„Всеки ден се чувствам все по-добре. Очаква ме голям успех. Чувствам се уверен, щастлив, изпълнен с радост и оптимизъм; спокоен и отпуснат. Способен съм да постигна всичко, което пожелая. Притежавам чудесна памет. Харесвам се на хората, нещо повече - хората ме обичат. Прощавам си за всичко. На път съм да осъществя мечтите си. Напълно контролирам мислите, чувствата и действията си. Изпитвам радост, радост, радост!”
Пол Вайнцвайг, „Учебник по психология за СОУ“

         - Идваш ли в басейна?
         - Няма начин. Що се смееш?
         - Не се ли къпеш?
         - Искам да кажа, че не мога да плувам, диване.
         Английският на Манолис е ужасен, затова го разбирам добре. Харесва му звученето на думата диване и се старае да я произнася колкото се може по-често. Аз пък му викам лайно.
         - Много ли време ще ти трябва, за да ме нарисуваш в онази миниатюра?
         - О, да. Но ако искаш, да отложим за утре, когато спуснат навеса над открития ресторант, за да не пече. Пейзажът оттам си го бива, диване.
         - Не, ще дойда сега, защото утре, когато спуснат навеса и не пече, ще те рисувам аз, тъпако.
         - Какво е тъ...
         - Отивам да се къпя.
         Мраморните открити маси пред хотела греят със силата на поне петдесет градуса. Въпреки безветрието водата в басейна се гърчи на фини дипли, все едно някой я гъделичка отдолу. На плиткото се забавляват две негърчета, а трето, изпъчило корем, се полюшва като шамандура, с цигара в устата, като се придържа за ръба на басейна само с лакти. И трите са дебели, кафяви, черни, великолепни.
         Оставям кърпата и очилата си на един шезлонг и се гмуркам от трамплините с широко отворени очи. Ъгълът се получава недостатъчно тъп - все едно някой ме удря с мокър пешкир през корема. Опитвам се да легна по гръб на дъното, но въздухът ми не стига и се оттласквам с краката нагоре.
         - Рисуваш ме като шведски крал, а?
         - Не мърдай, ако обичаш.
         - Ще ми го подариш ли после?
         - Антон, ти си много прям човек!
         - Сервитьорката идва. Искаш ли кафе?
         - Аз ще поръчам, ти стой и не мърдай.
         - Зевзек.
         - А?
         - Казах, че си тъпанар.
         - Ясис, какво обичате?...
         Манолис поръчва, а аз гледам към турската граница. Хълмовете, които се пресичат един друг, са като в пейзаж на малките холандци. Голи, с безразборно разхвърляни ниски храсти, масленозелени за разлика от изгорялата трева. Има и скали, които може да прескочиш със засилка. Манолис ги е рисувал хиляди пъти в миниатюрите си с исторически сюжети от далечното минало. Самия него виждам понякога в образа на не един паша. Изпитва носталгия по Османската империя.
         - Ще ходиш ли довечера в „Роксан”?
         - Много е шумно там.
         - Ела, ще играем кючеци и гюбеци, кючеци и гюбеци.
         - Ще дойда, само защото ми се пие от вашето вино.
         - Рецина? „Ии-се-кукла-кее-ца-пи-ина. Мия-фелаа-ха, аа-ра-пина.
         - „...Ехис кормия аа-рапико. Кемаврамахя пла-аня.“
         - Добре, добре. Запомнил си я! Браво, диване. Я запей друга?
         - Коокина фи-кокиина, хиили фииили са... Абаза.
         - Много добре. Какво е абаза?
         - Такова като тебе.
         - Сега, ако обичаш, си затвори устата и главата малко надясно. Така.
         Докато зяпам турските вишки, той затананиква нещо на Албинони. Имитира почти всички инструменти от духовата, струнната и ударната секция. В същото време ме рисува като краля на Швеция. Този, който се е бил със Сюлейман Първи Завоевателя, по чието време империята се простирала на три континента – Европа, Азия и Африка. Затова го наричали Сюлейман Великолепни.
         - Манолис, чел ли си „Христос отново разпнат”?
         - Не, защо?
         - Там има един Манольос.
         - Ще си запиша. А как се казваше онази книга, за която ми говори снощи?
         - „Песните на Малдорор“, на Изидор Дюкас. Дай една цигара.
         - Мислех, че не пушиш?
         - Не пуша.
         - Добре, ето, но са тежки.
         - Какво ще правиш с жабите в стаята си?
         - О, не знам. Може да си ги взема в Ликовриси. Странно е, че чистачките още не са се развикали.
         - Забелязал ли си, че говорят на руски?
         - Не, когато идват сутринта, вече съм излязъл.
         - Толкова рано?
         - Харесва ми осветлението преди осем. Хълмовете, към които гледаш. Има нещо холандско в тях. А и са плешиви като мене.
         - Преди малко си помислих същото.
         - Диване!
         - Микробусът идва. Ако искаш да доработваш кралската ми корона, ще трябва да ходим пеш за обяда.
         - Не знам кой ресторант са резервирали днес, затова ще довърша после. Хайде, свободен си, но не за дълго.
         - Ще взема моите материали, ти ги задръж да не тръгнат. Ще рисувам джамията после, а ти?
         - Мисля да поспя. Андреас снощи се скъса да хърка. Ти добре го нарисува, с тия октоподи във фона, ха-ха-ха.
         - Дебелият Андреас. Видя ли каква инсталация реди в училището?
         - Да. Държеше да чуе мнението ми за нея. Казах му, че е потретрупано, пък и темата му една - „Човекът и времето“.
         - Аз му казах същото и ме изгони.
         - Как беше? А, да. Андреас е дрисня, дрисня, дрисня. Ей-сега ще му го кажа на обяд. Ти седни по-далеч, да не те пита какво означава. Да го кажа ли и на Атанасий? Той май знае ваши думи. На пленера миналата година му казах, че е гивизе, а той взе, че се обърна към Габриел, който се червеше до нас, и му каза повече да не ме учи на български... Виж каква снимка купих вчера. Дадох цяло състояние за нея. Продавачът не можа да повярва, че има толкова тъп сънародник. Но за мен си струва. Скоро не съм виждал така добре композиран кич.
         Предният план на снимката е с гръцки боен самолет от Втората световна - с нос, забит в небето, кучнат на стойка в градинката пред кметството на Дидимотихон. От покрива на кметството се вее националният им флаг. Времето е било достатъчно хубаво, за да се хване на заден план крепостта от ХІV век с всичките й бойни кули. В кадър са и двайсетина ухилени като пача туристи. Отзад на четири езика пише: „Гръцко лято. Цена 2500 драхми.“
         - Да, определено си струва.
         - Нали? Дай ми я. И побързай, че тръгваме!

         1999-та. След месец завършвах първата си година в приложния на Академията. Новопридобитите ми социални неумения сублимираха в изострен апетит за живопис. Острата липса на приятели пък ме беше превърнала в завършен философски камък, ама съвсем буквално.
         Мисля да пренарисувам портрета на Манолис наново, отгоре. Както казва Айнщайн, нещата трябва да са възможно най-прости, но не повече.

---

Разказът е включен в новата книга на Антон Терзиев „Местни герои“, която предстои да излезе в края на месец октомври с марката на Издателство „CIELA“!