У Коджабашев сякаш нищо не се е променило. Все същите внушителни мебели и секции, отрупани с книги, огромното бюро с разхвърляни ръкописи по него, свъсените вежди и потта по челото на домакина. Коджабашев работи. Отново като директор на същия театър.
         На големия фотьойл в хола се е разположила Албена и пуши цигара с обичайното си отегчено изражение, което навремето така привличаше мъжете. Сега изглежда като карикатура на самата себе си. Както и кръжащия около нея Наско, който се опитва да я разсмее с някакъв виц за мутри.
         - Наско, тоя виц навремето не беше ли с милиционери? - питам го.
         - Ами тъкмо в това е вицът - отвръща ми той.
         Наско е като котките - никога не пада на гърба си.
         - Е, добре сте ми дошли, мило семейство - избоботва Коджабашев и сяда зад бюрото. - Разполагайте се. Симеонов, ще пийнеш ли от любимото си уиски?
         - Уискито, Коджабашев, беше единица мярка за лукс по тоталитарно време - викам му. - Сега вече не е същото.
         - Баш си е същото, ще знаеш - промърморва той. - Иначе защо съм ви събрал според теб?
         - Ясно - разсмива се Мая. - А пък аз си мислех, че за първи път си решил да направиш нещо просто ей-така, без определена цел. Добре, казвай, какво е предизвикало тази наша конспиративна среща двадесет години по-късно?
         - Какво ли? - повдига вежди Коджабашев. - Ама вие наистина ли не знаете? Вестници не четете ли?
         - Получавам обриви от българските вестници - заявявам снобски аз.
         - А от английските? - вметва бързо Албена и после моментално си възвръща физиономията на отегчен паметник, сякаш нищо не бе казала.
         - Английските вестници, Албена, са друга работа. Там си наясно кой е жълт и кой е сериозен. А тука всичко е размито. Пълен хаос.
         - Постмодерен хаос - подхвърля Наско.
         - Или посттоталитарен.
         - Е, Коджабашев, ще ни кажеш ли защо си ни събрал на тази пост-среща?
         - Тпруу! Кротко, де! Мая, ти какво ще пиеш?
         - Аз едно коняче.
         - Ето ти конячето. Симеонов?
         - Добре - казвам. - Убеди ме. Сипвай уиски.
         Коджабашев ме поглежда хитро и капките пот по челото му сякаш започват да блещукат от удоволствие.
         - Виждаш ли? - казва самодоволно. - Всичко си е както преди. Никакво пост-еди-какво-си.
         В този момент Албена отново решава да напусне показната си летаргия. Изтръсква с небрежен жест пепелта си в ахатовия пепелник на масата и изплюва камъчето:
         - Събрал ни е заради Варадинов.
         Настава ледено мълчание. Всички дружно се преструваме на шокирани, макар прекрасно да знаем, че не би могло да има друга причина, по която да ни събере Коджабашев. Можем ли изобщо да говорим за нещо друго, освен за Варадинов? За този блуждаещ, клониращ се призрак, който витае навсякъде около нас, преследва ни, обърква живота ни, превръща ни от герои в бегълци и обратно за една нощ?
         - Е? - решавам да попитам накрая. - Какво за Варадинов?
         Коджабашев удря тържествено с юмрук по вестника, който лежи на бюрото му, и го мята към мен с думите:
         - На! Чети!
         Хвърлям поглед към заглавието на първа страница: „Депутат нарече полицаите кретени“. На някакъв си депутат на име Арнаудов му вдигнали колата с паяк, защото бил паркирал неправилно. Като отишъл да си я вземе от паркинга (точно срещу театъра на Коджабашев, междувпрочем) се разбеснял и взел да ругае полицаите. Следващите редове са подчертани от Коджабашев с червен флумастер:
         Както се вижда от записа на видеокамерата, Арнаудов изблъскал униформения пазач на паркинга и креснал: „К'ви сте вие бе, кретени с кретени! Как така ще ми вдигате колата? Аз съм депутат, имам имунитет, значи и колата ми има имунитет! Лошо ще стане, много лошо ще стане сега! Ще има легни-стани, на кълбета ще станем!“ След тази тирада Арнаудов извадил мобилния си телефон, набрал някакъв номер и произнесъл следните загадъчни слова: „Абе, тука едни кретени са ми вдигнали колата, вземи се обади на Варадинов, че ме изкараха от нерви…“
         - Виж и следващата страница - бърза да ме напътства Коджабашев.
         Поглеждам Мая въпросително и тя кимва, че вече е прочела подчертаните с червено редове. Разгръщам вестника: на втора страница има снимка на въпросния Арнаудов (стопроцентов пияндурник) и интервю. Журналистите се нахвърлят върху него като оси, а той, както би могло да се очаква, дрънка глупости. Коджабашев отново е подчертал с червено няколко реда:
         Какъв е този Варадинов, на когото се обаждахте по мобилния си телефон?
         Какъв Варадинов? Никакъв Варадинов няма! Не помня вече на кого съм се обаждал, бях афектиран.

         - Е? - пита самодоволно Коджабашев.
         Не отговарям. И Мая мълчи.
         Варадинов отново излиза на светло - изрича дълбокомислено Наско.
         Албена издухва демонстративно дима от цигарата си в лицето на Коджабашев и проговаря с предразгавял глас:
         - Добре де, шефе, защо си мислиш, че това има нещо общо с нашия Варадинов?
         Изненадата в отговора на Коджабашев е учудващо искрена:
         - Че как да няма? Ти колко Варадиновци познаваш? И защо мислиш, че се появява тъкмо сега? Когато Мая и Къцо са в България? И когато се готвим най-сетне да поставим тази пиеса?

         Да, пиесата… Отпускам се в креслото и то като машина на времето ме връща двадесет години назад. Озовавам се в първата българска пицария, открита по случай не помня кой конгрес на партията. Подозрително отхапвам от недопеченото тесто с доматена салца и парчета кренвирш отгоре, носещо експресивното название „гарнирана пита“. Унил следобед, изпълнен с бродещите призраци на дъжда; от няколко дни облаците се сплитат във флегматична прегръдка над сивите софийски улици. Небето наистина се е превърнало в огромен и схлупен капак, както е казал поетът - но в казана под него човечеството не ври, а се плацика лениво в безцветен буламач. Или поне така ми се струва на мене - младия драматург Кръстьо Симеонов, излязъл с гръм и трясък на сцената, за да стресне с искрометното си слово преживящите еснафи и дебнещите партийни цербери.
         Отхапвам от „гарнираната пита“ и незнайно как ми хрумва сюжет за една пиеса, която трябва да взриви безцветния буламач и да пръсне казана.
         „Варадинов“.

         Спомням си: когато за пръв път споменах на Коджабашев за пиесата, той моментално изстреля изпод веждите си въпроса:
         - Варадинов ли? Какво е пък това шантаво име? Откъде ти хрумна?
         - Идея си нямам… - смотолевих.
         По приблизително същия начин отговарях и на всички други, които ме питаха за името Варадинов. Отначало се изненадвах, че всички го намират за толкова странно; после свикнах, накрая започнах да се дразня. Когато Наско заяви, че Варадинов било име само за герой във водевил, му се троснах:
         - По-скоро ще сменя актьора, отколкото името, ясно ли е?
         И под Коджабашевите вежди заблещукаха пламъчета на зле прикрито удоволствие. Той обичаше, когато хората се карат. Смяташе, че по това се познават силните характери, които сляпо уважаваше.
         Варадинов… Шантаво име, значи? За мен си беше съвсем нормално. Зная, разбира се, че прекрасно зная откъде ми хрумна. Но все още е рано да кажа.

         Моят Варадинов беше скулптор, интелектуалец - от онези интелектуалци, които постоянно мърмореха срещу режима, предизвикваха го, плезеха му се в лицето. Варадинов колекционираше рецензии от "Работническо дело", в които го обявяваха за упадъчен декадент, а скулптурите му заклеймяваха като рожби на формалистичен уклон. Колкото повече го нападаха законодателите на партийното изкуство, толкова повече той си развяваше байряка. Ходеше по всевъзможни културни сбирки и пускаше иронични забележки по адрес на авторитетите. Продължаваше да вае застинали в причудливи гримаси лица и разправяше, че в условията на социализма може да процъфтява единствено скулптурата, защото това е изкуството, което най-пълноценно изобразява застоя и духовната нищета. Постепенно започваше да се гаври със собственото си изкуство.
         Но в редиците на плахите дисиденти Варадинов бе възприеман като Прометей. Гледаха го с боязън, с възхищение - и със завист, че сякаш само той имаше смелостта да се държи така предизвикателно. Появи се и една жена, една млада художничка, която безумно се влюби в него. С нея Варадинов внезапно се показваше като нерешителен човек, сложен характер, погребал дълбоко в себе си някаква тайна. В една от ключовите сцени той й заяви право в очите, че тя го обича единствено заради славата му на скандален интелектуалец-дисидент. Попита я дали би продължавала да го обича, ако й се покаже в съвсем друга светлина. И тя каза: „Да“. А той отвърна: „Ще видим“.
         И какво стана накрая? Зрителите може би вече щяха да са заподозрели развръзката и щяха да седят като на тръни, да гледат с невярващи очи и да се чудят как е възможно някакъв млад драматург да си позволи подобно нещо.
         Варадинов се оказа агент на държавна сигурност.
         Младата художничка го напусна.

         Аплодисментите взривяват залата. Присъстващите членове на ЦК невярващо се хващат за главите.

         Не, разбира се. Спряха пиесата още преди да я поставим.
         Наско се отърва най-леко - само с порицание от партийната организация. Коджабашев го преместиха „по целесъобразност“ в Разград. Албена я игнорираха по същия начин, по който тя ги игнорираше. Просто забравиха, че съществува театрален режисьор на име Албена Кюркчиева. Съвсем без работа я оставиха.
         На мен отказаха да ми издадат следващата книга, публично охулиха ръкописа в „Народна култура“, и година по-късно услужливо ме пратиха с Мая на международна конференция на млади писатели в Лондон. Прекрасно знаеха, че няма да се върна. И ми лепнаха етикета „невъзвращенец“.
         Всичко това не ни изненада въобще. Просто защото те си бяха запазили изненадата за след години. Един ден телефонът ми в Лондон иззвъня, аз вдигнах слушалката и Коджабашев избарабани в ухото ми:
         - Варадинов е бил!
         След първоначалния шок разбрах кой е на телефона и се успокоих. Коджабашев имаше навика да започва разговора от средата. Оказа се, че МВР разсекретило документите на бившата Държавна Сигурност и Коджабашев веднага цъфнал там, за да провери кой е доносничил против нас и нашата пиеса. Как се потресъл само, когато прочел черно на бяло, че сведенията са донесени от агент на име Варадинов!

         От унеса ме изтръгва боботещият глас на Коджабашев:
         - Според мен това си е чиста проба заговор.
         Мая и Наско възкликват в един глас:
         - Заговор ли? Какъв заговор?
         Албена мълчи. Албена бездушно мълчи.
         Коджабашев се отпуска самодоволно в стола зад бюрото и нехайно запалва цигара. По устните му плъзва тънка усмивка, с която сякаш иска да каже: „Видяхте ли, вие нищичко не подозирахте. А да знаете какви неща стават!“
         - Видяхте ли? - казва Коджабашев. - Вие нищичко не подозирахте. А да знаете какви неща стават…
         - Моля те - прекъсва го Мая - изясни се. Нищо не разбирам. Преди малко говореше за пиесата, сега изведнъж скочи на някакъв заговор.
         Коджабашев става от бюрото и започва да се разхожда из стаята. В очите му блестят искри, гласът му дрезгавее и леко потреперва от време на време. Говори неосъщественият актьор.

         КОДЖАБАШЕВ: Ще започна отдалече. Може би, Мая, вие двамата с Къцо имате нужда от кратък обзор на политическата обстановка в България. Съвсем кратък, обещавам. Вижте сега, в момента всичко се върти около приватизацията на „Булгарплод“…
         МАЯ (сепнато): „Булгарплод“ ли?
         КОДЖАБАШЕВ (триумфално): „Булгарплод“, разбира се.
         НАСКО: Моля ти се, Коджабашев, чуваш ли се какви ги приказваш? Какъв „Булгарплод“? Да нямаш предвид „Булгартабак“?
         КОДЖАБАШЕВ (опрян с ръце на бюрото си и със свъсени вежди): Наско, искам да ти кажа едно нещо. Може да си много талантлив като артист, обаче нищо, ама нищичко не разбираш от политика. Защо мислиш, че всички вдигат такъв шум около сделката за „Булгартабак“? Именно за да прикрият това, което става с „Булгарплод“.
         АЛБЕНА (с нескрита ирония): И ще ни просветиш ли какво става с „Булгарплод“?
         КОДЖАБАШЕВ (размахва вестника): С „Булгарплод“, драга ми Бени, става това, че този Арнаудов има там сериозни лични интереси.
         АЛБЕНА: И какво от това?
         МАЯ: Бени, не вярвам, че можеш да кажеш това. България ще продължава да е на тоя хал, докато управниците й защитават своите лични икономически интереси.
         КОДЖАБАШЕВ: Той не защитава само свои лични интереси. Защитава интересите на нещо много по-голямо. Става дума за група хора, всички работили навремето в тайните служби, които се опитват да приватизират "Булгарплод" под масата, както се казва. Неформално се наричат приятелски кръг „Омега“.
         НАСКО: Чий приятелски кръг?
         КОДЖАБАШЕВ: На самите себе си, разбира се. Тези хора са трезвомислещи и безскрупулни. Те са приятели единствено на самите себе си. И понеже като се съберат, сядат винаги в кръг…;
         МАЯ (ядосано): Коджабашев, почваш да приказваш глупости!
         КОДЖАБАШЕВ (още по-ядосано): Мая, ти живееш от петнайсет години вече в Лондон, а аз съм тук и следя какво става в България! Знам много неща, които ти изобщо не можеш да си представиш! Ти беше ли чувала изобщо за приятелския кръг „Омега“? Не беше! Остави ме сега да ви кажа за какво става въпрос! Тия от „Омега“, значи, се опитват да приватизират „Булгарплод“ под масата. Обаче от правителството са намерили обещаващ чуждестранен инвеститор - един холдинг, няма да казвам кой участва в него, това в случая не е и от значение. Получава се, тоест, сблъсък на интереси. И какво правят хората от „Омега“? Изпращат оня ми ти Арнаудов във Виена, уж да проучи на място как стоят нещата, той се връща тука и пуска в един вестник мухата, че холдингът бил съвършено кух, зад него не седяла тая банка, дето се твърдяло, че стои, ами някаква си друга, псевдобанка, регистрирана в Кипър, и прочее. Накратко, опитва се да дискредитира холдинга, а по този начин - и правителството. Обаче главният редактор на вестника спира информацията, защото знае нещо, което другите не знаят: а именно, че преди да замине във Виена, Арнаудов е бил в Москва и там е получил инструкции от братушките. И че твърденията му са долнопробна лъжа. С други думи, чрез очертаващия се скандал около „Булгарплод“, руснаците се опитват да катурнат правителството!
         НАСКО: Добре де, Коджабашев, да кажем, че всичко, което казваш е така. Няма да те питам откъде знаеш тия работи, известно ми е, че имаш връзки насам-натам. Но едно нещо не разбирам: какво общо имаме ние с цялата тая работа?
         КОДЖАБАШЕВ (тайнствено): Какво ли, Наско? Ще ти кажа. Това, което ни свързва нас с тая история, е едно име. Къцо, ще кажеш ли името?
         АЗ: Варадинов?

         През цялото време, в което седях кротко и слушах глупостите на Коджабашев, си мислех, че този човек е или много по-тъп, отколкото съм смятал, или точно обратното - много, много по-умен. Наистина не вярвах, че той има с какво да ме изненада. Може би съм грешал. Може би Коджабашев изигра блестящо главната роля във фарса, написан от самия него. Голдберг ряпа да яде. А може би това не беше главната роля? Може би главната роля е предназначена за друг? Хайде, кой е най-добрият актьор от всички тия театрални дейци, дето сме се събрали тук?
         Очевидният уж отговор би трябвало да гласи: Наско. Той наистина е много талантлив. Гледал съм го в сума ти постановки и винаги ми е парвело впечатление, че дяволски добре умее да се вмъкне в кожата на героя. Затова и го избрахме за ролята на Варадинов. Просто няма никакви проблеми с превъплъщенията. Наско е като водата: понеже няма собствена форма, заема формата на съда, в който го изсипеш.
         Такъв ли трябва да е гениалният актьор?
         Или напротив: трябва винаги да вкарва в ролята по нещо от себе си, така че всеки път да можеш да го разпознаеш? Такъв е Коджабашев: той е твърде силна личност, за да се вживее достатъчно в нечие чуждо его. Но Коджабашев, при цялата си любов към театъра, е лишен тъкмо от актьорски талант. Виж, като администратор се справя много добре. Не и като актьор. Или може би съм се лъгал? Ще разбера до края на вечерта.
         Мая я изключваме. Тя е едно голямо дете и сравнително посредствена актриса. Принуден съм да призная, че нейното участие в проектираната пиеса се дължеше на факта, че ми е съпруга.
         А Албена? Отегчената интелектуалка, аристократичната режисьорка? Тази роля винаги й е допадала. Но тя друга роля не знае. Макар че винаги ме е било малко страх от нея, дори и в най-интимните ни моменти. Сякаш винаги съм подозирал, че тя все ще намери с какво да ме изненада.
         Оставам аз…
         Спомням си сутринта, в която отворих имейла от Коджабашев. И двамата с Мая се бяхме настроили за един ленив понеделник, който да измързелуваме заедно в малката си квартирка под наем в Челси. Sweet Chelsea Monday. Един ден те наистина ще те обичат, ще скандират името ти по стадионите. Но засега ще те преотстъпят на Арсенал, защото така налагат клубните интереси. „6TE IGRAEM PIESATA!!!!“ - така започваше писмото. Роля на шут ли ми бе отредил Коджабашев във своята пиеса? Ами шут, разбира се. Ти за друга роля ставаш ли? Уомба, приятелю, нима наистина си мислеше, че можеш да изиграеш Хамлет? No! I am not prince Hamlet, nor was meant to be… Да, действително, ролята на Розенкранц и Гилденстерн ти пасва идеално. И на двамата едновременно ли? Защо не, все пак те са много под твоето ниво: нямаш никакви проблеми да ги изиграеш и двамата едновременно. Макар че те са мъртви, а ти все още не си.

         - И така - продължава Коджабашев - моите разследвания по недвусмислен начин показаха, че в центъра на приятелския кръг „Омега“ стои не друг, а бившият агент на държавна сигурност с псевдоним Варадинов. Кой е той и какъв е, все още не знаем, но се надявам не след дълго и това да ни стане ясно. Във всеки случай, очевидно е, че Варадинов се опитва да събори законно избраното правителство по внушение от Москва.
         - Коджабашев - ядосва се Мая - прощавай, но ти говориш пълни абсурди. В една демократична държава…
         - Мая, ние не сме демократична държава! - прекъсва я внезапно Албена. - Никога не сме били и никога няма да бъдем. Ние сме един разграден двор, в който всеки сънува диктатура, само че интелектуалците я сънуват като кошмар, а народът - като блян; а докато цялата страна спи и сънува диктатура, няколко банди крадци се редуват да я ограбват. Разбра ли?
         И след този изненадал всички словесен изблик Албена отново се отпуска във фотьойла и с нетрепващи пръсти запалва поредната цигара.
         Тази жена продължава да бъде загадка за мен. Опитвам се да я прозра вече години наред, още от онази наша първа и единствена вечер. И досега е пред очите ми нейната малка гарсониера под наем, в която тя невъзмутимо ме въведе, подпали страстта ми с кубински ром и в един момент започна бавно да разкопчава копчетата на блузата си. Гледах възитен как бялата коприна се свлича от мургавата й като на кубинка кожа, продължавах да отпивам от кубинския ром и се чувствах някъде далеч, далеч от тази задрямала страна; слънцето залязваше над лагуната, обрасла с тръстика и аз опиянен танцувах в ритъма на самбата, за чиято стъпка нямах и най-малка представа; под мен танцуваше и се задъхваше едно тяло, чиято страст заплашваше да ме удави.
         А после тя стана, облече се пак така невъзмутимо и подхвърли:
         - Хайде, време е да се прибираш при Мая.

         Там отвъд, извън спомените ми, в настоящето Коджабашев продължаваше да се пени:
         - Нима не разбирате, че тук става дума за един заговор, който подронва самите устои на българската държавност? Албена може да си приказва каквото иска, но аз вярвам - да, вярвам и ще го заявя най-отговорно - че българската демокрация е истинска демокрация; тя съществува, макар и все още крехка, и тъкмо защото е крехка, в тъмните и потайни кътчета се събират разни варадиновци, които кроят унищожението й. Тук не става дума само за „Булгарплод“ или за правителството; става дума, че тези хора са готови като нищо да наложат в България един мракобесен режим, отречен от историята, едно криминално управление, което окончателно да докара всички ни до просяшка тояга…

         Колко е патетичен! Лъгали сме се в този човек: той все пак има дарба за актьор. Или за политик. Навярно би могъл да очарова доста хора със свъсените си вежди и старозаветното си слово; да ги поведе след себе си в кръстоносен поход за честта на демокрацията и да ги стовари вкупом в някой кален драгалевски изкоп, където се наливат основите на перверзно розов замък в стил мутро-барок… Потомци, вий напразно ще се ровите! Върху костите на вашите предци новобогаташите си изградиха разкошни къщи с мраморна облицовка и без канализация.
         Но за историята Коджабашев греши. В България нищо не е отречено от историята; в България историята се разхожда с царствена походка по коридорите на министерския съвет и не се уморява да повтаря: „Когато му дойде времето“. А кога идва времето за историята? О, спри веч жестоката приказка, шест века разказваш я ти… Не, България няма никакво намерение да излиза от своята жестока приказка, от своята славна и героична история. Защо този робски народ не можа да създаде един-единствен човек, който да излее навън цялата помия, забъркана с дружни усилия от всички ни; защо не се намери един недораслек да обрули с беззвучния си глас стъклата на Всенародния Театър; защо не съм млад, чист, непорочен и неподкупен; бедни, бедни Симеонов, защо не умря при Гредетин?

         - Добре де - намесва се Наско - защо не направиш всичките си разкрития достояние на пресата? Това е първият ми въпрос. И вторият: защо си ни събрал тук и какво очакваш от нас?
         - Отговорите и на двата въпроса, Наско - отвръща Коджабашев - са много прости. Няма да изнеса разкритията си пред медиите, преди да знам кой е Варадинов. А от вас очаквам да ми помогнете да науча.
         - Кой? - хлъцва Наско - Ние ли? Че ние пък какво общо имаме с Варадинов?
         - А! - размахва пръст Коджабашев. - Хубав въпрос! Какво общо сме имали с Варадинов! Чуй ме добре, Наско, всички имаме много общо с Варадинов. Защото той беше и продължава да бъде нашият неизменен спътник; сянката, която ни дебне зад ъгъла; циганчето, което ни дърпа за ръкава; призракът, който се вмъква в сънищата ни. Варадинов е нашата съвест, Варадинов, така да се каже, е един от нас.

         Мисли бързо. Знае ли Коджабашев? Предполага ли? Блъфира ли? Или просто е луд? Параноик? Или параноикът си ти? Цели ли изобщо нещо с това? Знае ли какво говори? Лъжец или излъган? Пророк или безумец?
         Все едно! Уморен съм вече. Уморен съм да живея с този призрак, с този неизменен спътник. La comedia finita! Започва трагедията! Ха! Добре, нека стана и покажа на Коджабашев, че тук има и по-добър актьор, и по-добър драматург от него. Той разигра един чудесен фарс - но има ли по-голям майстор на фарсовете от мен? Аз съм българин и нищо българско не ми е чуждо. А в българина - кой каквото ще да разправя - има театралност, има драматизъм, има… О, театрали нещастни, излъгани лъжци, сега ще чуете най-бутафорния, най-фалшивия драматичен монолог, който някога сте сънували!
         Аз вървя из хола и ръкомахам. Кога съм проговорил на глас? Не знам и не ме интересува.
         - Защото - размахвам пръст аз - Коджабашев вярва, че светът… Коджабашев вярва, че светът… Така ли е, Коджабашев - поглеждам го хитро - така ли е Голдберг, стари приятелю? Но не! Ти не си Голдберг, ти не ставаш за тази роля! Ти си един досадник, който може на сцена-две началото да сложи, щастлив, че в полза е на принца скъп… Дипломатичен, бдителен, почтителен, безгрешен, пълен с риторика, но малко тъп… Прощавай, Коджабашев, ама така си е. Уви, приятелю, принуден съм да призная, че това описание ти пасва брилянтно, ала още по-брилянтно приляга на самия мен! Добър ден, аз съм вашият шут! Не се усмихвайте! Защо се усмихвате? Ще продължавате ли да се усмихвате? Ако се усмихвате, сте свини! Това да не ви е някаква долнопробна комедия? Не, това е един величествен фарс! Фарс или никога вече самота - защото аз не искам повече да живея самотен. Искам да приобщя всички ви към своята тайна. Или с други думи: във фарса ще бъдем пак със тебе, народе мой, защото се обичахме!
         Но аз май започвам да ви дотягам с тези безкрайни цитати, така очаквано изненадващи и интригуващо безсмислени? Дайте си сметка, че ние всичките сме изградени от цитати. Ето, погледнете Коджабашев: очите му са цитати от Мойсей, челото му е цитат от Ботев, нослето му е цитат от Пинтър, езикът му… Езикът му може да е цитат от Кенеди, обаче зъбите му са цитат от Ленин!
         Виждам, че вече сте спрели да се усмихвате. Това е добре. Защото аз имам още много да говоря. Знаете ли колко думи още трябва да изплюя с врява и безумство? Квадрилиони, квадрилиони, квадрилиони… Но заради вас щи ги съкратя. Не мога да си позволя да измъчвам почтения слух на такава високопоставена публика с моите безвкусни словесни излияния. Съвършено безвкусни, дами и господа! Безвкусни като соев блок! Помните ли соевия блок, произвеждаха го по време на социализма, беше нещо като марципан. Ето това е търговска марка: соев блок! Кратко и лаконично, отсечено и ритмично: такъв трябваше да бъде животът - нещо, което може да бъде изядено в заведение за бързо хранене. Но не е ли същият и сега? Не ни ли поднасят соев блок и в хубавите ресторантчета, които се навъдиха напоследък из милата ни родина? Соев блок си е, та ако ще да е замаскиран като шницел по виенски. Не, това не е Рио де Жанейро! Всичко си е същото, защото ние, ние сме си същите. Вижте пак Коджабашев: и той си е същия. Все същият допотопен Мойсей. Води ни из пустинята, за да умрат всички, раждани в робство. Но измират младите, или ако не измират, заминават за Америка - а нашият Мойсей си стои жив, сюблимен, недостижим! Ха-ха-ха! Не, не се усмихвайте, не се смейте! Само аз мога да се смея! Ама какво си въобразявате вие? За какви се мислите? Може би си мислите, че държавата - това сте вие? Грешите! Държавата - това съм аз! Или може би си мислите, че народът - това сте вие? Отново грешите! Защото и народът - това съм аз! И България - това съм аз! Ледът се пука, ледът се пука, господа съдебни заседатели! Парада ще командва кой? Отново аз! Аз! Знаете ли кой съм аз? Знаете ли? Питам ви, знаете ли кой съм аз?
         Време е да приключваме. Сядам обратно на мястото си, отпивам от уискито за кураж и най-сетне произнасям заветните думи:
         - Аз съм Варадинов.