Подобни книги, като „Философски очерци за спорта” на дългогодишния преподавател в Националната спортна академия, доцент д-р Живко Проданов, предполагат предварително да сме разрешили една тематична колизия. Възможно ли е и ако да, то в каква степен, да се говори философски за спорта? Не е ли спортът твърде нищожен и маловажен предмет за философската рефлексия? Разбира се, в случая бихме могли да се позовем на стария Парменид от едноименния Платонов диалог, че няма предмет толкова нищожен, та да не е достоен за философско обговаряне. И да припомним, че философията няма ограничено за себе си тематично поле, стига да встъпи в него със собствения си инструментариум, сиреч да говори за дискутирания предмет категориално. Същественото е да се удържи философският дискерс в това поле, което изкушава постоянно с възможни приплъзвания към други дисциплинарни пространства – на психологията или социологията на спорта например. Успешното разрешаване на тази задача може да послужи като същностен индикатор за оригиналността на изследователското начинание, но също и за определен интелектуален кураж за „отвоюване” за философията на една сфера от човешкия живот, отправяща като че ли твърде слаби импулси към философската рефлексия.
      Водещата теза в представените по-долу текстове е тази за агоналността като същностно определение на човешката природа, а следователно и за екзистенциалната същественост на тази дейност, основаваща се на базисни структури на човешкото битие. Агоналността е схващана като антропологичен принцип, неизкореним и неизбежен, проявяващ се обаче в различни форми, съобразно различния културен и нравствен контекст. Спортът, отбелязва справедливо авторът, е само една от проявеностите на универсалния състезателен дух на човека, за който дух говори например Йохан Хьойзинха. Толкова по-необяснима е „слепотата” на философията за този иначе така интензивно присъстващ във всекидневието ни феномен. Агоналността като есенциална характеристика на човешкото е обвързана с еволюционно утвърдения подтик за придобиване, за придобиване не само на материални, но и на така наречените от автора „позиционни”, което означава в най-широк смисъл социални, но и символни блага. Струва ми се, че този интерпретаторски ход е решаващ за успеха на цялостното духовно начинание на Живко Проданов. Той посочва в изчистен вид възможността за противоборството на мотивите и отваря пътя за по-нататъшните разсъждения относно моралния статус на спорта, за действителния и илюзорния успех, за спортсменството и олимпизма. Той позволява и разгръщането на един изключително жив, иманентно диалогичен „разказ”, кулминиращ в подчертано хуманния и философски достоен извод за фундаменталността тъкмо на моралната мотивация за спортния агон. Този извод е принципен и съвсем не саморазбиращ се. Бихме могли дори да кажем, че на пръв поглед е лесно оборим от фактическото състояние на максимално комерсиализирания и агресивно медийно опосреден съвременен спорт. Но ние бихме сгрешили, ако привидим в тезата на автора резултата от една чиста и безотносителна спрямо „реалността” спекулация. Бихме сгрешили, първо, защото самите предложени тук текстове ни убеждават в трезвия поглед на Живко Проданов за „фактите”. Но и, второ (и то е по-важното!), защото въпросният извод е основан на анализ на самия феномен „спорт”, но на анализ не на неговите повърхностни и само ситуативни явености, а на дълбинните му и същностни основания като особен тип човешка жизнена дейност. Тъкмо поради това и защитаваната тук позиция е не оптативна, а констативна. Тя не изразява пожелания, а съобщава „състоянието на нещата” такова, каквото то може да бъде видяно през погледа на философа. Разбира се, философският апел е драматичен. Той е апел за реабилитирането на истината през плътния слой на привидностите, масово разпознавани като „очевидни”. Той е оспорване на „общопризнатото”. Изглежда тъкмо поради това и философът инстинктивно търси емпирична подкрепа на тезата си, особено ако тя радикално оспорва смятаното за саморазбиращо се. Авторът на очерците, който, прочее, се движи свободно и с впечатляваща компетентност на нивото на културния контекст, намира емпиричното потвърждение на идеята си в източната „култура на пътя”, противопоставяща се на традиционната като че за познатия нам спорт „култура на постижението”. Особено впечатляващо е, че съпоставката между двете културни форми не резултира – въпреки очевидната симпатия на автора – в илюзорния и фактически неосъществимия призив за пренос на културни модели. Заключителният – и изцяло философичен – завършек на авторовите разсъждения е призивът за себепознание. Включвайки се в една толкова своеобразна дейност, каквато е спортът, ние трябва да имаме интелектуалната и нравствена смелост да премислим и преценим собствените си мотиви, да разрешим колизията преди всичко в самите нас и да поемем отговорността за избора си. Тъкмо от хоризонта на този императив са разгледани и „травматични” сюжети като олимпийската идея и нейното настоящо състояние или като спортсменството. Книгата на Живко Проданов е не просто първото изследване у нас на спорта от философска гледна точка, но и своего рода мерило за начина, по който философията следва изобщо да встъпва в „частните” пространства на човешкия живот.
      Текстът на очерците се отличава с тематичното си богатство. Скрепени от общата идея на целия текст, на обсъждане са поставени важни проблеми на философията на спорта: методологическите основания на възможността на науката за спорта, играта като метафора, биографичността и образите на състезаващия се човек, отношението между разума и тялото в спортното състезание, отчуждението в спорта и т.н. Темите са разгледани по подчертано диалогичен маниер, в един жив „разговор” с големите имена на човешката цивилизация от различни епохи: Аристотел и Кант, Фройд и Юнг, Макинтайър и Макс Вебер; както и със съвременни изследователи на „спортната тема” от различни научни области. Книгата е написана на ясен и пестелив, но максимално енергичен и смислово пълноценен философски език, какъвто, прочее, се постига единствено при задълбочена премисленост на отстояваните тези.
      На представените тук текстове може да се погледне обаче и от друг зрителен ъгъл. „Философски очерци за спорта” отстояват виждането за философията именно като феномен на културата, като умозрителна конструкция, вкоренена обаче във фундаменталните светогледни пластове на човешкия живот. Този оптически ъгъл е не само – както съм убеден – изключително продуктивен, но той е и методически ефикасен. Културологичният прочит на философското съдържание е не просто „по-интересен”. Той и посочва разпознаваемите основания на призива на философите да се замислим върху най-дълбоките принципи на собственото ни съществуване. Той позволява, най сетне, да отговорим смислено на проклетия въпрос (ако перифразираме Хайдегер): wozu Philosophie, за какво собствено ни е философията? Тази умна книга поне открехва вратата.
      Нещо повече, ползата от нея е далеч по-голяма, отколкото може да ни се стори при повърхностно замисляне върху съдържанието й. Тя помага на заинтересования читател – действащия спортист или просто любителя на спорта – да осъзнае естеството и целта на това си занимание или увлечение, т.е. да го осмисли в дълбочина, доколкото, както ни учи Аристотел, всяко действие се включва в ареала на човешкото именно доколкото е осъществено със знание на „какво” и „защо”.
      Най-сетне това е една удивително почтена книга. В нея аргументите са подбрани много точно, изводите са извлечени с необходимост от предпоставките, но и – което е особено симпатично в представените тук „очерци” – без колебания са споделени с читателя затрудненията и съмненията на автора, каквито, разбира се, е неизбежно да съпътстват всяко истинско творчество. Впрочем тази „смиреност” и почтеност на текста не биха учудили никого, който е имал щастието да познава лично неговия автор, скъпия наш колега и приятел Живко Проданов.

---

Живко Проданов. Философски очерци за спорта. НСА Прес, С., 2015 г.