Този дъжд вече трети ден опровергава
закона на гравитацията. Водните капки не падат
отвесно, а прииждат отвсякъде - лазят по покривите,
промъкват се край оградите, трият мократа си
козина в праговете на тежките порти...
В такива дни душата се свива безпомощно
в убежището на много пъти препрочитани книги,
в укритието на незначителни разговори, но нищо
не може да ни защити от настъпващата от всички
страни меланхолия. Защото прокъснало се е ситото,
с което сме се опитвали да задържим извън нас
онова, което е всъщност животът - в това число и безсънните
часове на страданието. Сега най-сетне сме уязвими
за стаената в ъглите на стаята нелюбов, за незримата
сянка на самотата, за скритите ръбове
на предателството, за словата, внезапно загърбили
някогашните си толкова ясни значения...
Трети ден без почивка дъжд вали в Елена.
Трети ден неумолимата му артилерия срива
заградните валове на ежедневните грижи,
на привичните жестове и повторимите думи.
Все по-безлюдни са пространствата помежду ни.
Все по-раними - душите ни. Все по-малко величие
има в самотността ни. Ние бавно събличаме
наметалата на мъдростта и на опита, грозната броня
на всепобеждаващата до вчера ирония.
И едва под властта на този безкраен дъжд заприличваме
на себе си - такива, каквито можем да бъдем обичани.
|