Бяхме там и всичко изглеждаше наред.
Чисти улици,
хора, показващи усмивките си,
         градове, потънали в палми.

Сега, в сляпото петно на лудостта,
               всичко това изчезва.
Не се веят бели знамена,
         в цветните лехи покълват куршуми.

Новините не задълбават в детайли.
Една война, друга война
и рекламите нямат край.

Кланяме се пред екраните,
докато този свят се руши.
Скоро ще има нужда от командно дишане,
сякаш е балерина,
танцуваща на празна сцена,
               а палците й кървят.

Трудно ни удържа тази песъчинка,
на която сме стъпили,
а чувството ни за справедливост
е онеправдано.

Правим спасителни лодки от хартия,
но съкрушени, виждаме как камъните летят.

Спомня ли си някой какво стана с Каин,
къде изчезна брат му,
защо още слагаме брони,
но челата ни се пропукват
и се губим в мъглата?...

* * *

Мина толкова живот,
в който стояхме защитени в непокътнат пейзаж.
Можехме ли да останем така завинаги?
Нашата люлка се разтърсва от световните стихии.
Единственият ни свят
е толкова зает да се поздравява с бомби.

Забрави какво се възхваляваше в песните.
Песните останаха без думи,
празниците – без песни,
тишината се оказа взривена!

По онези земи Бог
ходеше по водата и умножаваше хлябове,
говореше с притчи и обръщаше сърца.
А ние сякаш още седим в лодката
и чакаме спасение насред бурята.

върни се | съдържание | продължи