Откакто го обеси на терасата,
живее зад пердето и го дупчи
с последното оранжево на фаса
и с клетвата, че той не се е случил.
През дупките се пули на трупа му,
харесва й, че той е само тяло,
отблъсква я единствено смъртта му,
но почва да я мисли за начало.
Сега е в трета фаза на страха си,
остават още две и ще излезе.
Сега е лесно – няма да го търси –
и без това е мъртво безполезен.
Ръцете й се стряскат и пристягат,
наум повтаря как го е убила.
Помислила, че може да избяга,
накрая вместо бягство бе се скрила
от дупките, в които не надзърна,
от мъжките му скули, вече бели,
от чувството, че няма да го върне,
от плана да не диша във неделя.
Очите й смениха двеста цвята,
пердето се изтри до безразличност,
димът й претендира да е вятър,
но спря да рита. Беше неприлично.
Косата й се врича, че е същата,
но името й взе да я забравя...

***

Откакто я запалих вътре в къщата,
единствено така си я представям.

продължи