“… и ето, отвориха му се небесата,
 видя Божият Дух, че слизаше като гълъб и  се
 спускаше на Него.” Матеа, 3 : 16.

           Понякога когато отваряте старата пътна карта с измачкани краища и протрити ръбове случва се да попаднете на малки градчета с дълги имена, които веднага забравяте. В едно такова градче с неравно павирани улички и старинни капаци на прозорците, където дните са еднояйчни близнаци, а нощите – кристални звездни карти, по които четат единствено гълъбите и цветята, където хората стават рано и също така рано си лягат и където времето не е от особено значение има стара часовникова кула. Часовникът отдавна, никой не помни кога, беше спрял и в неговото замлъкнало сърце живееше гълъб, по-бял от сняг и с глас по-чист от роса.
          Когато слънцето сънено се спускаше зад планините, разливайки над градчето боите на залеза, гълъбът, оцветен от последните лъчи кацаше на прозореца на една обрасла в бръшлян и спомени къща. Вътре на масата, без да забелязва нито залеза, нито гълъба, кацнал на прозореца, пишеше млад човек. Понякога той спираше, прочиташе написаното, късаше листите и започваше отначало. Този човек беше поет. Той не беше велик поет, напротив беше съвсем неизвестен, но знаеше, че Бог му е дал дарът да създава Красота. И той упорито работеше. Но нещо в стиховете липсваше – римите бяха красиви, но безжизнени като крилата на хербаризирана пеперуда. И той късаше листите и започваше отново и не чуваше гълъба, който му говореше нещо.
          Една сутрин докато отпиваше чая си  той чу един чист смях, който премина под прозореца му. Обзет от неясно любопитство  погледна натам откъдето беше дошъл смеха. Но видя само крайчето на бяла рокля, която изчезна зад ъгъла и усети аромат на рози. Целия ден беше под магията на някакво странно и ново усещане, което не го напусна и вечерта. Когато се взираше в смълчаните силуети на къщите и дърветата очите му се спряха на нещо бяло и той отново почувства чистия смях от сутринта. Отвори прозореца и в стаята нахлу белотата на гълъба и далечен аромат на рози.
          На следващата сутрин той дълго чака, но момичето с бялата рокля не дойде. Така изминаха много дни… И всяка вечер поетът отваряше прозореца си и пускаше гълъба вътре, защото чувстваше, че той носи нещо безкрайно красиво. Сивите очи на птицата проникваха във всяко ъгълче на сърцето му и отваряха заключените врати на сетивата му. Така той успя да открие красота в нещата, които дотогава не забелязваше. Стиховете му се изпълниха със светлина, копнеж и нещо друго, което една нощ той разбра, че беше любов. Една сутрин се събуди обзет от приятно предчувствие. Отвори прозореца и вдъхна утринния аромат. Колко различна беше тази сутрин! Непременно щеше да се случи нещо хубаво – той знаеше това. Капаците на всички прозорци бяха отворени сякаш да дишат утрото. Цветята, окъпани в роса блестяха приказно красиви на слънцето. И ето – той излезе на улицата, опиянен от внезапно вдъхновение. В този момент край него мина момиче с бяла рокля, по-бяла от бяла лилия и в ръцете си държеше кошничка с най-ароматните рози. Това беше Тя. Тя! Тя! Тя! Той я спря – не можеше да не я спре. Тя се обърна с усмивка в прекрасните си сиви очи и му подаде една бяла роза.
          - Бяла като… - опита се да бъде оригинален, но не успя.
          - Утро. – допълни момичето и гласът му звънеше.
          И тя заговори за неделните утрини, в които хората излизаха по неравно павираните улички и когато се срещнеха – усмихваха се, а лицата им сияеха от тържествена увереност, че Бог е с тях в добро и в лошо. Тя говори за птиците и цветята, които единствени все още помнеха, за белите гълъби, за които казваха, че носят надежда, но те носеха и нещо друго, за изгревите и залезите, окъпани от поезия, когато по изключение, хората слушаха сърцата си…
          - Всичко е любов! – прекъсна я той и в същия момент се уплаши от простотата и силата на собстените си думи, думи, които никога не беше изричал.
          Тя се усмихна. Беше разбрал.
          - Ще те видя ли отново?
          - Разбира се – щом вярваш в мен.
          И все така, усмихвайки се тръгна по огряната от слънце улица. И часовникът, който никой не помнеше кога е спрял, изведнъж тръгна. Неговото желязно сърце се беше събудило от завръщането на любовта в живота на хората. Някога тя беше кацнала на рамото Исусово, от днес нейният полет щеше да сочи пътя на всеки, който пожелаеше да я следва.
           Ако някога минавате през някое градче с дълго име и неравно павирани улички и ако в това градче има стара часовникова кула преди да отминете и преди да го забравите огледайте се за един бял гълъб, по-бял от сняг и по-чист от роса.