разглеждам те
                            отвътре
причудливи рисунки
сякаш си искал
                да нарисуваш
                            живота
дърво
            амурче
                        преобладаващо синьо
различно синьо
                    с жълти
                            отблясъци
и червени акценти
велосипедът
            язди
                    мисълта ти
златната рибка
            следва
                        твоята червена
                                           спирала
отплуваш
                 с нея
небето
            е по-синьо
                   отколкото
                          си очаквал

ти си
          човече-кукла
човече-куклите
                        не спят
те са
         с широко отворени
                                        обятия
те са разпятия
                        обречени
                                    на живот
подскачат
                   по вълните
                               на времето
котви
            на хвърчилата
летиш
летиш
            над града
                        край реката
ти си
            в сърцето му
туп-туп
            туп-туп
                        туп-туп
туп-туп

туп-туп
в аортата
            на желанията
                                    пулсира
                                            видение
самотен
            сутрешен остров
оттеглящото се
                        тъмносиньо
                                    на нощта
сваля обсадата
                            на чувствата
птицата
            на светлината
                        кръжи над града
над книжните
                   корабчета
                               на надеждите
забързва
                   зеленото сърце
                                           на деня
островът
            на радостта
живее ти се

нежната спирала
                                 на птичия полет
те отвежда
            в жегата
                        на един друг
                                    летен ден
от фугасните му цветове
те пробождат
            горещи иглици
нажежената спирала
                          съска
                            във водата
                                      на оазисния град
шумът изтича
попива
            в жълтото
                        на пясъка
слънцето
            блести
                        от пот
къщите и кучекотките
                                 се задъхват
изплезили езици
в рехавите
                   неподвижни сенки
                                      на дърветата

поглед на птица
уморени
            крилете
                     те понасят
във въздушните
                          коридори
                                    на мисълта
към свежестта
                   на утрото
птицата на светлината
                                 мигрира
                                             ежедневно
по пътя
            на слънцето
изток-запад
изток-запад
минава-заминава
и ти
кръжи
            над червените покриви
                               над твоя дом
и ти
блестят покривите
                под лещите
                        на капките роса -
                                    отблясъци на светлината

животът
            се събужда -
в синьо
            червено
                        жълто
                                    зелено
и ти…
търсиш
            озон
                        след нощта
многоъгълникът
                   на нощта
                          се свива
нощта -
            шагренова кожа
                               на любовта
песента
            на птиците
                        се удавя
                                    в човешка глъчка
шумният град
                 се завръща
завръщаш се
            и ти

ако ти отнема
                   цветовете
                               ще осиротееш
те са всичко
                        което нямаш
роден си
            от цветове
цветовете нямат
                               рожден ден
имат
            рожден
                        живот
и ти
            с палитрата
                               и четката
нямаш
            всичко онова
                        за което
                               не можеш
                                      да не мислиш
не мислиш
            да не можеш
онова
роден

даряваш възхищение
вадиш на показ
                        абсурдите
                                    на душата си
цветовете -
                        наркотик
                                    за душевните ти
                                                  абсурди
продавачо на цветове
любовта
            не е за продан
ти си наркобарон
                        на видения
ако пожелаеш
друсаш ме с цветове
обичам цветовете ти
абсурдите
            не могат без тебе
цветовете те обичат
цветовете ти
                   се обичат
не могат един без друг
един без всички
не можете
            един без друг

любовта
            на нюансите
                                      живее
                                                  в пръстите ти
диша учестено
цветовете ти вият
                        от любов
нюанси
            на любовни трепети
любовта
            на сенките
сенките
            на пепелта
след като е изгоряла
                                    същността ти
когато вече те няма
                        ще си само
                                    цвят
вече си само
                        цвят
дори цветът
            го няма
вече си само
вече си
няма те

усещам трепета
                            на пръстите
трепета
            на движението
извивката
            е математика
                                    на чувствата
геометрията
            изпълва цветовете
                                           с форми
предизвикани
                        от екстаза
                                    на чувствата
еротиката
                        на осезанието
                                    тръгва
от солената синева
                        на двойния водород
плюс
            кислородния недостиг
                        в окото
гледа те
            в зеницата
за да види
                        оцветението ти
а то не е едновременно

пространството
                        в спиралата
                                      на безвремието
не е едновременно
безвремието
            чиято пружина
                                     се върти
обратно
            натегната
                        от ежедневието
не е
            едновременно...

излизаш мокър
            от цвета
за да се гмурнеш
                        в зеленото сърце
                                 на необятността
пресечена
            от бялата пътека
                                 на съзерцанието
тя те води
може би дори не е нишка
може би е гръмотевица
мрачно небе
                   синьо поднебие
                               къпе се градът
хвърчи пяна и пръски
                 опръска ме човече
светкавицата
            ме опръска
проглеждаш в тъмнината
нощта е ден
            денят е нощ
чийто гръм
            те удря
ако се вслушаш
                        в тишината
на бялата пътека

бялата пътека
може би не е
нито дори е
                   свободно летяща
                                      паяжина
от твоята разгърната
                        спирала
спица
            от невъртящо се
                               колело
или траекторията
                        на педалите му
може би
            дори не това
                               а вълните
на тяхното
            движение
или само
            гребените им
не и мисълта за тях
а може би
            ти е отнета
защото си
            обезоръжен
                               от цветове

на венериния хълм
                   на нощта
луната там
            гнездо
                        е свила
ухае
            на жена
току-що
            събудена
                        земя
топла е
не отделяш очи
            от димящата й
                               пазва
червената луна
                        те подлудява
синя е нощта
                        криволичат пътеките
            звездите светят -
                               твоят дом
насаме си
            с онова
                        което е в тебе
с пропаданията
и възходите

закотвено хвърчило
доброто
            пълнолуние е
                        със светлосиня
                                           корона
с пътища
            от него до теб
от теб до него
отиваш
            и се връщаш
пак се връщаш и отиваш
докато изсветлее
            червената зора
                               от изток
и се отпуснеш по вълните
на твоето безпокойство
а след теб
            се проточи
                        опашката
на една светла
                        нощна
                                    меланхолия…
до следващия сезон
когато снегът
                   отдавна
                               е ланшен

а новият сняг изпада
                                 в екстаз
настроението
                   те затрупва
                          няма мърдане
обзема те необяснимата
                                    веселост
                                                на врабчетата
игривостта
                        на кучекотката
усмивката
            на бялата луна
                                                е заразителна
нейният вирус
            те пробожда
ставаш бял и чист
                        бял и чист
            блестиш отвсякъде…
как ми липсва
            една тъй хубава
                        зимна вечер
като тази

разтопеният кехлибар
                               на луната
                                                       е толкова близко
на една мисъл
                   разстояние
нищо не е
самолетът я пресича
и ти виждаш живота в него
напрегнат
            от очакването
                                    всичко да се случи
все пак си на път
опасността е на път
            винаги е твоя
                        спътница
седи до тебе
            от лявата страна
                        зад лявото рамо
и ти намига
            щом се обърнеш
                        да я видиш
показваш й града
с преплетените спирали
            хората-кукли
                        разни цифри
2 часът е…

времето свисти
                        и те завихря
часовете остават
                        след тебе
ти си антена в небето
стълба на любовта
                                      която мами
твоите жени те викат
които си имал
            и които ще имаш
                                    и които ще нямаш
жените…
фигурки на живота
които правиш без да знаеш
                        че са йероглифи
без да знаеш че в тях
                        е закодирана
                                                 съдбата ти
спри
сложи ухо на платното
и чуй
те шепнат
ако затвориш очи
            ще те отведат
в онзи източен град
                        с червената спирала

Червената спирала...
жълтото куче
            я обдушва
                        и вдига крак
край дворците
            храмовете
                        и пагодите
оставя след себе си
                        слънчеви петна
ти си в града
                        на слънчевото куче…
вече знаеш
идваш
            от родината
                        на кастанеда
роден си
            навсякъде
                        където се чувстваш
където си ти
там в отсамната страна
                                    на луната
различаваш къщата
                                    на дон хуан
отразена
            в отсамната страна
                                    на луната

ти си къща
ти си твоя дом
ти си дом
            на мисълта
на пътя
обгръща те
            тайнството
                               на пространството
необятността
            на вселената
                        живее в теб
диша
            диша...

докато гледам
            излизам
                        извън кожата си
и не искам да се върна
                                    в мен
харесва ми
            да не съм
                        в черупката си
а в онзи
            декоративен свят
                        на книжни корабчета
искам да съм човече-кукла
някой да ме нарисува
            в преобладаващо синьо
човече-куклите
                        са преизпълнени
                                    с любов
обичам
            причудливите ти рисунки
сякаш си искал
                        да нарисуваш
                                    живота си
сякаш си го нарисувал
и аз го разчитам
                        без да се запъвам
изведнъж
с едно докосване

вглеждам се и виждам:
дърво
            амурче
                        кучекотка…
отплуват
ей така и ти тръгваш
нанякъде
като развейхвърчило си
градът е в краката ти
скачаш
            с отворени очи
падаш
падаш
не е болезнено
само адреналинът
                        се качва
като скок с бънджи
падаш
            над картините
над сменящия се
                        ландшафт
                        на цветовете
без да се приземяваш
оставаш там
            махало на духа
так-так

так-так
            так-так
                        так-так
махало на духа
мишена
            за нечий поглед
онова там
            си ти
                        свирецо
                                              на флейта
чувам твоята
                        музика
ще ме събудиш ли
не искам