Вече десет години Михаил Димитров, един от способните конструктори в големия завод край града, не можеше да направи нито крачка нагоре по служебната стълбица. Професорите, които му преподаваха в института, споделяха че е талантлив. Самият Михаил се бе виждал като автор на гениално творение, но това самочувствие с времето се утаи, изчезна, и на негово място се загнезди тъпа болка. Въпреки това не преставаше да мечтае, че създава необикновени машини. Не преставаше да обича работата си и още в първите минути на деня се втурваше към нея като изгладнял към храна. Но днес, вместо да се съсредоточи над чертежа, заби поглед в бялата стена и трескаво започна да пресмята кой би му помогнал да заеме мястото на ръководител група, което се откриваше в техния отдел. Кинаров, най-кадърния между колегите, навремето когато им беше контролен специалист се изказваше ласкаво за Михаил. Но сега неговата дума бе пукната монета, а в погледа на кой друг колега срещаше уважение…
         Острият глас на началник отдела прекъсна необичайните му мисли.
         - Димитров! Привършихте ли конструктивната документация на бояджийната камера?
         - Остават ми разчетите за допълнителните устройства.
         - На оперативката ми наредиха да съкратя срока. Така че до петнадесети трябва да бъдете готов. Ясно ли е!
         - Да.
         Михаил сведе очи. С потръпващи пръсти запрелиства циклостилните записки, които му служеха за сламка и трескаво започна да пресмята, че петнадесети е в четвъртък. Само след три дни! Изглежда шефът пак не бе наясно колко време е необходимо. Или иска да измисли някакви си там размери! Вената, която делеше високото му чело се наля с кръв.
         Той все по-бавно прелистваше миришещите на восъчна хартия страници, а духът му крещеше да не се подчинява, защото е бизсмислено да си претупва работата. Безсмислено е да я осакатява. Та той е на крачка от успешния край.
         Пред погледа му оживя бояджийната камера, която мечтаеше да сътвори. Просторна, светла, тя наподобяваше зала, изваяна от алуминий и стъкло. Филтри, пълни с вещество, което досега никой не се бе сетил да постави, пречистваха отровния дъх на разредителя… Върху устните му трепна усмивка. Цял месец новата машина зрееше в съзнанието му. И ето, видя я като жива. И тази картина обля съзнанието му със светлина. Енергичното прокара молива по почернялата от дълго ползване шкурка. Включи сметачната машинка и се наведе над белия лист. Шумът в стаята изчезна. Пергелът, линията и триъгълникът сами зачертаха. Да го бяха оставили поне пет часа така да поработи. А то преди обед на Личев му хрумна да провежда събрание. Следобед дойдоха колеги от Варна и едва в края на работния ден Михаил отново седна зад бюрото.
         Когато напусна сградата, улиците пустееха залети от бялата светлина на луната. Прииска му се да поскита. С благодарност към своята съпруга си помисли, че е добре дето никога не се сърди, когато закъснява, та сега може спокойно да се разходи край морето.
         Закрачи с широки крачки като от време на време се усмихваше. Но си спомни, че непременно трябва да разговаря с директора за новото място и устните му се изкривиха в гримаса. Ех, защо някой от дядовците му поне седмица преди Девети септември не е забягнал в Балкана. А сега, за да върви напред, трябва да работи като луд.
         Два дни не мръдна от мястото си и все по-ярко зрееше чувството, че е хванал бика за рогата. Но на третата утрин Личев, потръпвайки нервно, се надвеси над бюрото му.
         - Димитров! Как е? Привършихте ли задачата??
         - Не …
         - Защо!
         - Защото, разбирате ли … Искам да направя … Нещо по-различно …
         - Не! Не разбирам! Не разбирам какво по-различно от другите искате да направите. Обаче ясно разбирам, че и начинаещ конструктор би се справил навреме!
         На Михаил му пречерня.
         Изпита желание да изкрещи. Да запрати нещо по този жесток валяк. Но само стисна по-здраво молива.
         Личев продължаваше да стои надвесен над него …
         Баща му, просто овчарче, през зимата на четирдесет и четвърта, отиде при партизаните. Този рискован избор помогна на сина с по-нисък успех от неговите съученици да постъпи в желания институт. А после, направо от студентската скамейка, да кацне на длъжността началник на отдел. И ето, двадесет години със зъби и нокти се крепеше, въпреки че така и не се научи да определя точно сроковете. И още много други тънкости не се напрегна мозъка да научи, но ясно бе почувствал, че това поведение, този тон, хора като Димитров ги инжектира с изпълнителност. И наистина, отличен психолог, началникът майсторски дърпаше юздите на отдела, затова винаги си изпълняваха плана, пък ръководството на завода към друго не се стремеше. А той! Защо искаше нещо повече – в ушите му пищеше гласът на Личев и този отвратително-надменен глас прогонваше светлата вяра, че е способен на голямо, необикновено дело. С вярата си о тиваше и копнежът да създаде уникална м ашина.
         Михаил гледаше с празни зеници през огрения от слънце прозорец и със свито сърце преценяваше, че се открива бройка за ръководител група. И кого ли ще назначат! Очите му неволно се спряха върху прегърбената фигура на Кинаров и тежко въздъхвайки си помисли: Ето кого трябва да издигнат. Дори по-справедливо би било да бъде на върха на служебната пирамида. Но вместо да крачи напред се хлъзга назад и по-назад. И това е защото иска да изпипва. Да извайва. А и не обича да мълчи.
         Михаил още си спомняше срещата с представители от тяхното министерство, на която Кинаров поривисто заяви.
         - Светлото бъдеще, драги комунисти, може да се построи само ако всеки от нас отдаде целия си ум, цялото си сърце в труд за скъпата ни Родина. А не с работа през куп за грош. А не с мисли как да се подмажем на тези над нас.
         Михаил грубо блъсна записките. Не! Нямаше сили да бъде като Кинаров. Но тази мисъл го вкара в мрежата на безнадежността. Отпусна безпомощно ръце и дълго стоя без да помръдне. Едва към обяд се раздвижи. Извади листи и нервно започна да пише.
         В края на работния ден подаде документацията. Беше уверен, че колегата, който проверяваше разчетите, щеше да я разтвори, колкото да постави небрежния си подпис, въпреки това в устата му гадно киселееше.
         На другия ден, потръпвайки нервно, шефът нахълта с едри крачки. В гласа му, обикновено остър и хладен, се прокрадваха необичайни нотки на тревога.
         - Кинаров, контролният специалист е получил бъбречна криза. Нареждам ви да го замествате. Ясно ли е!
         Ледени капки избиха по челото на Михаил. Той стреснато погледна към своя колега. Преди години Кинаров им проверяваше разчетите, обаче Личев направи всичко възможно да му отнеме правата, да го принизи до обикновен конструктор. В безбройните рапорти, които бе пускал по негов адрес, го обвиняваше в дребнавост, в закостенялост. А истината беше, че Кинаров не се съгласяваше да подписва неиздържани документации само и само отделът да закърпва плана. На последното събиране остро критикуваха Личев за неоснователно лошото му отношение към един от най-опитните конструктори. После бе обсъдено правителственото решение ръководните длъжности да станат изборни.
         Назначаването му ще зависи от неговите подчинени! – лицето на Личев ставаше все по-бледо. Страхът, че ще отпадне от играта прогони обикновено дълбокия му сън, но бе човек на действията и още на другия ден предложи противника си за награда. А днес, връщайки го поне временно на бившата му длъжност, искаше да покаже на всички, че дори и да е грешил, той, нетърпящия да му се съпротивляват, е готов да се поправи …
         Михаил продължи да се взира в прегърбената фигура на Кинаров. По едно време стана. С припряни крачки излезе от стаята. След малко се върна. Но пак излезе. Спря пред вратата на контролния специалист и рязко я отвори. Кабинетът беше празен, а върху разхвърленото бюро се зеленееше неговата папка. Сграбчи я и блъсна вратата. Когато се озова зад чертожната дъска, имаше чувство, че сърцето му се е удвоило, така силно туптеше. Постоя като вцепенен, после започна да разкомплектова документацията. “Един колега уважавам и пред него не искам да се излагам – си мислеше и все по-бързо, и по-бързо вадеше листите. – Един колега уважавам и пред него не трябва да се излагам. А Кинаров е смел човек и винаги ще ме подкрепи, че тези разчети не могат да станат в срока, който Личен определи.” В този миг очите му излъчваха онази готовност и щастлива решимост, която струи от зениците на героите. “Колко е хубаво да не си сам!” С облекчение и радост прош епна Михаил и копнежът да създаде нещо голямо, съвършено отново нахлу в душата му. И отново мечтаната камера оживя пред грейналия му поглед. С копнежа, с мечтата се възвърна и неговата смелост. Яростно скъса последните десет листа. Включи “Елка” – та и потръпващ от вълнение продължи започнатите преди няколко дни разчети.