Денят е много горещ. Китен, облечен с тънък пуловер, върви между блоковете. В ръцете си носи голям плик, пълен със зеленчуци; от устата му виси запалена цигара.
         „Шибана жега!“
         Китен спира, изплюва остатъка от фаса и си съблича пуловера. Връзва го около кръста и продължава пътя си. Под мишниците му са се образували огромни потни петна.
         Той е около четиридесет годишен, едър мъж, с едро сипаничаво лице и оредяваща коса. Носи големи, масивни очила, а стойката му е някак отпусната и леко изгърбена.
         Вкъщи Китен се преоблича и хвърля потните дрехи в коша за пране. Прави салата от зеленчуците, които си е купил. Внимателно реже краставичките, а в устата му неизменно гори цигара. Едно черно коте му се умилква в краката. Китен изважда котешка храна и му дава да яде.
         Телефонът звъни. Китен го вдига - братовчедка му се обажда.
         - Здрасти, миличък! Днес е много горещо. Ходих да взема малкия от градината и се заговорихме малко с една приятелка. Затова ти се обаждам по-късно.
         - Няма нищо. Аз сега се прибирам от работа.
         - Какво има? Звучиш унило. Покани ли я на среща?
         - Да. Хайде, че ще почне мача.
         - Чакай, де. Не бързай, моля те - умолява го тя. - Разкажи какво стана.
         - Какво може да стане - отряза ме.
         - Хайде, не се ядосвай, ще си намериш друга.
         - Друга няма да има - казва отчаяно той.
         - Утре вечерта ще мина през теб и ще ти донеса от твоя любим кекс. Става ли, миличък?
         - Да, како. Събрали са се и мръсни дрехи за пране.
         - Няма проблем, ще ги изпера. Аз съм до теб! Не си забравил, нали? Не се притеснявай, миличък! - братовчедка му го успокоява около пет минути и затваря телефона.
         Китен пуска мача. Изважда едно шише с ракия, но се оказва, че има само за една чашка.
         "Не, не и не!"
         Слага салатата пред себе си и отпива глътка. В долния край на екрана преминава новинарски надпис: ДНЕС Е НАМЕРЕН ТРЕТИ ТРУП НА ЖЕНА, ВЪРХУ КОЙТО Е ПОСТАВЕНА БЯЛА РЪКАВИЦА С ОТРЯЗАН ПОКАЗАЛЕЦ. ТОВА ДАВА ПОВОД НА ПОЛИЦИЯТА ДА ПРЕДПОЛАГА, ЧЕ СТАВА ВЪПРОС ЗА ЖЕСТОК СЕРИЕН УБИЕЦ.
         Китен става на крака, намества си очилата по-добре и прочита надписа. Обува си чехлите и излиза от апартамента.
         Китен излиза от входа по чехли - времето се е заоблачило. До входа има малко магазинче - в общото мазе (от тъй наречените "нагъзинчета", дето трябва да се наведеш, докато пазаруваш). Продавача също гледа мача по телевизията. Китен си купува шише ракия.
         - Китене, гледаш ли какво става, бе човек?! Убили са още един. Това само е част от конспирацията, да знаеш! Комунистите ги убиват, за да създават паника.
         - Какви комунисти? - обърква се Китен.
         - Ами бяла ръкавица с отрязан показалец не значи нищо. Това е някакъв номер за заблуда.
         - Сигурно - казва Китен студено, взима бутилката, увита в черен плик, и се изправя.
         Когато влиза във входа на блока, Китен вижда мъж на неговата възраст, облечен в червени гащета и кафяв потник, също с очила, но позлатени. Мъжът тъкмо излиза от мазето, оставя един кашон на земята и бърка в джоба на гащетата си, откъдето изважда ключ. От джоба на мъжа пада една бяла ръкавица с отрязан показалец. Китен се вторачва в ръкавицата.
         - Това ваше ли е?
         Мъжът веднага прибира ръкавицата.
         - Тук ли живеете? - пита Китен и гледа криво към човека.
         - Да. Скоро се нанесохме с майка ми. Има-няма месец. Аз се казвам Иван Димитров. Приятно ми е!
         Китен поема протегнатата ръка, но не си казва името. Димитров взима кашона и тръгва по стълбището.
         - Вие живеете от по-отдавна, предполагам?
         Китен върви до него и си гледа в краката, без да отговори.
         - Обичате ли футбол? - пита изненадващо Иван.
         - Гледам от време на време - отговаря Китен и се усмихва криво. Натиска копчето на асансьора.
         - Елате ми на гости да гледаме второто полувреме на мача. Аз съм само с майка ми. Не познавам никого тук и ще ми бъде много приятно да дойдете. Ще сложа по ракия, салата…
         - Не, не. Благодаря! Имам си работа.
         Двамата влизат в асансьора. Натискат копчетата - Китен на третия, Иван на тринайсетия етаж. Мълчанието е неприятно. Китен слиза на етажа си.
         - Ако решите, заповядайте - името ми го пише на звънеца, етажът е тринайсти.
         Китен благодари учтиво. Прибира се вкъщи и заключва вратата след себе си. Взима телефонния указател и отваря на "Иван Димитров". Оказва се, че има много хора с такова име. Запалва цигара и сяда пред телевизора. Започва второто полувреме. Китен се ослушва - чува няколко приглушени удара по входната врата. Той веднага отива до кухнята и взима ножа, по който има остатъци от маруля. Поглежда през прозореца и вижда, че навън е излязъл силен вятър. Оставя ножа на масата и бавно се насочва към коридора. Поглежда към вратата - тя похлопва под напора на вятъра. Решава да погледне през шпионката - няма никой. Телефонът звъни и Китен подскача. Братовчедка му е.
         - Миличък, разбра ли за "бялата ръкавица".
         - Гледам телевизия, како.
         - А знаеш ли, че жертвата живее през два блока от вас?
         На вратата се звъни. Китен казва тихо на братовчедка си, че ще й звънне по-късно. Той се насочва бавно и безшумно към шпионката. Отвън е Иванов. Китен не се издава, че е зад вратата. Решава да мълчи. Котето се гали в краката му. Той се опитва да го изгони. Иванов прави още два опита със звънеца и си отива.
         Китен се отпуска на канапето в хола и въздъхва тежко. По челото му избива пот. Става, обува се и излиза.
         На улицата силен вятър хвърля прахоляк в лицето му. Небето е покрито с облаци, няма и помен от хубавото време. Китен минава напряко през градинката пред блока и излиза на оживен булевард. Изважда монета от джоба си и се насочва към уличен телефон. Една полицейска кола бавно минава покрай него. Китен колебливо гледа лицата на младите полицаи. Патрулката отминава. Той поставя монетата в телефона и набира номера на полицията. Преправя си леко гласа:
         - Ало, обажда се анонимен гражданин. Искам да ви дам информация за "бялата ръкавица". Трябва да проверите Иван Димитров, живущ в блок 322, ж.к. "Люлин", вх. Г, 13-ти етаж.
         Веднага след това Китен затваря телефона.
         Когато Китен се прибира у дома, вижда, че под вратата е пъхната бележка. Той я взима и прочита:
         "СИГУРНО СИ РАЗБРАЛ ЗА "БЯЛАТА РЪКАВИЦА" И НЕ ИСКАШ ДА МИ ОТВОРИШ. АЗ НЕ СЪМ УБИЕЦА. ОБАДИ МИ СЕ ДА ПОГОВОРИМ. ИВАН ДИМИТРОВ"
         Телефонът извънява. Китен с неохота го вдига. Чува притеснения глас на братовчедка си:
         - Знаеш ли колко се притесних, когато ми затвори така телефона. Какво стана?
         - А, нищо, нищо.
         - Къде беше, преди малко звънях?
         - Ами тука, до съседа.
         - Кой съсед? - пита радостно тя. - Имаш си приятел от входа?
         - Не точно - отговаря уклончиво той.
         - Кой е? Как се казва?
         - Защо трябва да знаеш? - тросва се той.
         - Човек с теб нищо не може да си каже, затова те избягват всички. Щом и на кака си, която всичко прави за теб, не искаш да кажеш…
         - Стига де, како. Иван се казва. Иван Димитров.
         - Защо трябва да се държиш така? - весело казва братовчедка му. - Хайде, после ще ти се обадя, че малкия направи някаква беля.
         След като затваря телефона, Китен пак отива в кухнята и поглежда през прозореца - няма и следа от полицейска кола. Котката се умилква в краката му, но той я гони.

         Китен върви по един тъмен коридор. По стените се стича вода. Чува се далечен тътен на буря. Той върви напред и внимава да не се спъне някъде. Стига до една врата. Колебае се дали да я отвори. Отваря я. Вътре е Иван Димитров с нож в ръка. Той се извърта към Китен и го напада. Завързва се схватка между тях. Иван Димитров отрязва с ножа показалецът от дясната ръка на Китен.
         Китен се събужда, облян в пот. Изправя се в леглото и поглежда през прозореца. Навън се е разразила буря. Вали дъжд като из ведро. Китен отмества внимателно котката, която спи в неговото легло. Чува, че на вратата се звъни. Една светкавица осветява стаята, следвана от мощен гръм, който задейства алармите на колите. Китен става от леглото и бавно излиза от стаята, опипвайки стената с ръка. Отива до входната врата и внимателно поглежда през шпионката. Няма никой. Отива в хола и проверява в кутията за цигари - празна е. Бърка в един шкаф и изважда един стек, но и той се оказва празен. Псува и сяда на дивана. Става, облича се и си намята якето. Взима си чадър и излиза. Натиска копчето на асансьора и чака. Когато най-после отваря вратата, ръката на Иван Димитров се подава отвътре и го хваща за рамото.
         - Добре, че Ви срещнах. Преди малко Ви звънях, сигурно съм Ви събудил? - казва Димитров.
         - Не, не - мрънка Китен.
         - Спешно се нуждая от помощта Ви. Майка ми от половин година е на легло. Получи инсулт и не може нито да става, нито да говори. Одеве от бурята ли, не знам от какво, падна от леглото. Сам не мога да я вдигна. Тя е много тежка. Ще ми помогнете ли?
         Китен не може да повярва.
         - Ама аз отивам до спирката за цигари.
         - Само за пет минути - моли се Димитров. - После ще дойда с Вас за цигари. Иначе щях да търся някой таксиметров шофьор да ми помогне. Моля Ви.
         - Само за пет минути - съгласява се неохотно Китен.
         Двамата влизат в асансьора. Китен гледа отминаващите надолу врати. Слизат на последния етаж. Димитров отваря вратата на апартамента и светва.
         - Не се събувай, не е чистено. Нали може на "ти"?
         Страшен трясък от гръмотевица заглушава отговора на Китен. Токът спира; Димитров псува. Чува се учестеното дишане на Китен. След миг той щраква със запалката си. Димитров отива да търси свещ в хола.
         - Ела да ми светнеш - провиква се Димитров. Китен бавно пристъпва към тъмното, държейки слабата светлина на запалката. Чува се старческа кашлица и прихъркване. По лицето на Китен са избили едри капки пот. Когато влиза в хола, той вижда старата жена как лежи на пода до леглото. Димитров го няма. Барабанчето на запалката се стопява от горещината и тя изгасва. Опитва да запали но безуспешно. Чува се учестеното дишане на Китен. Чуват се стъпки от бавното приближаване на Димитров. Китен мърда на някъде и чупи едно стъкло.
         - Извинявам се! - прозвучава самотно гласът в тъмното.
         Проблясва светкавица и Китен вижда на една масичка да лежи голям нож. На друго шкафче има снимка в рамка. Чува се гръм. Димитров запалва клечка, а след това и една свещ. Закрепва я на масичката, на която лежат обелки от портокал и големият нож. Китен вперва очи в ножа. Димитров го подканя да помогне да вдигнат старицата. Чува се гръмотевица. Бабичката мърда и непрекъснато се изплъзва.
         "Наистина е ужасно тежка!"
         Те я хващат първо под мищниците и я слагат на леглото, а после й вдигат и краката.
         - Само се мъчи горката ми майка - казва Димитров, докато я намества на леглото. - Благодаря на Бога, че те срещнах.
         Китен забелязва, че от джоба стърчи парче бял плат. Иван изважда ръкавицата от джоба си.
         - Знаеш ли, единственото, което ми идва наум е, че убиецът има проблеми с жените - Димитров показва отрязания показалец на Китен. - Ако убиецът е мъж, той се е самокастрирал и е приел своето положение като отчаян отшелник. Според мен е доста самотен човек. Какво мислиш?
         - Не знам… - Китен поглежда снимката в рамка. - Това жена ти ли е?
         - Любовница. Женена е за съжаление. Утре имам среща с нея.
         Старицата започва да издава неясни звуци.
         - Не й обръщай внимание, тя така си прави - усмихва се Димитров. - Мамо, плашиш хората! Имаме гости, не ни досаждай!
         Китен наблюдава как Димитров размахва пръст на майка си. Той се приближава по-близо до ножа и го гледа с "бялото на окото". Димитров забелязва как Китен гледа ножа.
         - Стига, по-дяволите! Не съм аз! - провиква се той и тръгва да взима ножа. Китен го изпреварва и взима ножа. Димитров не губи самообладание и размахва пръстта си пред лицето на Китен:
         - Предупреждавам те, правиш грешка!
         Китен гледа като хипнотизиран в пръста. Димитров нещо говори, но Китен не го чува. Намушква го в корема. Димитров се свлича на колене и простенва "Мамо!", преди да умре. Китен взима свещта и тръгва по коридора, за да излезе. Пускат тока и лампите светват. Той минава покрай едно огледало и вижда, че е целият в кръв. Връща се и влиза в банята да се измие. После с един парцал бърше навсякъде, където може да е оставил отпечатъци. Слага бялата ръкавица върху Иван. Старицата лежи неподвижно. Чува се гръм.
         "Дали е видяла?"

         На следващия ден времето е ужасно мрачно. Китен пуши цигара в кухнята и гледа през прозореца. На улицата качват в една линейка тялото на Иван, завито в чаршаф, а в друга старицата. Тя не е завита с чаршаф. Има и две полицейски коли. Любовницата на Иван също се появява за малко.
         "Сигурно тя го е намерила."
         Котката се отърква в краката на Китен.
         Китен ляга на канапето в хола. Спомня си една сцена от детството:
         Малкият Китен върви с майка си в болницата. Тя е медицинска сестра, едра и властна жена със зловещо излъчване. Влизат в нейния кабинет.
         - Ще стоиш тук докато се върна! - казва тя и излиза. Малкия Китен не иска да стои в стаята - на една маса има няколко епруветки с кръв. Той излиза в коридора на болницата и влиза в друга стая - там където мъжете дават сперма. Китен намира едно еротично списание. Разлиства го. В стаята рязко влиза майка му. Китен иска да избяга, но ръката на майка му го хваща за ухото и го връща в изходна позиция. Следват няколко жестоки шамара. Тя крещи:
         - Животно! Мръсно животно! Чекиджия ли ще ставаш?! Свиньо! Имаш двойки! Ако не ги поправиш на шестици, ще ти откъсна оная работа, разбра ли?! Разбра ли, те питам?!
         Малкият Китен не може да отговори, защото е хипнотизиран от пръста на майка си, който се размахва пред него.

         На вратата се звъни. Китен вижда през шпионката жена на около четиридесет. Това е братовчедка му. Кани я да влезне.
         - Здравей, миличък! Нося ти кекс. Как си, добре ли си?
         - Да, како.
         - Изглеждаш зле. Какво ти е? - тя си събува обувките. - Тук е мръсно. После ще почистя…
         - Спомних си за майка ми… - прекъсва я той и запалва цигара.
         - Стига. Не мисли за нея… Когато мислиш за нея ставаш лош и ме плашиш!
         - Няма, няма.
         Двамата влизат в кухнята.
         - Како, искаш ли чай? Имам и ракия.
         - Чай.
         Китен слага вода за чая. Ръцете му треперят. Черното коте влиза в кухнята и скача в скута на жената. Тя го милва.
         - Жертвата… Иван Димитров… Бил е профайлър по случая "бялата ръкавица". Знаеше ли? - интересува се братовчедка му.
         - Не. Та аз почти не го познавам.
         - Вчера за какво те е търсил?
         Лицето на Китен се вледенява.
         - За нищо. Искаше да гледаме мача.
         - Полицията разпитва ли те?
         - Да.
         - Каза ли, че го познаваш?
         - Не още. Страх ме е да не ме намери "бялата ръкавица".
         Китен взима ножа и започва да реже един лимон.
         - А ти каза ли на някой, че го познавам?
         - Не, миличък. На кого да кажа. Мисля, че трябва да кажеш на полицаите, че те е търсил.
         Китен оставя ножа и сяда до братовчедка си.
         - Не казвай на никого, како.
         - Какво криеш, миличък?
         - Нищо, како - той въздъхва. - Ти си най-добра с мен.
         - Разбира се. Аз ще тръгвам, че малкият ме чака.
         Тя премества котето от скута си и отива в банята.
         - Ще взема мръсните дрехи.
         Тя вижда, че коша за мръсни дрехи е празен. Изпраните дрехи съхнат на въже в банята.
         - Миличък, какво става с теб? Нали мразеше да переш?
         Братовчедка му забелязва на зле изпрания панталон на Китен ръждиво петно от кръв.
         - Господи, какво си правил?
         На касата на вратата застава Китен с нож в ръка.
         - Не исках така да става, како…