Виждала съм тази сянка, от нощното небе прокудена,
как пада върху розите, човърка раните ми
и крепи тъмната проекция, загледана във пътя.
Мисля си: толкова дръзка е голотата на есента,

Касандрите – обречени на недоверие,
а в края си Елените намират Родос и изчезват...
Но името с което не заспивам в този час,
е като стена, застанала пред мен,

представите ми като зрели плодове
в начало на среднощна философия окапват.
А толкова море е вперено в очите,
че не чувам раздалечаването на вълните,

забравям изпречените ветрове да умилостивя
със спомен от внезапните видения.
Ще стана рано със шума от пътната врата,
като мълния ще се изчезна сред дърветата,

и само димът от розите след мен ще духа
като съзаклятие,
един безкрайно бял абзац от нищото.

върни се | съдържание | продължи