Видях я в картина на Майстора
и си помислих – името на баща ми е същото.

Познах я по дрехата
и по онези незабравими стари къщи
зад живи плетове
и среднощни кучета.

Познах я по начина, по който държи ябълките.
Лишаваха ме от въпроси,
гледки с триумфа на есента
в градини отпреди моя живот.

Представях си я как хваща клоните
и бере плодовете,
а после ги бърше в шарената си дреха,
за да блеснат здравите им кори.

Исках да я попитам:
„Майко, за кого носиш тези дарове,
къде се намира дървото,
на което са вързали цвят?“
А тя слиза мълчаливо от картината,
взима ме от люлката
и ме прегръща.

върни се | съдържание | продължи