Не бе идвал в Южния парк от миналото лято.
Първите дни на март бяха доста топли, само за разходки, но Караджов предпочиташе да цикли по цял ден пред компютъра. Снежа ходеше на работа шест дни в седмицата, а той прекарваше времето си в гледане на филми, ровене в интернет и яко геймърство. Случваха се дни, в които дори не излизаше от тясната им квартира. Най-много да купи хляб. Вече приличаше на забравен в мърлявия пепелник, догарящ фас. Ако снощи Снежа не му се бе скарала, че не излиза въобще и не си търси работа, днес задникът му така и нямаше да види слънце.
Толкова се бе отчуждил от външния свят, че двете патета, гонещи се в мътната вода на рекичката, му изглеждаха сюрреалистични. Беше се втренчил в тях с постоянно сънения си поглед и механично продължаваше да плюе шлюпки от едрия слънчоглед. Облъчените му от компютъра очи обхождаха живата природа наоколо, невярващи как беше “барната” 3D-графиката. Трябваше по-често да излиза сред природата.
За половин час Караджов свикна с “новите гледки” и спря да се оглежда като подарено пате. Когато мина човекът с бебешката количка, вече преживяше второ пакетче слънчоглед, макар езикът му отдавна да протестираше. Мислеше за детективските си фантазии като малък и как обикаляше из парка с къс, нарочно огризан откъм гумата молив и малко тефтерче с уютни за очите корици, работейки по свои си “разследвания”. Точно заради кавичките на няколко пъти за малко не яде бой. Кога порастнах?! Затъжи се, че времето е ампутирало фантазиите му до безлична апатия. Гълъбите спокойно се мотаеха из краката му, проверяващи за пропуснати от зъбите му семки.
Разминаването с човека с бебешката количка бе мигновено. Караджов обичаше да гледа бебета и малки деца, но това едва успя да го зърне. Закъснялото му внимание се наостри, заради скоростта, с която странната композиция прелетя край него. Че е странна, включи, чак след като осмисли остатъчния образ на мъжа с количката в главата си. Обърна се с куха семка в устата. Мъжът се отдалечаваше скоростно. Беше със спортна шапка, навярно с козирка, но личеше, че отдолу главата му е плешива. Раздърпан тъмночервен пуловер, над който надничаше измачкана яка на риза. Надолу беше с анцугоподобен панталон, прилежно вмъкнат във високи мърляви боти с извадени езици и плющящи на всички страни връзки. Скоростта! Скоростта, с която онзи буташе количката напред, го накара да вижда всички тези неща във вида му като съмнителни. Науми си и че погледът му е
бил налудничав. Може ли така изглеждащ човек да е баща на бебето? Роднина ли му е въобще? Ако са на разходка, защо е тази скорост?! Накъде водеше въобще това бебе? Нямаше много време за мислене. Вкъщи го чакаше единствено компютърът, а още бе четири следобед. Изприщеният му език си отдъхна облекчено, когато прибра пакетчето слънчоглед в джоба си и последва мъжа с количката.
За кратък миг Караджов се преобрази в детето, което бе бил навремето. Сърцето му тупаше ускорено от вълнението и забързаната крачка. Приключение! Стана му топло от бързането и съблече якето си. Онзи отпред наистина летеше, а това само засилваше подозрението. Обмисляше в главата си възможните варианти на случващото се, мисълта му рисуваше сюжети с различна степен на достоверност, а той пъхтеше подир тях и хвърчащата бебешка количка. Като уважаващ себе си детектив пазеше дистанция, но и се стараеше да не губи от поглед червения пуловер.
На един завой онзи отпред кривна от алеята и запрепуска към някакви храсти. Караджов настръхна. За негово щастие гъсталакът още не се бе разлистил и безсрамно разкриваше всичко зад себе си. Имаше някакво малко езерце, явно наскоро образувало се, защото в средата му неестествено стърчаха пързалка и детски катерушки. Караджов разбираше, че не може да последва количката и седна на една пейка, от която имаше видимост. Извади и пакетчето слънчоглед, свито от списание, за да придаде по-естествен вид на присъствието си там. Зачопли трескаво, като не усещаше вкуса на семките, а внимаваше кога точно онзи с червения пуловер ще хвърли бебето във водата. Мислено се убеждаваше, че не вярва това да стане, но очите му не изпускаха и най-малкото трепване в движенията на червения пуловер.
* * *
Дядо Димитър беше висок, жилав и подвижен. Годините не бяха поругали тялото му и за юбилейните си седемдесет години той направо младееше. Движеше се непрекъснато, почти не се спираше на едно място. Или пазаруваше, или готвеше, водеше и взимаше внучетата от детска градина, заемаше и връщаше книги в библиотеката. Не го свърташе на едно място. За шестдесетгодишния си юбилей бе направил екскурзия из десетина европейски столици, а на шестдесет и пет посети и Божи Гроб. Но още не възнамеряваше да се среща на своя си гроб с Господ.
Цялата седмица беше слънчева и всеки ден дядо Димитър излизаше на разходки, я из Южния парк, я към Витоша или Борисовата градина. На връщане пазаруваше и се отбиваше на пейката пред блока, където другите дядковци – така ги наричаше в ума си - все се караха за нещо. Много обичаше да разказва историята си за една от бомбардировките над София по време на Втората световна война, когато се върнал вкъщи, за да вземе кучето и двете си котки и едва тогава отърчал към скривалището, под свистящи шрапнели и летящи из въздуха тухли, бетон и мазилка. Беше омръзнал на всички с тази история, ама той и не се застояваше много при тях, за да чуе реакциите им. Дядковците пред блока редуваха дразнещо апатични настроения с още по-дразнещи избухвания на политически или футболни теми, което не му бе много по вкуса. Беше го малко яд, че след спасяването на домашните си
любимци, не му се бе удавало възможност за друго геройство. Освен да пие петдесетградусова домашнярка в августовските жеги и да гаси с курбан с люти чушки.
Днес бе ред на Южния парк. Дядо Димитър бе тук още от един часа и вече бе успял да опатка две бири с набори, които бичеха белот и обсъждаха младите. После бе тръгнал да се разходи из парка по установения си маршрут. Като повечето възрастни хора той съзерцаваше красотата на природата, ходейки бавно, сключил ръце зад гърба си. Навикваше някое хлапе, което профучаваше с колелото си покрай него, спираше се на разговор с продавача на семки, а по някой път му и помагаше да оформя пакетчетата за слънчогледа от листове на списание. После сядаше на „неговата“ си пейка и хрупаше обичайната си за това време на деня ябълка, докато разглежда хората.
Забеляза и бързащата бебешка количка. Скоростта й му направи впечатление още далеч от слънчевата пейка, на която се бе изтегнал като сит котарак. Имаше време, както да посъзерцава бебето за две секунди, така и да хвърли преценяващ поглед на младежа, който така го бе засилил. Уж бръснатото, но някак тъмно лице, с пресни белези от порязвания, не му хареса. И защо за Бога бърза така? Не му е чиста работата!
Докато успее да поразмисли над видяното, край него прехвърча по същия начин и друг съмнителен тип. Изглеждаше по-млад от мъжа с количката, може би на двадесет и пет, но беше чорлав, брадясал и с огромни тъмни кръгове под зачервените очи. Държеше якето си в ръка, явно непреценил, че блузата му отдолу е прекалено опърпана за пред хора. Погледът му бе явно втренчен в мъжа с бебешката количка отпред.
Тия хаймани ако не са някакви наркомани!? Дрогирани изглеждат и двамата. И това бебе хич не му е мястото с тоя! Дядо Димитър не мисли много, ами хвърли наполовина изядената ябълка в кошчето до пейката и се впусна в преследване. Ръката му потърси телефона в джоба на жилетката. Там си беше. Можеше да се наложи да звъни, я в полицията, я на зетя. Още от сега зарепетира репликите, с които обясняваше действията си, а въображаемия му тон беше като в детската му история от бомбардировката на София. Онези вървяха прекалено бързо, но той някак си успяваше да ги следва. След десетина минути обаче, вече едва дишаше и май щеше да се откаже от преследването, с най-силния довод, че само си е въобразил съществуването на нещо нередно. Точно тогава обаче, мъжът с количката кривна в голите храсти край алеята, а другия седна на пейка, точно срещу тях, сякаш на пост.
Пуфтящ, Дядо Димитър с облекчение се стовари на съседна пейка, даваща му видимост и към двамата, а потната му ръка стискаше телефона в джоба.
* * *
Чавдар обожаваше пролетта. След студените сковани зимни дни, пролетното слънце бе като дар Божи за него. С нетърпение очакваше последния училищен звънец на обед, за да се поразходи из града или пък да мине през някой парк. Особено обожаваше да чете книга на слънчева пейка в Южния парк, дъвчейки хамбургер.
Дядо му бе разправял за своя дядо-хайдутин, а после и опълченец в Руско-турската освободителна война. И то не обикновен хайдутин, ами знаменосец в четата на Чавдар Войвода. Историите за горски засади над турците живееха в Чавдар още от дете. Не случайно любимите му книги бяха “Под игото” и тетралогията на Димитър Талев. С тях той изживяваше по собствен начин онези смутни времена, а детската му душа жадуваше за геройства.
Друга му страст още от осми клас бяха криминалетата. Тийнейджърският му ум често мечтаеше за това как един ден ще стане полицай и ще прави собствени разследвания. Понеже беше дребничък и с детско лице, си бе пуснал “детективска” брадичка, която би трябвало да му придава по-зрял и мъдър вид. Бе изчел всичко издадено на български от Агата Кристи, повечето неща на Чейс, обичаше да чете и Едгар Алън По. За това не бе изненада, че веднага видя съмнителното у мъжа с червения пуловер и количката, нито се учуди особено на следващата го “опашка”. Напротив! Веднага построи своя теория за ролята на всеки в тази композиция и без въобще да му мисли се включи в преследването, при това с отчетлив вкус на вълнение в устата. Нямаше ясна идея какво точно ще прави, но рядко му се отдаваше възможност да участва в подобно приключение, затова се втурна с главата напред.
Бе забелязал, че дядото изнемогва, затова се стараеше да е на дистанция, от която да вижда и мъжа преди него.
* * *
Алисия бе седнала на върха на хълмчето и внимателно четеше ръкописа. Беше ксерокопие и тя смело драскаше с червен тънкописец отгоре му. Когато очите й се уморяха, вдигаше поглед към простиращото се пред нея езерце с набръчкана от лекия ветрец водна повърхност. От другата му страна имаше голяма поляна, прорязана от дълъг прав участък oт асфалтовата алея, на места съпровождана от ошмулени храсти. Велосипедисти, играещи си кучета и техните стопани, деца на ролери и във велоколички за разходка жужаха насам натам. Възрастни дами клюкареха по двойки, а млади влюбени се отдаваха на ласките си. И разбира се – бързащата делегация. Видя ги почти едновременно. Най-отпред мъж с шапка на главата почти тичаше, бутайки бебешка количка пред себе си. Двадесетина метра след него, с преметнато през ръка яке, го следваше един младеж. Малко по-натам с изнемощели движения притичваше възрастен господин с ръце в джобовете. Манифестацията на бързащите завършваше с тийнейджър с раница на гърба и книга в едната ръка. На фона на бавните, лентяйски движения на останалите наоколо тези четиримата въобще не изглеждаха на място. Притичваха през сънливостта на парка като подплашен гущер във висока трева. Алисия се зачуди дали се познават и, ако да, кой кого гони. Проследи ги с интерес. Четиримата поспринтираха още десетина секунди и изведнъж водачът на делегацията отби от алеята, мина през малко бродче в редките храсти и паркира бебешката количка досами езерото. Останалите трима почти веднага намалиха ход и след кратко наместване заеха стратегически позиции около това място. Значи все пак имаха нещо общо – не беше случайно това бързане!
Първият погледа за секунда мудните трептения на езерото и изведнъж грабна бебето от количката, застанал на ръба на брега. Алисия забеляза как при това му движение мъжът с якето скочи от пейката, на която бе седнал, възрастният господин също стана, трескаво набирайки по клавиатурата на телефона си, а момчето с раницата направо затича през храстите. Миг по-късно този с бебето извади от количката шише с мляко и започна да го храни, а останалите увиснаха наоколо. Единият си облече якето и зачопли семки с наведена глава по обратния път, възрастният господин прибра телефона в джоба си, а момчето се върна малко назад, където бе изпуснало книгата си и я прибра в раницата.
Алисия погледа още малко тази любопитна ситуация с усмивка на лице. После отново се наведе към ръкописа на крими-приключенския роман, чийто редактор беше. Наложи си да не се разсейва повече, а да се съсредоточи върху работата си. Сметки трябваше да се плащат.
|