Ангел Игов

литературна критика

Литературен клуб | страницата на автора | съвременна българска литература

 

 

Да препрочетем „Пантеон“

 

Ангел Игов

 

 

         През първата половина на 90-те като че ли имаше някакъв опит да бъдат съживени „забравените“ български символисти. Сещам се най-напред за книгите на проф. Стоян Илиев и за забележителната "Антология на българския символизъм" (1995), която състави Иван Теофилов. „Български балади“ на Траянов бяха преиздадени пак през 1995 (защо само те - не стана ясно), при това с оригиналните илюстрации на Сирак Скитник. Поезията на самия Сирак Скитник също бе издадена (1994) в петстотин библиофилски екземпляра, чието оформление, реално погледнато, навярно е по-ценно от съдържанието им. Трябва да отбележим и един много представителен том „Блуждаеща естетика“ (1993), включващ манифести на българския модернизъм от Пенчо Славейков до Гео Милев (като под манифести в случая се разбират както статии, така и поетични творби). Още преди него - през 1992 - бе издадена и „Българска литература 1880-1930“ на ревностния апологет на символизма (и в частност на Траянов), проф. Иван Радославов. Да не говорим, че в излезлите тогава няколко антологии на българската поезия, на символистите най-сетне бе отделено достатъчно място - а понякога дори и в повече.
         Проектът по възкресяването на поети като Трифон Кунев или Иван Грозев логично се оказа causa perduta. Може би само статията „Тъгите ни“ на Димо Кьорчев се оказа написана под щастлива звезда и бе възкресена "на игра" от Бойко Пенчев („Тъгите на краевековието“) и Георги Господинов („Теменугите ни“). Аз лично, обаче, съм длъжен да отбележа за себе си, че „ровенето“ из забравените български символисти сигурно ми се е отразило за цял живот. Когато излезе "Антология на българския символизъм", бях четиринадесетгодишен върл почитател на символизма, който досаждаше на библиотекарите в Софийска Градска Библиотека, като ги караше да измъкват от хранилищата за редки и ценни книги единственото издание на Траян Тъмен или „Прокълнати поети“ в превод на Георги Михайлов. Ако не друго, научих се да чета по стария правопис.
         Теодор Траянов беше абсолютният ми любимец и, естествено, днес ми е донякъде трудно да разбера защо. Дразнят ме патосът, многословието, символната претрупаност - въобще, онези неща, с които Траянов - особено късният! - дразни повечето читатели. Но от друга страна, продължавам да усещам някакво чувство на дълг, някаква вярност към този странен и самотен поет. И може би тъкмо това чувство ме накара да си дам сметка, че при цялата си остарялост и изобилие от недостатъци, Траянов - и то именно късният! - може да бъде подложен на такъв съвременен прочит, че да зазвучи доста актуално.
         Думата е за „Пантеон“ - уникално явление (не, не се изхвърлям) в българската литература. Последната книга на Теодор Траянов е неговият най-грандиозен - и, забележете, недовършен - проект. Става дума за концептуално организиран поетичен сборник, който се състои от няколко уводни стихотворения и цяла серия творби посветени на различни поети, като всяка от тях се опитва до известна степен да имитира (но по съвсем сериозен начин) "патрона" си. Книгата се стреми да проследи превъплъщенията на поета през вековете и акцентира върху любимите на Траянов теми за месианството и саможертвата. Въобще - представяйте си поета като колаж от Исус, Фауст и Дон Кихот: впрочем, самият Траянов някъде казваше нещо подобно, и то именно по повод на „Пантеон“. А, ето, намерих го: „Представата за по-нататъшното движение на Пантеона - търсене на универсалната синтетична мисъл - може да бъде осъществена, като наред с победната мисъл и творческа святост на западния строителски дух, с неговото хамлетовско-донкихотовско-фаустовско-манфредовско начало се постига във възможната градация и расовата орфичност и необятност на магическия славянски гений, с неговата млада героичност в разните народностни прояви.“1
         Цитатът дава добра представа за Траяновата реторика и (не)яснота на изказа, а самият "Пантеон" не е по-милостив към читателя в това отношение. Ето например как звучи финалът на въвеждащото стихотворение "Посвещение":

 

    Узнай чрез музи вдъхновени
    блаженството на свойта кръв,
    че всяка жертва е свещена,
    щом в нея сам повярваш пръв,
    че някога тълпа пияна
    ще хули смъртния ти час,
    но ти ще чуеш вик: Осанна! -
    макар един-единствен глас!

 

         Това осмостишие е типичен пример както за поетиката, така и за идеологията на „Пантеон“. Но ако поетиката си е зададена в текста черно на бяло и няма кой знае какво да направим с нея, идеологията подлежи на нов прочит. Затова ще опитам да се абстрахирам от „универсалната синтетична мисъл“ и „блаженството на поетовата кръв“. Това, с което „Пантеон“ е ценен за мен днес, е опитът да бъдат прочетени през едно поетическо съзнание редица поети, като се почне от Байрон, мине се през Хайне, Яворов, Маларме, Уитман, и кого ли не още, и се свърши с Ламартин. При това тук думата „свърши“ трябва да бъде поставена в кавички, защото, както отбелязах, „Пантеон“ е недовършен проект. Знаем, че Траянов е имал планове за продължение; известно ни е дори кому са щели да бъдат посветени поне две от стихотворенията: на Шекспир и на Пушкин. Впрочем, дори тази недовършеност на проекта го прави някак си по-симпатичен от постмодерна гледна точка.
         Поетът от „Пантеон“, с други думи, се опитва „да влезе в кожата“ на голям брой автори и да пречупи техния стил, техните теми и знакови образи през своите собствени такива. В това отношение "Пантеон" може да се сравнява с „На острова на блажените“, само че тук поетите, за които става дума, са реално съществували. И ако „Пантеон“ бъде издаден някой ден с портрети на въпросните поети, те ще трябва да бъдат също като в "На острова на блажените": всеки различен от другия, но подсказващ и чертите на автора на книгата. Няма спор, че проектът на Траянов е значително по-амбициозен. За Пенчо Славейков едва ли е било проблем да пише като Иво Доля или Бойко Раздяла, защото това са различни проекции на неговата собствена авторова личност. Докато Траянов трябва да се вживее в характерното писане на огромно количество автори, повечето от които - утвърдени в националната и световна традиция. Естествено е при някои да се справи по-добре (Байрон, Славейков, Петьофи, Шели, Блок), а при други - не чак толкова (Хайне, Верлен, Вийон, Рембо). Но аз предлагам един експеримент: ако „Пантеон“ се издаде без написаните посвещения „В памет на еди-кого-си“ и се прочете така от един културен читател, способен да усети алюзиите и препратките, едва ли ще има повече от пет-шест случая, в които той ще бъде наистина сериозно затруднен да отгатне за кого става въпрос - и тези случаи ще бъдат преди всичко поети, които са слабо познати днес, като Рихард Демел или Илия Иванов-Черен. (?)
         В общи линии, методът на Траянов в неговото писане-като-Х-през-мен е един и същ във всички стихотворения. Той се опитва да съчетае характерната за дадения автор поетическа дикция и тематика с добре познати мотиви, образи, дори имена, от неговото творчество. В редица случаи, самото заглавие е прозрачно: естествено, че „Ленора“ ще е посветено на Едгар Алан По, а „Cor Cordium“ - на Шели. Друг път заглавието не е толкова категорично, но може да бъде разбираемо в контекста на книгата и на цялостната Траянова концепция за поета/поетите. Така е в случаите с „Иманяр“ (Пенчо Славейков) или „Последният Прометеид“ (Лермонтов). Трета група съставляват заглавията, които са в общи линии непрозрачни и не подсказват кой е „героят“. Такива са „Кралят на лазура“ (Вийон) и „Последният сън“ (Хайне)2
         Да оставим настрана заглавията и да се върнем към имитацията на поетическата дикция. Тъй като Траянов е поет с извънредно силно изразена личност (познавачът никога не би сбъркал негови стихове с писани от друг), логично е въпросната имитация да бъде по-сполучлива когато става дума за поети, чиято оригинална дикция напомня Траяновата. Тук се получава най-пълен синтез между оригинала и Траяновия прочит/препис. Ето например следните стихове:

 

    Да славим днес пророческото слово,
    пред чийто зной изтръпна Луцифер,
    и разгада човекът, смел отново,
    на своя дух гигантския размер…

 

         Това е кажи-речи колкото Траянов, толкова и Байрон. И нищо чудно: Байрон е сходен с нашия символист не само по своята интонация с характерния патос и дори предвзетост, но и с темата за месианската роля на поета. Също така няма нищо чудно, че имитацията се проваля в случая с Кийтс - там споменаването на Ендимион е единственият знак, който ни отвежда към своеобразния референт.
         И тук стигаме до втората стратегия на Траянов: вплитането на характерни образи и мотиви. Това е, разбира се, значително по-лесно и работи в почти всички случаи. Хайне е обозначен чрез Рейн и Лорелай, Новалис - чрез синьото цвете, Блок - чрез варварската лира и прекрасната дама. По-интересни са случаите когато няма пряко назован образ или име, но все пак текстът може да отведе до референта, т.е. знаците са по-фини, по-„демократични“ в липсата си на категоричност. Ето например следната строфа:

 

    Да любиш Приснодева скритом,
    обвързан с някой зъл вампир,
    в света на страст, хашиш и ритъм -
    да търсиш за душата мир;
    създал за всеки рай божествен,
    изгонен в пъкъла да спиш,
    възхвалил бога в химн тържествен,
    с най-грозен дявол да дружиш…

 

         Описанието на амбивалентен декадентски начин на живот може да отведе към редица поети и ако търсим „архетипа“ на поета-декадент, най-вероятно в крайна сметка ще се спрем на Бодлер, за когото и наистина става дума. Като махнем думите „вампир“, „хашиш“ и „ритъм“, обаче, всичко друго си е толкова траяновско и като дискурс, и като идеология: декадентът е представен като саможертвен демиург, незаслужено (или умишлено) пренебрегнат от божествената милост. Появява се и любимата на Траянов "Приснодева". Като че ли и самият текст, усещайки, слабостта на обозначението, се е стремял да го усили и още в непосредствено следващите стихове е „изплюл камъчето“:

 

    …да кръстиш сам цветя на злото
    молитвите на свойта кръв…

 

         Ето че отново се прибягва до ясен знак, който отвежда имплицитния читател към желаната от текста интерпретация. В този смисъл, повечето текстове в „Пантеон“ са „недемократични“, стремят се да изключат множествеността на интерпретациите. Но това не ги прави по-малко интересни. Всеки от тях изправя пред нас следните доста любопитни въпроси:
         1. Доколко е силна връзката между знак и референт, т.е. между текста и неговия архи-текст (който архи-текст, трябва да отбележим, се равнява на цял набор от литературни произведения на даден автор, които трябва да бъдат отразени в едно-единствено стихотворение)?
         2. От какъв порядък е тази връзка, т.е. как е постигната, на какви и колко нива, какви са причините тя да бъде изразена тъкмо по този начин?
         3. Когато става дума за ясни, еднопосочни знаци, защо са избрани точно те: т.е. защо в текста за/на Байрон, например, са посочени тъкмо Манфред, Каин и Чайлд Харолд, а не Дон Жуан и Корсарят?
         4. Къде и защо връзката е силна; къде и защо е слаба; доколко е силно вмешателството на поезията на самия Траянов?
         5. Кои са случаите, в които връзката е била силна във времето на писане на книгата, но днес е трудно доловима? Как да тълкуваме включването на Илия Иванов-Черен или дори Рихард Демел и Карл Йонас Лудвиг Алмквист? Дали това е липса на трезва преценка от гледна точка на историческа перспектива и дали авторът изобщо се е интересувал доколко ще бъдат актуални тези поети след шестдесет години?
         6. В крайна сметка, кои „имитации“ са по-ценни и по-интересни: тези, в които Траянов „успява“ или тези, в които „се проваля“?
         Другото, в което се крие чарът на „Пантеон“ е, че той съдържа в себе си два изначални, качествено различни прочита. Първият е прочит през автора: четем „Пантеон“ като книга на Траянов. Това е, вярвам, по-традиционният и по-скучен вариант. Вторият прочит, за който се опитвам да говоря през цялото време, е прочитът през авторите: четем „Пантеон“ като апология на интертекстуалността, като книга на Байрон, Вийон, Лермонтов, Хьолдерлин и пр. (и сред тях Траянов - чийто точен статут сред другите подлежи на дискусия). И именно сблъсъкът между автора и авторите вероятно ще се окаже най-магнетичното качество на тази книга.

 

 

 

 

 

---

 

 

1 „Блуждаеща естетика. Българските символисти за символизма“ С., 1993, с. 86 ^
2 Стихотворението, посветено на Хайне, е доста показателно за личността на Траянов. След излизането на „Пантеон“ на български, той получава предложение от немско издателство книгата му да бъде преведена и издадена в Германия при едно-единствено условие: да бъде „изрязано“ въпросното стихотворение (санким, какъв е тоя евреин тука?) Въпреки доста влошеното си материално положение, Траянов отказва. Заслужава си да си зададем въпроса колко български поети биха имали достойнството да сторят същото. ^

 

 

 

Електронна публикация на 28. декември 2002 г.
© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]