През отворения прозорец нахлуваше дъх на цъфнали кайсии и я примамваше на вън. Усмихната, Яна тръгна към морето. Лицето й излъчваше безгрижие – опиятът, който произвеждаше нейната професия: дистрибутор на козметични препарати. Е, всеки миг фирмата, от която постъпваха основните й средства, можеше да прекрати уговорката. Но чувството за свобода я даряваше с празничност, която пресушаваше страха от несигурното положение. Ето и днес, реши вечерта да работи, а прекрасния следобед да използва за разходка. Паркът я посрещна притихнал. Но тя смело закрачи под резидавия свод на алеята, после се спусна към плажа. Водната шир, наподобяваща сребърен лебед, я изпълваше със спокойствие, дори с щастие. Но в този миг от храстите изкочи мъж, облечен в копринен шлифер. Изскубна й чантата. И полетя напред.
         - Крадец, крадец, крадец … - закрещя, сама учудена от силния си глас.
         Зад нея вървеше възрастна двойка, обаче побърза да свие встрани.
         - Помощ! Помощ! – крещеше и тичаше.
         Най-после успя да го настигне. Опита се да си изскубне чантата, но той рязко се обърна. Повали я на земята. И жестоко я заудря.
         - Помощ! Помощ! Помощ! – крещеше неистово, а умът й трескаво шептеше, че всички се страхуват. И този глас рушеше силите й. Тя вече не чувстваше юмруците, а само болка, остра, непоносима. А как й се искаше да не я боли. И да не бъде сама. Как й се искаше наоколо да има хора, много, като на Великден.
         През детството й църквите не се посещаваха. Тоест, когато беше съвсем малка, баба й я водеше при смълчаните икони. Но щом прекрачи училищния праг, нейните родители, които до полуда се страхуваха от неприятности с официалните власти, забраниха тези срещи. И едва след двадесет години спокойна, повече повлечена от любопитство, от еуфорията на всички около нея, отиде с момичетата и момчетата от тяхната компания на великденска литургия. Божият храм се оказа тесен за хилядите желаещи. И тази непрекъсната блъсканица, вялото пеене на хора, бездушният глас на попа, я разочароваха. Но интересно, в навечерието на следващия Великден, когато приятелките й започнаха да звънят и да я питат ще дойде ли с тях, тя остана изненадана от изреченото от нея уверено “ДА”.
         - И аз съм още едно доказателство, че човек е стадно животно! –мръщейки чело, си каза иронично.
         И отново блъсканица. И отново до болка й стана тъжно, че хористите бездушно запяват песнопенията, а попът отегчено изрича "Христос воскреси!". И сама на себе си се учудваше защо вече шеста година не пропускаше великденската литургия. Един следобед хлътна в църквата по време на обикновено богослужение, но десетте прегърбени старици и дебелата физиономия на свещеника я пропъдиха. Когато затвори достолепната врата, си пое въздух и с насмешка си помисли колко общо има между бившите комунисти и тези служители на Христа.
         Снежният, зимен ден я доведе в парка. Облегна се на парапета пред Казиното и дълго гледа любимото море. Постепенно се освободи от усещането, че ботушите й стягат, а яката на палтото я задушава и заплува в особено състояние на лекота. Ех, магическо въздействие имаше тази безбрежна повърхност. Не в църквата сред бабичките с угаснали зеници и тлъстия свещеник, а именно тук се зареждаше с енергия, с любов, която й беше така необходима, особено сега …
         Яна взираше учуден поглед в освирепелия мъж. Полагаше върховни усилия да се освободи от менгемето на тежкото му тяло. Душата й преливаше от гняв, от омерзение. А как й се искаше с благ жест да го накара да се опомни, да се смили, да се почувства човек. Стискаше зъби, сякаш така щеше да задържи вярата, че ще успее, но болката в главата ставаше непоносима. И в този миг у нея оживя великденската нощ. Но не църквата с блъскащия се народ, а часът след литургия, когато всички тръгваха със запалени свещици към къщите си. Никога не вземаше автобус, а поемаше пеш нагоре по “Александровска” и срещаше стотици осветени лица, стотици грейнали погледи. И тя за първи път осъзна с какво я омайваше Великден: с тези хора понесли със себе си запалените свещици, сякаш така христовата всеотдайност щеше да пусне корени в техните домове. Ох, всички съзнаваме, че на Земята е нужна добрина. И щом всички осъзнаваме, щом толкова много хора искат да я имат в сърцата си, то сигурн о един от тях ще е тук. И тя с нови сил и закрещя.
         - Помощ! Помощ! Помощ! Помощ!
         Някъде изотзад се появиха две момчета и впиха ръцете си в дебелия врат на злодея.
         Яна скокна. Лицето й пламтеше. От носа й шуртеше кръв. Но радостта, че не е само, огряваше душата й като ек от великденски камбани и почти не усещаше болка.