер раницата му изчезнала - с дрехите, спалния чувал, храната и току-що завършеното произведение. Цяла нощ обикалял по къси панталони, пиел по глътка ракия на пет минути да се стопли, и псувал неизвестния крадец. На сутринта негови приятели открили раницата му захвърлена в гората, но без спалния чувал. „Да ме беше помолил, щях да го пусна да спи при мене!“ - процедил Светослав и побързал да тръгва, защото вече било почти обяд и ако се забавел още малко, щял да види стоп през крив макарон. Така че не погледнал дали разказът си е на мястото. Чак когато се прибрал в Бургас (понеже този Светослав, за разлика от моя, явно беше оттам), видял, че го няма.
         И така, вече пътувайки година по-късно през триградското ждрело, Светослав отново си блъскаше главата над случилото се. На кого, по дяволите, би му хрумнало да краде неговото творение, което при това било в съвсем суров вариант, а на всичкото отгоре толкова оплетено, че едва ли не само авторът можел да си го разбере? Що за идиот трябва да си, та да задигнеш от една раница спален чувал и чернова на разказ?
         По едно време Светослав се замисляше дали наистина е пъхнал разказа в раницата си, но колкото и да мислеше, все беше напълно убеден, че го е сторил. А дали бе възможно да не е писал никакъв разказ, ами да е халюцинирал? „Ама аз тогава бях трезвен!“ - ръмжеше героят.
         Оставих настрана книгата и се опитах да подредя собствените си мисли. Четях разказ, чието начало преповтаряше дословно началото на един друг, който бях написал самият аз, и който след това, при повреда в хард-диска ми, се бе изгубил безвъзвратно. Разказът, който четях, в един момент преставаше да следва моя и героят му започваше да си мисли за друг изгубен разказ, написан от него. Имаше и други поразителни съвпадения. Четях писанието на Бургазлиев на място, което в спомените ми бе свързано с момичето, заради което бях написал своя разказ. А тогава двамата с нея бяхме замръкнали в Пловдив на връщане от същия фестивал в триградското ждрело, на който Бургазлиевият герой бе изгубил своя разказ. На всичкото отгоре тогава на един човек наистина му бяха откраднали раницата, а на сутринта той си я намери и само спалният чувал липсваше.
         Можеше да съществува само едно обяснение на цялата тази каша: под псевдонима Георги Бургазлиев се криеше мой познат с хакерски умения, осведомен в детайли за връзката ми с онова момиче; този човек или бе присъствал на триградския фестивал, или знаеше отнякъде другаде историята с откраднатата раница. Беше измъкнал „Сизиф и Танатос“ от моя компютър и след това ми беше пуснал някакъв вирус, който да съсипе хард-диска ми. Венецът на подмолната му дейност беше писанието „Камъкът и косата“, с което откровено ми се подиграваше. Фактът, че четях това нещо точно на Бунарджика, можеше да се отчете като случайно съвпадение. Но понеже тази теория беше създадена именно за да отхвърли възможността за съвпадения, налагаше се друго обяснение: хората от журито на конкурса бяха агенти на въпросния „Бургазлиев“; той бе организирал сценария с моето награждаване само за да ме примами в Пловдив, разчитайки, че ще се подведа по носталгични спомени и ще отида на Бунарджика. Тази хипотеза на свой ред обясняваше как това циркаджийско изпълнение, наречено „Камъкът и косата“ бе спечелило награда от същия конкурс. Освен това стесняваше кръга от възможни заподозрени: навремето с онова момиче навярно сме споменали, че за пръв път сме се забили на Бунарджика, но това ще да е станало само сред най-близките ни приятели.
         Теглих една яка глътка от виното и продължих да разчепквам историята. Трябваше да проверя тази теория с контрааргументи. Да видим… Първо, според сервиза повредата в хард-диска ми беше техническа, а не се дължеше на вирус - но беше напълно възможно да не са си давали много зор при диагнозата (а може „Бургазлиев“ и там да е имал агенти?) После: колкото и да мислех, не успях да се сетя за свой познат, който да отговаря на всичките изисквания за „Бургазлиев“ - обаче имаше вариант няколко души да са се обединили в такъв заговор срещу мен. Хубаво, но колкото и които и да бяха те, сред тях трябваше да има поне един мой близък приятел, тоест човек, от когото не би следвало да очаквам подобно нещо. Е, разбира се, че може да съм се лъгал в някого.
         Но четвъртият и петият контрааргумент се оказаха прекалено силни. Четвъртият беше липсата на икономичност в моята теория: всичко беше прекалено сложно. Петият, съкрушителен контрааргумент беше пълната ми неспособност да стигна до мотивите на заговорниците. Ако някой искаше да се подиграе с мен и с разказите ми, нямаше нужда да го прави по такъв кретенски начин: отново икономичността куцаше.
         Но тази теория беше единствената ми възможност да рационализирам това, което се случваше…
         С боязън посегнах отново към „Камъкът и косата“ и зачетох нататък. Светослав разсъждаваше върху есето на Борхес „Сънят на Колридж“ и размишляваше върху странното съвпадение с едно стихотворение на Манделщам, където се казвало: „Я получил блаженное наследство, чужих певцов блуждающие сны…“ После се връщаше отново върху своя изгубен разказ и си припомняше един дълъг пасаж от него:
         „Сам продължаваше да пухти нагоре. Усещаше, че е на прав път, и това силно го въодушеви. Отпусна Пръстена и затегна колана си.
         - Така значи! - каза си той. - Много ще съм любопитен да видя каква ли кожа ще смъкнете от главата на Сам Хокинс. Тя ви е вече в ръцете, правена е от някой hairdresser, хи-хи-хи-хи! Хареса ли ти изработката й, старий ямбарико?
         Чу шумове отгоре и залегна. Изчакваше офицерът да излезе на огряното от слънцето място, където пролазът от боровата гора се вдаваше към зеления тревист склон. Усещаше сърцето си как бие върху килима от борови игли. Кой беше този офицер? Приятел ли? Добър човек ли? Някой, който му съчувстваше ли? И който искаше да му помогне ли? Отделен човек ли беше? Или той представяше всички? Можеше ли все още да му се помогне? Имаше ли още някои забравени възражения? Положително имаше. Логиката е наистина непоклатима, но тя не може да устои пред човек, който иска да живее.
         Такова беше времето. По онова време смутовете бяха нещо обикновено и рядко минаваше ден, без тоя или оня град да отбележи в летописите си такова събитие. Благородниците враждуваха помежду си; кралят воюваше с кардинала; испанците воюваха с краля. И този град не правеше изключение, макар да бе забележителен с друго. В околийския град Н. имаше толкова много бръснарници и погребални бюра, че човек можеше да си помисли, като че ли жителите на този град се раждаха само за да се обръснат, да се подстрижат, да се освежат с одеколон и да умрат.
         Тези думи бяха написани преди близо три поколения от един стар мъж и майстор в своето изкуство, впрочем във време, когато играта на стъклени перли формално може би стига най-високата си култура.“

         И тогава разбрах.
         Изгасих фенера и загледах как халюциниращото звездно небе бълва своите сънища над притихналия град. Затворих книгата. Нямаше смисъл да чета до края, защото вече много добре знаех, че край няма. Изправих се и открих, че краката ми са схванати от седенето и от пролетния хлад. Разкърших се, пресуших виното на един дъх и метнах бутилката срещу звездите.