Vox de vulva

Пламен Антов

Смърдя на себе си и на всички до погнуса
     Ернст Толер

I.

Родени сме в пространството на празнотата.
А може би - не сме родени още...
О, може би си мислиме, че сме родени,
докато нашите зародиши се плъзгат
като зелени мазни храчки
в туловищата на дебелите ни майки...

Назад! Назад! Обратно в тъмнината!
Обратно във вонящата утроба...
О, как приятно ни обгръща тъмнината,
обгръща нашите почти несъществуващи тела,
нахлува и зазижда ноздрите ни,
зазижда очните ни кухини,
зазижда слуховите ни канали,
зазижда и гърлата ни, и семенните ни канали,
и анусите ни зазижда тъмнината...

О, как приятно ни обгръща тъмнината -
о, майчински любовно ни обгръща,
обгръща ни почти перверзно тя...
Приятно и уютно съществуваме,
презирайки презирайки презирайки презирайки
и себе си, и тази тъмнина...
Приятно е - почти като ерекция -
да знаеш ти, че някога ще се родиш.
Все някога... но не сега. О, не сега...

II.

Родени сред пространството на празнотата -
не знаем разликата ние
между родеността и неродеността.
Дори дърветата, водите, камъните и тревите
не могат да ни кажат нищо,
защото не разбираме езика им,
а може би самите те са неми...
А може би ги няма. Не съществуват може би.
И те са може би изваяни от празнотата
на собствените ни несъществуващи все още сетива.

И те са част от празнотата,
която ни изпълва и разпъва,
а ние - частици сме от тяхната свещена празнота...

III.

Светът около мен не е създаден още, а вече се разпада
        на феномените, които го съставят;
разпадат се и феномените на феномени -
тъй както улиците се разпадат на дървета къщи гърбове
        лица и - мен
и както къщите разпадат се на улици дървета гърбове
        лица и - мен
        и още - на сенките, които се иззиждат:
        на хора, спомени за хора, призраци на хора, вещи,
        докосвани от хора...
        (а може би - на просто думи...)
Разпада се градът на всичко, на което би могъл да се разпадне:
        стени и покриви, асфалт (и някакви измислени следи по него)
        предчувствия за сняг и спомени за Полинезия
        и носорог с обувки „Саламандър“, зъболекарски любовници,
        Монтен, по пътя, мисисипи, рита хейуърт бора-бора мен...

Разпада се светът, макар и несъздаден още.
А всъщност - разпада се на собствените ми представи за света.
А всъщност - на мен и мен и мен и мен.
А всъщност - на празнота и празнота и празнота и празнота -
        на празнота, изпълваща коремите на всички бременни жени,
        разпадащи се на кореми задници влагалища далаци нокти
        мигли зъби носове коси венерин хълм и евтини любовни четива:
        31 любовни романи
        62 любовни романи
        6 200 любовни романи - и сънища, пронизани от островърхи
        фалоси, изправени като А-кули над света.
И още - разбира се, на мен, а също и не-мен.

Разпадам се и аз - свит някъде между парчетата месо -
        красива малка точица, изпълнена със празнота и смисъл,
        изпълнена на смисъла със празнотата, а може би
        със смисъла на празнотата...
Мъртвешки неподвижен, разпадам се на хиляди движения,
        на всички движения, които тялото ми никога
        не ще осъществи - на всичките вижения на моя мозък...
Мъртвешки безсловесен, разпадам се на всички думи,
        които някога ще изкрещя в ухото на света,
        а също - на думите, които няма никога да изкрещя...
Разпадам се неудържимо, водопадно, баснословно -
        на стръкчето трева, в което няма никога да се превърна
        и на красивите жени, които няма никога да изнасиля
        и никога за мен те няма да прережат фините си вени...
Разпадам се все пак и на жената - онази,
        в която няма никога да вляза - и да остана в нея
        (а може би ще вляза - с походка на убиец)...
На къщата, в която няма никога да се завърна (а може би
        ще се завърна - стиснал в шепата кибрит)...
И на дървото мъдро, под което няма да приседна уморен
        след пътя, който няма да познаят ходилата ми
        (по дрехите ми - прах от пътя, примесена с петна от вино)...

И още: на а, на аааа!, на Аз, на „искам“...
На многоточието подир „искам“.

IV.

Назад! Назад към свободата!
Отсъствието е единствената свобода.
Несвободата е всяка мисъл за присъствие дори,
о, всяка мисъл за каквото и да е - е форма
на някаква несвобода.

Назад! Назад, стрелки на всичките часовници!
Назад, димящи кифлички - към житеното зрънце,
        покълващо в земята!
Назад, димящо мляко - към кравешкото виме,
        а после - към червата, към стомаха
        нагоре - по хранопровода - във вид на глътка
        сдъвкана трева, а после -
        към зъбите, отскубващи тревата,
        а после - към самотната трева в полето,
        и още по-назад - при семенцето необятно,
        свито в телесата на земята...
Назад, котлети - назад към припкащият в утрото агнец,
        не подозиращ, че някъде съвсем наблизо някой -
        о, някой, който всяка вечер го е милвал -
        точи ножа хладнокръвно...
Назад, убиецо - към малкото наакано момченце,
        размахващо ръчички в легълцето.
И вие, опенхаймери, айнщайни - назад
        към топлата бърлога на неандерталеца космат...
Назад, неандерталецо! Назад към майчините вулви,
        към техните платонови и платонични пещери,
        а после - назад към влажните влагалища,
        оттам - към семето на своите бащи,
        а после - назад, о семе, към набъбналите фалоси,
        и още по-назад - назад - назад - назад -
        и там - в набръчканите черни тестикули -
        се скрий - завинаги свободен
                            истински свободен
                                          единствено
                                              свободен
                                                 пламен
                                                     антов
                                                            ...
                                                             ..
                                                              .
а всъщност - непламен и неантов

V.

Говоря сам в пространството на празнотата.
А мракът скрива моята свирепа самота.
Къде е границата между мен и То?
Между присъствието ми и свободата...

Аз жител съм на собствената си представа, която
не съществува може би.
Аз съм само част - най-малката частица -
от собствената си измислица, обемаща света...
Самите мои мисли - са част
от нея.

VI.

Назад! Назад! Дълбай като уплашена къртица
в утробата на може би несъществуващата своя майка.
Дълбай назад, където няма нищо друго
освен голяма, силна, тъмна свобода.
Където няма думи.
Защото истинската свобода е в липсата
на самата тази дума - „свобода“.
И в липсата на мисълта за нея. Защото
самата дума „свобода“ е знак
за нейното отсъствие.

Разпадай се, разпадай се отчаяно - назад!
Разпадай се, докато не постигнеш свободата...
Разпайдай се на пъпове ръце нозе гръбначни стълбове очи
        кореми носни дупки ушни миди обици хемороиди лимфни
        възли ганглии неврони бъбреци езици мозъци пане е
        пълнени с ориз фазани врани дъжд амеби локви кофи
        за боклук клозети думи...
Разпадай се на исторически моменти революции епохи и вини
        на пролетариат и буржоа, на тук и там
        на горе долу има няма край начало и или или-или
        на тотем и табу, на воля и представа
        битие и нищо, страх и трепет, врява и безумство
        свобода и празнота - разпадай се отчаяно -
единственият начин да не засмърдиш.
Излезеш ли навън - събран накуп - си вече смрад и мърша.
Една идея, гниеща във собствената си конкретност.
Ти мъртъв си, защото
        мъртво всичко е, което си могъл да бъдеш - а не си.

        Илюзия е всеки път обратен -
завръщането е вървеж напред,
а пък вървенето напред е връщане назад.
Изпълването е родителят на празнотата,
        а празнотата е утроба-гроб на битието.
И всичко нищо е - тъй както нищото е всичко.

останалото е мълчание и думи думи думи

върни се | съдържание | продължи