Втора награда на конкурса, посветен на 70 г. от смъртта на Йордан Йовков!

         Получих SMS от непознат номер. Реших, че е от нея. Пишеше просто, че има купон на адрес, който видях, че е на две преки от нас. Исках да я видя, както и да ходя на парти, плюс когато видиш такъв SMS знаеш, че е нещо голямо. Пратих няколко подобни съобщения и след половин час вървяхме натам с няколко приятели. Залезът не се виждаше от блоковете срещу нас. Беше студено и сухо, но но ние бяхме дебело облечени - нищо не ни пречеше да обърнем по бира по пътя за там.
         - Хей, Боби, какво прави Ани? - попита Иван
         - Ми, разделихме се. - казах.
         - Сериозно ли? И как си?
         - Ще оживея, споко. Ае да влизаме. Изпихте ли си бирите?
         Като казах, че ще оживея, не бях съвсем сигурен, но да не се отклонявам. Беше голяма и хубава къща с голям балкон и двор. Бих казал, къщата на нечий живот. Имаше много хора на пръв поглед. Даже няколко човека седяха пред входа.
         В антрето имаше около двеста празни бирени бутилки. Там беше и мястото, където всички гости си бяха оставили дрехите и чантите - имаше достатъчно зимни якета, за да се скрият няколко души под тях. Иван определено беше екзалтиран:
         - Да резюмираме видяното - има много алкохол и много хора - тоест всичко необходимо, следователно…
         - Аре Борисе, хвърляй си якето там и да тръгваме. - каза Димо. Явно всички бяха нетърпеливи - Ооо, вижте го, нашият Борис, слага си якето под другите, за да не му го откраднат!
         - Е има шанс - каза Иван - има и крадци, които нямат вкус.
         Лафове като тези ме дразнят доста, особено когато хората, които се ебават с мен, ми се водят приятели, но това няма значение, защото влязохме вътре. И не беше просто яко. Да кажеш, че там беше яко, е все едно да кажеш, че Големият каньон е „цепнатина в земята” - не само че не си близо, ами си в генерална грешка. Та имаше елементите на нормалните купони на 10-та степен. Пички, алкохол, джойнт, пластмасови чашки, тъпи теми за раговор и неудържим хилеж, силна музика и достатъчно хора, на които да крещиш в ушите, защото иначе не те чуват. Един купон не може да ти оправи лошото настроение, но може поне да те накара да го забравиш за малко - в случая за доста…
         Очите ми все търсеха нея, но носът, устата, и ушите бяха заети с други неща. Около дванайсет и десет. Приятелите ми са някъде наоколо, а мен ме обзема неистово желание да намеря тоя, който прави тва парти и да го прегърна искрено. Не знам дали би му било приятно да му фъфля нещо в ухото, докато той се чуди как ще оправи всички тия мизерии у тях, но по-скоро го правя за себе си. Видях един мой колега.
         - Как е. - питам.
         - Заеби. - отговаря.
         - Виждал ли си Ани тука някъде?
         - Ани ли? Що реши, че е тук?
         - Не знам. Се едно. А кой го прави тоя купон.
         - Не ме ебе. - Донякъде му се отдава да се прави на готин.
         Няколко подобни такива разговора и нищо ново като инфо. Запознах се с едно приятно изглеждащо момиче, но като се замисля на добър купон всички изглеждат приятно. Прекарваме около час заедно, и дори докато й записвам телефона, си мисля, че надали ще се видим в реалността. Тя сигурно е стигнала до същия извод. Просто малко време прекарано супер яко с човек, който няма да видиш никога повече, в стая, в която няма пак да влезеш. Не можех да се видя с нея в нормалния, всекидневен живот. В живота, в който аз съм дизайнер, а тя - мениджър, примерно. Не бихме имали нищо общо. Хубаво е, че този живот не съществува за мен сега.
         Когато излизам, виждам, че всички са полудели. Хората, които преди стояха сдухани на столовете отстрани, бяха изчезнали. Не, не бяха отишли да танцуват, не бяха се слели с тълпата - бяха изчезнали. Щяха да се появят около обяд на другия ден заедно с болката от махмурлука и останалия свят. Светът, за който аз се сещах на всеки десетина минути примерно, но знаех, че скоро ще забравя. Само до сутринта де - това е напълно приета от обществото психоза. И не защото обществото принципно е толерантно или нещо такова, просто цивилизацията ни се гради на нея. Две момчета хвърлят бирени бутилки от прозореца… пълни.
         Къде ли е, все пак, Ани. Пак отново усетих това гадно чувство, но поглеждайки часовника установих, ча са минали седемнайсет минути от предишния път, когато се сетих за нея, и за работата, и за изпитите, и за финансовите проблеми. Бях изследвал това при себе си. С напредването на времето и партито се сещаш за такива неща все по-малко. Примерно, щях да се сетя за тях пак след половин час, после след час и половина и след това на обяд на другия ден заедно с болката от махмурлука и останалия свят... По това колко рядко се сещаш се установява колко добър е купонът. По-добре ще е ако отида да мятам бирени бутилки през балкона. Кой, по дяволите, прави тоя шибан купон? Със сигурност е някой, на който не му пука за къщата му. Току що пуших трева и съм нервен. Търся приятелите ми, но те вече се въргалят някъде или се опитват да свалят някакви момичета, пък и всъщност не ми трябват. Непрекъснато някой ми подава бутилки и джойнтове, по пода е пълно с хора, които не могат да станат. Жените се събличат - някои красиви, други не.
         Отивам към балкона. Хора са се наредили на опашка и скачат от него. Приземяват се на тревата в двора от около пет метра и изпадат в див хилеж, стават без да се изтупат и отиват да скачат пак. Е, някои не изпадат в див хилеж, а умират за известно време на поляната преди да станат и да продължат да скачат или просто заспиват на тревата. Всички, които са на опашката, чакат с нетърпение да скочат пак. Нареждам се. Всички ми крещят в ушите колко е екстремно и яко. Скачам от балкона. Въздухът бучи в ушите ми, но само за секунда - преди да усетя болката. Не трябваше да падам на крака. Почвам да куцукам пак към входа на къщата. Може и да е счупен, но ще се притеснявам за това тогава, когато ще се притеснявам за всичко останало - утре по обяд, когато се събудя и всичко ме боли. Отново търся с поглед Ани, но вместо нея виждам моя приятел Димо, който се целува с някакво момиче. Той е с лице към мен и с ръце на задника й, докато тя му прави смучка на врата (за която сигурно ще съжалява утре). Той вика силно. Виждам как момичето се обръща и тогава поглеждам лицето й и осъзнавам, че тя не е момиче, а възрастна, бих казал застаряваща жена
         - Ти луд ли си? Крещя в ухото му.
         - Кво ти пука? Само за купона! - Крещи Димо в отговор и изпада в неконтролируем хилеж
         - Тая сигурно е на четиридесет и пет! Поне! Откъде, по дяволите, я намери.
         - Де да знам, кой прави тоя купон, въобще? - Пита.
         - Е, разпитвах хората през цялото време, но май никой не знае. Всички са дошли по различна линия и…
         - Нищо не чувам - Димо ме прекъсва и ми прави знаци. - Тоя дето прави купона сигурно е в някой ъгъл и не може да си каже името. - После ме бута и сочи с пръст вдясно. Като поглеждам там, виждам как петима души свалят тапета от една стена. Дърпат с всичка сила. По едно време идва шести, който държи неотворена бутилка кола, тръска я малко и започва да пръска тапета заедно с хората, които се опитват да го свалят. Тва трябва да спре, иначе тоя дето прави купона, ще си навлече големи неприятности. Решавам да го намеря. Със сигурност има достатъчно приятели тук, че да сритат задника на тия глупаци. Тичам към стаите на горния етаж, Влизам в една.
         - Некви тъпаци свалят шибаните тапети! - Казвам и в стаята избухва неистов смях. - Няма ли някой приятел на собственика на тая шибана къща?
         Но не намирам такъв. Чувам сирена. Полицията се забави този път. След секунди музиката спира и всички се насочват към задния вход. Не че куките ще им направят кой знае какво, но е по-добре човек да не си има работа с тях, особено след като е пет и нещо и сигналът със сигурност ги е събудил докато са дремели на дежурството или в най-добрия случай са пили ракия в участъка. Стигам до купа якета и чанти и там вече има такива, които ровят за дрехите си. Тъмно е и не мога да си намеря якето. Зарил съм ръце в купчината. Вече си представям как полицаите ме разпитват, когато го откривам. Взимам го и се затичвам към задния вход. Цялото е мокро, затова не си го слагам и излизам на студа само по суичер. Излизам през задния двор. Целият вход е осветен от червената светлина на полицейските лампи - дори лицата на полицаите. Има поне пет-шест патрулки и се съмнявам да е заради шума - сигурно е станало сбиване, някой е свил пет-шест чанти, или нещо такова. Кракът още ме боли, но минавам между колите и полицаите, и бягам, колкото ми държат краката. Не си правят труда да ме гонят много много - за какво след като има още над двеста такива като мен, а те така и така не могат да задържат всички. Свивам по пряката и се строполявам от умора под светлината на един уличен фенер. Каня се да си сложа якето и осъзнавам, че не е полято с водка, вода, бира или нещо такова. Покрито е цялото с кръв, смърдяща и сасирила се на някои места. Хвърлям го в кофата, без дори да си извадя парите и документите.

         Ето, къде е бил собственикът на къщата, заедно с жена си и детето си. Под големия куп якета е имало три трупа. Когато полицията дойде, имаше над двеста души на местопрестъплението и поне половината избягаха, начело с извършителя. Всички бяха толова пияни и друсани, че никой не е видял и не е разбрал нищо. Той просто е убил семейството, покрил ги е и е изпратил на произволни номера съобщения, че еди къде си ще има парти и „6 e e mnoo qko”. Тва е историята. Питам се само дали е имал нещо против това семейство и дали е спечелил нещо от смъртта им, или просто го е направил за купона.