Морето иде насън.
Нощта отваря калъфа си
и звездни цигулки протягат струни.
Къде отиват сънищата,
откъде праща своите послания споменът?
С отминали гласове
слънчеви ветрове оставят
печат в скалите.
Висока вълна се разбива в тях
и донася ехото.
Донася вятърът дъждовните флотилии
и разлайва кучетата.

Църквата на рибарите
стои на пост,
стегната в кръста си.
Има толкова неща,
пред които да застанем прави
в тъмната гора на неподвижността.
Пред тялото на морето –
една енигма с любовно посвещение.
Горе, в небосвода –
светли капки над фара.

Сред летните гори
ме прегръщаш като дървесен кръг,
показваш ми как градините на Юга
си проправят път,
а плащаницата на слънцето
се спуска
и осветява как едни уморени гребла
потъват сред пясъка.

върни се | съдържание | продължи