Откакто се преместих много хора започнаха да ми завиждат.
         Един вид, какво знаеш за живота ти, там в лъскавия, порочен, блестящ на вечния дъжд вечен град Париж...
         Да, наистина, какво ли знам... Знам, че сега живея под Новия мост, който всъщност е най-старият. И през особено проливен дъжд тече. Като студентска мансарда. Но това аз не им го разказвам по време на редките ни срещи на адриатическото крайбрежие. Тече и тече.
         Аз казвам, живея под Новия мост. А те се понамръщват в отговор „Е, а пък ние сме си все там, под моста Чавдар“.
         Да, там живеехме навремето, когато по вратовете ни висяха златни вериги. Скромно казвахме „живея в провинцията, а тук, под моста Чавдар, имам склад“. Чавдар, за тези които не знаят, е богатир или на френски  шевалие. Тук обичат яснотата на понятията.
         Та в склада складирахме, натрупвахме и извършвахме товарообмен.
         Обменяхме хора за вещи, течности за приятели, приятели за свобода. Последното се случваше рядко. Винаги ни се намираше по някоя златна верига да оставим в полицейския участък. Знаехме на кого да я дадем и как да я увием, та хем да се вижда, хем да не блести...
         От този обмен започна да ми се вие свят. Изпаднах в депресия, свих се под моста Чавдар. Той е горе-долу нов и горе-долу в центъра. Не тече, даже е топло. Свалих си златните вериги, зарязах всичко и гледах паважа.
         Трябва да отбележа, че мостът Чавдар  е мост над нищото. Под него няма река, в чиито мътни води да гледаш, докато пиеш вино. Под него има само паваж и делови хора заети с обмен.
         И аз си седях и се чудех накъде.
         И един ден ми се стори, че нямам избор. Париж е единственото, което ми остава, до края на визата ми оставаха десет дни. Това бе отдавна и затам все още трябваха визи. И аз заминах за Париж.
         Преди обикновено ходех до Белград, по-близо  и без езикова бариера. А и имах там братчед.
         Но сега Белград не е това, което беше. А и братчедът стана мълчалив и смущаващо мъжествен.
         Белград, Белград, хубав град, Белвиль, Париж, Новия мост...
         Напоследък вали, вали без край. Новият мост тече. Просто е много стар. Най-старият в Париж. Към старците винаги сме снизходителни, както към антиките, към музеите, към чужденците, въпреки че това последното е под въпрос. Затова и аз не се местя, ако го оставим Новия мост той ще е самотен, когато в мътната река Сена се леят потопи. Неотдавна написах стихотворение. За Сена. После един англичанин ми каза, че било от Вийон. Той бил професор по френски в Итака. Итака има и в Америка, и в митологията, а той не уточни. Все пак му вярвам, познаваме се отдавна,  няма защо да ме лъже. Вийон, значи Вийон.
         Седяхме ние в Итака с англичанина, а там всички бяха по сандали, мислех си „боже колко е студено“, но какво ли не правиш заради пустия имидж. А и не искахме да видят, че сме чужденци. Та си мръзнехме по сандали и мълчахме, да не ни чуят акцента. Древните гърци като всички цивилизовани народи се отнасят подозрително към групите чужденци под моста. Чудех се тоя мост наистина ли е гръцки или отново ни лъжат... мостът бе железобетонен и подозрително приличаше на моста Чавдар. После Вийон изведнъж скочи и каза „окрал си ме, графоман проклет“... Сбихме се. Всички се оказаха против мен... и някакъв грък от митично-американската Итака заби нещо остро в краката ми. Отворих очи. Атглийският професор ми дърпаше краката и странно защо ми каза на руски:  „Водата се е вдигнала през нощта. Ще замръзнеш“. Опитах се да стана. Вийон каза, че е твърде късно. Водата на мътната Сена твърде дълго се е плискала около колената ми... Той имаше мобилен телефон. Обади се на бърза помощ, а и нали говореше без акцент... на старофренски...
         В колата бе топло и благоуханно. Аз заспах.
         Когато отворих очи над леглото ми се навеждаше някакъв сърбин. Не мога никога да сбъркам сърбин, а и на престилката му се поклащаше табелка „Др. Милорад Павич“.
         - Чел съм ви. Казах аз снизходително.
         Милорад Павич се усмихна:
         - Просто еднофамилец. Къде ще отидете сега? Мостът вече го няма.
         Др. Павич погледна през прозореца, за да докаже думите си с факти... Вярвах му, какво по-лесно за един мост...
         Мостът Чавдар бе изчезнал така внезапно както се бе появил Новият мост и цялата тази неизбежна екзистенциална зависимост от мостовете.
         Аз се опитах да свия рамене, доколкото ми позволяваше състоянието... Това нямаше особено значение… то беше моят свят твърде дълго... И сега бе изместено от обемното присъствие на доктор Павич. Улових погледа му, който се плъзгаше по леглото ми.  
         А там нямаше нищо… само един идеално опънат чаршаф.