17.

         Първия си припадък Добрев получи малко след тринайсетия си рожден ден. Тогава още никой не го наричаше Добрев – беше си Любомир или просто Любо. Четеше книга самичък в стаята си. Някакъв пасаж го беше развълнувал, погледът му вече не виждаше думите, а се беше завихрил навътре в мислите му, някакво непознато усещане се надигна у него, бързо стана невъзможно за понасяне, после се изравни в необяснима безтегловност и Любо изгуби съзнание. Когато се свести, пулсът му се ускори рязко от уплахата, но като премисли малко, успя да се убеди, че просто е заспал, докато чете, а странното усещане е сънувал.
         Минаха доста месеци преди втория припадък. Този път беше сигурен какво става, но го скри от родителите си. Третият път обаче се случи, докато беше в кухнята с майка си, и тя се уплаши повече и от него. Започна ходене по лекари, направиха му куп изследвания, наслушаха се на хипотези - за кръвното налягане (и за ниско, и за високо), за нивата на кръвната захар, за нервното напрежение при юношите, които много по-лесно преживяват емоционални шокове. Всички мнения си приличаха по това, че изключват епилепсия, че не могат точно да кажат на какво се дължат припадъците, че не са опасни, щом са краткосрочни, че вероятно „ще ги израсте“. Майка му изнамери връзки да го прегледа и професор, завършил в Москва, светило в средите си, който обстойно прегледа резултатите от всички изследвания, разпитва подробно Любо около половин час, накрая вдигна рамене като предходните си, не чак толкова титулувани колеги.
         След първоначалното напрежение, че му има нещо, след като изслуша толкова лекари как не знаят какво му е, но нямало нищо страшно, Любо се научи да живее с припадъците. Криеше ги, когато може, от родителите си. Те бяха предупредили класната му в училище, но слава богу, Любо беше благодарен за това, не припадна в училище нито веднъж. Понякога минаваха месеци без припадък, после идваха по два-три накуп месечно. Той започна да усеща алгоритъма, по който се появяваха – странната нервност в началото и чувство за потене, докато светът ставаше някак приглушен и бързо и клаустрофобично се свиваше; сетивата му се изостряха навътре към него (по това почна да се ориентира, че скоро ще има припадък и да търси по-уединено място, където да легне или поне поседне), после онази невъзможност да понесе надигащата се вълна от всички тези усещания у себе си и точно преди тя да го залее, идваше онзи божествен покой, онова чувство „всъщност всичко ще е наред, винаги е било“, което покриваше всякакви други чувства и мисли в мига, преди да изгуби съзнание.
         Лекарите може да не разбраха от какво са припадъците, но познаха, че могат да изчезнат с времето. Докато седеше на една от последните си лекции в университета, Любомир си даде сметка, че за четирите години като студент е припадал не повече от три-четири пъти, а от последния случай със сигурност бе минала повече от година.
         През тази последна година се беше запознал и с бъдещата си жена. Интимният му живот дотогава беше твърде скромен, може би припадъците бяха виновни за ниската му самоувереност като мъж и макар в потока на филоложката му специалност съотношението жени-мъже да беше десет към едно, той така и не беше имал отношения с никое от десетките момичета. Докато и двамата караха магистратурите си, се сгодиха, а година след дипломирането се ожениха.
         От дете Добрев мечтаеше да бъде писател. Първия си разказ написа още в шести клас, в осми – първата повест, че даже вече мислеше и за роман. Понякога се опитваше да пише и поезия, но там не усещаше чак такава вътрешна сила у себе си, нито пък потребността. Е, получаваха му се някои стихотворения (по собственото му мнение), но не се виждаше като поет, а като романист. Завърши първия си роман, преди да приключи със средното образование. С огромно вълнение сам подвърза ръкописа, а вниманието, с което изписа заглавието „Светлина“ на импровизираната корица, наподобяваше калиграфско усилие. Занесе го в читалището, което познаваше от организирано училищно посещение. След няколко питания накрая се озова в кабинета на ръководителя и му го връчи лично със смесено чувство на срам и вълнение. „Виж сега, моето момче… - му беше казал побелелият мъж насреща му, - …аз ще намеря точния човек, който да ти прочете романа, но трябва да го донесеш напечатан на машина. Така ръкописно… никой няма да си играе да го чете. Големичък роман си написал“, и го отпрати да си печата романа. Това не обезсърчи осемнайсетгодишния Любомир ни най-малко. Веднага започна да мисли варианти как и къде може да си осигури достъп до пишеща машина. Единият беше в училище – в икономическия техникум имаха часове по машинопис и той се възползва от тях, плащайки цената на майтапите на съучениците си. Успя да измоли от секретарката да го пускат и в почивката между двете смени, като се договориха, че сам ще си купува листовете и лентата. Второто място, на което успя да се дореди до пишеща машина, беше работата на майка му. Във „Фотографията“, покрай снимките за документи, понякога се налагаше да се попълват и различни формуляри, затова, макар и рядко ползвана, печатната машина стоеше на едно странично бюро, отрупано цялото със саксии с цветя. Любо започна да ходи всеки ден след училище, носейки лентата си в кръгла червена пластмасова кутийка (майка му постави същото условие за собствени листове и лента, за да не каже някой, че използват държавни средства), поливаше цветята, нареждаше по-избуялите пред себе си като стена от любопитни погледи и тракаше, докато пръстите го заболят. Две седмици и три машинописни ленти по-късно половин милион знака бяха напечатани на точно двеста страници – сто листа, плътно изписани и от двете страни. Пръстите го боляха, даже му се струваха по-криви, но удовлетворението, с което напечата КРАЙ, а после добави датата и подписа си с химикалка, нямаше цена. Още на другия ден беше отново в читалището и побелелият ръководител го смъмри, че се печата само от едната страна, и то трийсет реда по шейсет знака. Тогава Любо научи какво означава „стандартна страница“. И макар да не беше оформил ръкописа си в стандартни страници, читалищният властелин все пак го прие и му каза да мине следващия месец за мнение и бележки.
         През тези седмици - на писане на романа, на първото му носене в читалището, печатането му на машина след това, второто носене на вече напечатания ръкопис и чакането накрая - припадъците му се бяха учестили. Получи припадък и при срещата с гологлавия писател, на когото побелелият читалищен деец беше дал ръкописа му. Писателят говореше с благ тон, палейки цигара от цигара в душната читалищна стая, но въпреки припадъка на Любомир не му спести нищо. Най-напред го похвали как, макар и още в невръстна възраст, е успял да удържи повествованието на толкова голям роман, като не пропусна обаче да му посочи и грешни или необясними ходове в сюжетните му линии. Като цяло имаше добро мнение за някакво си „макрониво“ на романа. Но на „микрониво“… и тогава, след като беше погладил няколко пъти голото си теме, беше извадил две глави от романа – първата и една от средните, – плътно изписани с ръкописни поправки, задрасквания и бележки. „Трябва да поработиш върху стила, преди да мислиш за публикуване - му беше казал писателят с благия тон. - Непосилно е да ти редактирам целия роман, но ако си умен, ще се ориентираш какво се иска от теб и от тези две глави.“ На изстреляния от юношата Любомир въпрос дали все пак ще излезе писател от него, мъжът отново беше погладил няколко пъти голото си теме, преди да му отговори: „Ако успееш да проумееш поправките и бележките ми въпреки негодуванието си срещу тях, може и да станеш“, след което го потупа по рамото, допи си кафето, попита го какви са тези припадъци, спомена му нещо за Достоевски, което Любо не разбра, и си отиде.
         През нощта след тази среща не спа. Подробно преглеждаше отново и отново редактираните от гологлавия писател глави. При някои поправки негодуванието, което бе споменал писателят, възпаляваше егото му, но при други вътрешно ахваше колко по-просто и елегантно можеха да се изказват нещата. Опита и сам да се редактира и през тази нощ, даже пренаписа две глави. На сутринта вече знаеше, че е по-добре да не редактира и пренаписва романа. Чувстваше се за способен на по-добър роман. А този оставаше за чекмеджето.
         Нямаше никакви съмнения, че иска да се занимава с литература, затова записа да учи българска филология. Смяташе, че сблъсъкът с дисциплините в университета ще доведе и до полезни за писателския му устрем натрупвания. Но с годините на усърдно четене му ставаше все по-трудно да пише. Изчитайки тонове класика, се съмняваше все повече в качествата на своята проза. А и след падането на комунистическия режим страната беше изпаднала в такъв хаос, че на пръв поглед съвременна литература сякаш вече не се пишеше. Вторият му роман стоеше започнат още от лятото, преди да влезе в университета. Рестартираше го на няколко пъти, но след всеки нов опит затъваше във все по-голямо безсилие пред мащаба на повествованието, което беше наченал. Задоволи се с публикуването на няколко кратки разказа в университетския вестник, за които получи похвала от преподаватели, чието мнение ценеше. Но усилието за завършване на втория му ръкопис му се струваше непосилно. Нямаше и време – четене на задължителни произведения, на научни трудове, подготовка за изпити, суетенето около сватбата също му отхапа една година, инфлацията в страната пък създаваше и достатъчно битови проблеми за младата двойка, живееща на квартира, затова след сватбата послуша жена си и реши да кандидатства заедно с нея за обявените две свободни докторантски места. Ако не можеше да бъде писател, асистент по литература в университета беше прилична възможност да гравитира около любимата си тема – писането. И наистина – едното място спечели той, но жена му не успя да се класира за другото. Така се озова, вече поотказал се от своята мечта, да изпълнява нейната – университетска кариера. Малкият Любомир се раздели с припадъците и писателските мечти и се превърна в асистент Добрев. Жена му така и не дочака да се освободи ново докторантско място, ами се хвърли да изкарва някакви пари в бурните води на тепърва изграждащия се частен сектор. Книгоиздаването търпеше своеобразен бум на преводната литература – стотици забранени от режима заглавия се продаваха в многохилядни тиражи и много издателства имаха нужда от преводачи, редактори и коректори. Така през годините тя подготви стотици книги за печат, докато мъжът ù се превърна първо в доктор на филологическите науки, а после и в доцент Добрев.
         Желанието си да пише за хората Добрев замени с това да им помага. Преподавателската работа в университета го събираше със студенти - за него още деца, повечето от които влезли в академичната среда със собствените си неуверености и терзания. Добрев създаваше такава атмосфера в аудиторията, говореше с такава жар за литературните произведения, подхранваше умело между студентите такива дискусии, които излизаха от рамките на изучаваното произведение, минаваха през общочовешките теми и слизаха до частното актуално битие на младите хора, че залата винаги беше пълна за неговите лекции. Дори влизаха и от други специалности, за да послушат, че и да участват в поредната дискусия. Немалко пъти след часовете му оставаха студенти, които да го питат както за свои тези по анализа на някой герой, така и за чисто лични неща, провокирани от обсъжданията. За разлика от свои колеги, изключително държащи на пиедесталната си позиция на университетски преподаватели, Добрев и като асистент, а после и като доцент, беше достъпен и студентите го харесваха и му се доверяваха. Свикнаха да го търсят и във физкултурния салон на университета, където често играеше тенис на маса. Самият той не се беше замислял колко много му харесва да помага на по-младите и все още лутащи се умове. Но когато успя да отдалечи от суицидните мисли меланхоличен първокурсник, чийто съквартирант го бе помолил за помощ, осъзна, че може би е намерил истинското си призвание – да преподава литература и да помага на младите. Доколкото му е по силите.
         Бяха прехвърлили трийсетте с жена си, когато решиха, че вече са достатъчно стабилни финансово, за да си имат дете. Старото хилядолетие си беше отишло, а с него и Виденовата зима и хиперинфлацията. Лъчезара се появи на бял свят през мъгливо вторнично утро, а Добрев изтрезня чак в петък, когато трябваше да вземе жена си и бебето от болницата. Страхът от родителската роля веднага беше отстъпил на чистата радост, на интуитивното желание да бъде закрилник, както и на чувството, че ще бъде продължен на този свят от може би доста по-добра и красива плът и кръв. След това дойде ред на тези чувства да отстъпят, когато безсънието и болезненото усещане за вечен ангажимент влязоха заедно с бебешкия рев през вратата на новия им, купен с кредит апартамент. Но и това се уталожи, след като израснаха първите зъбчета, а когато Лъчезара проходи. Добрев се хващаше да разсъждава дали на бащинския инстинкт не му трябват девет месеца, за да се доразвие до нивото на майчинския – все пак майката имаше връзка с бебето си още от бременността. С прохождането той вече се чувстваше изцяло обсебен от нея – съзнаваше, че поне за известно време е на втори план в собствения си живот. През следващите години продължи да гледа към целите си, но върху амбициите му вече лежеше мекият полир на бащинството. Докато дъщеря му тичаше все по-бързо, той все повече забавяше ход, спираше и с дни стоеше в отбивките на светло съзерцание на малкото човече.
         По същото време, още едва трийсет и три годишен, Добрев получи сериозен проблем с кръста. Не обърна внимание, като се сецна, докато сменяше спуканата гума на колата, подцени болката и проблема, не си осигури почивка, напротив, гледаше да се раздвижва повече и след няколко дни се събуди скован и неможещ да се помръдне от болка. Лежа три дни на лекарства, преди да посмее отново да извърви по-дълго разстояние от това до тоалетната. След две седмици срязващата болка беше отминала, но остатъчната, караща го да чувства таза и бедрените си стави като изгнили, остана и с времето се превърна в хронична. Месеци наред опитва различни лекарства, мазила, упражнения, нищо не даваше резултат. Снимките показваха, че няма дискова херния, явно просто периферната му нервна система изказваше своя протест срещу начина му на живот. Добрев опита какво ли не, отказа само предложенията за чакръкчия, както и съвета на съседката да изтегли нов кредит, защото мъжете ги болял кръстът при финансови проблеми. Тогава бащата на един студент го спаси от болките. Студентът беше от онези, които Добрев беше подкрепил в труден момент, и явно забелязал, че любимият му преподавател се измъчва с ходенето и сядането, му предложи консултация с баща си, кинезитерапевт. Бащата насочи Добрев към упражнения за крака, но на машини във фитнес зала. Така, на трийсет и три, Добрев за пръв път стъпи във фитнес - място, на което винаги бе гледал скептично като профанно пространство. Но упражненията дадоха резултат и след няколко месеца той отново си припомни какво е да живееш без болка. Тогава кинезитерапевтът му препоръча да добави още един спорт, а от предложените Добрев избра тениса на маса. Хем го беше играл като малък, хем в университета имаше няколко маси, а там и партньори щяха да се намират по-лесно. Първите геймове сковаваха цялото му тяло в мускулна треска на следващия ден, но след това раздвижеността плавно се връщаше в ставите и сухожилията. На трийсет и пет Добрев вече се беше отървал от хроничните болки, а след като драстично намали сладкото в менюто си, се отърси и от петнайсетината килограма наднормено тегло, което си беше отгледал през петнайсетината години академичен живот.
         Не спря със спорта, напротив, стана по-усърден. Улови се, че се зазяпва по новите очертания на тялото си в огледалата във фитнеса – акт на суета, към който се беше отнасял с ехидност в годините преди това. Жена му също не му спести своята ехидност към зараждащата се у съпруга ù фитнес мания, но той упорито трупаше мускули и психическа устойчивост – тежките тренировки се бяха оказали чудесен подобрител на настроението и на положителния поглед към живота. Най-трудните години на прехода бяха минали, Лъчезара вече ходеше на ясла, първите студенти на Добрев вече прохождаха в професиите си и често го навестяваха в университета, за да се похвалят докъде са стигнали, а той все по-уверено поглеждаше към доцентското звание. Успяваше да съчетава семейния живот с преподаването, академичното писане (с художественото се беше примирил, че е приключил) с новата си страст – спортуването. На четиресет вече имаше доцентско звание, десет килограма мускулна маса в повече и лъчезарната седемгодишна Лъчезара, която вземаше след училище и водеше в университета, защото иначе нямаше кой да я гледа. Там тя намери тениса на маса за изключително забавен спорт и държеше татко ù, след като приключи с играта, да поиграе и с нея. Това се превърна в тяхната „баща-дъщеря“ запазена марка и през годините винаги намираха време да поиграят заедно. На десет Лъчезара вече се опитваше да играе срещу по-неумели студентки, на четиринайсет започна да дава сериозен отпор на баща си, който също беше развил прилични умения, а на шестнайсет вече го и побеждаваше понякога, без той да ù се дава.
         Наближавайки петдесетте, Добрев, неочаквано за самия себе си, хлътна в капана на кризата на средната възраст. Въпреки самоироничния поглед на интелектуалеца в себе си не искаше да се примири с усещането за стареенето на тялото си. Пиеше вече хапчета срещу някои болки в опорно-двигателния апарат, четеше с очила, понякога избягваше интимност с жена си, защото се бяха появили пропуквания в сексуалната му увереност, белите косми в косата и брадата му отдавна надмогваха тъмните, спортът явно го пазеше от високо кръвно, но му ставаше все по-трудно с тежестите, както и да спре солидното омазняване в коремната област, така характерно за мъжете след четиресетте. Избягваше да се гледа в огледалото дори като се решеше – бръчките не го притесняваха, но възрастта бе лепнала унил оттенък върху лицето му.
         След прекъсване от близо четвърт век направи нов опит да бъде писател. Прочете публикуваните си в интернет разкази, прелисти няколко книги с препоръки относно творческото писане, обмисли и скицира схема на роман, в която наблъска почти всичко, което му беше хрумвало през годините и беше записвал по разни, сега прашасали тефтери, на няколко пъти сядаше с налято малко уиски пред компютъра, когато жените вкъщи вече бяха заспали, но писането му вървеше трудно и обикновено засядаше още на втората страница. След месеци напрягане имаше едва трийсетина страници ръкопис, който на всичкото отгоре чувстваше далечен. Онази дупка, която се отваряше в листа и го поглъщаше като младо момче, сякаш се беше затворила безвъзвратно. Писането му приличаше по-скоро на мъчителни упражнения по стил.
         Точно тогава в университета се появи Лара. На трийсет и петия си рожден ден беше защитила докторската си дисертация и беше назначена за асистент на доцент Добрев. Той водеше лекциите, тя - упражненията. Деляха един кабинет с още една двойка преподаватели – Добрев трябваше да посбута своите неща, за да отвори място за бюрото на Лара. Не беше минал и месец, когато се усети, че си намира причини да търси компанията ù, а също и че увеличи усилията си във фитнеса. Жена му забеляза, че отново е почнал да носи вратовръзка и да не пропуска бръснене сутрин, и когато го подкачи, той искрено се пошегува, че сигурно влиза в криза на средната възраст. Дори и да не бяха дългогодишните му занимания с литература, а покрай нея и с психология, само голата интуиция също му подсказваше, че наистина влиза в клиширано шаблонния капан на застаряващия мъж, нуждаещ се от компанията на по-млада жена, за да потвърди наличието все още на сила у него. Наличието на бъдеще. И всичките му интелектуални и образователни натрупвания през годините, самоанализирането и яснотата какво се надига, дори самоироничният вътрешен глас бяха безсилни пред простата природа на инстинкта – да си още малко активен, да си още малко в хоризонта с наличност на бъдеще, да си още малко мъж. Вероятно свенливата му натура би била достатъчна да изживее тези моменти скришом (или поне вярвайки си, че чувствата му са незабележими), ако не усещаше постоянно Лариното възхищение от него. Тя не подминаваше удобен случай, в който да го демонстрира. Беше изчела научните му трудове, беше преровила в интернет за публикуваните му там художествени текстове, гледаше го с огромните си маслинени очи от съседното бюро и се захласваше гласно по някоя от метафорите в младежките му разкази. Възхищение, възхищение, постоянно възхищение към него от тази тринайсет години по-млада несемейна жена. Възхищение всеки ден. Някога първата учудена усмивка на дъщеря му, когато той се качи на дърво, за да свали безнадеждно заседналата ù топка, беше запечатала у него онзи гладен за женско възхищение процеп, който прерязваше ахилесите на всеки мъж. Но сега дъщеря му беше пораснала, детското ù възхищение беше поизсъхнало насред избуялите плевели на тийнейджърските настроения и Добрев често го застигаха язвителните ù коментари. След няколко години тя сигурно щеше да се изнесе от вкъщи, да учи в чужбина, да следва свой път, а иззад изтънялата завеса на бащинството му вече надничаха предишните му амбиции. Амбиции на мъж с все още твърди глезени и здрави сухожилия. Един ден Добрев не издържа и сподели с Лара, че е започнал работа върху роман и на нея не ù отне много време да го придума да ù покаже ръкописа. След което върху приближаващия петдесетгодишна възраст доцент Добрев се изсипаха още меки, но неприкрити демонстрации на женско възхищение от страна на младата му асистентка. Приказките из университета тръгнаха още преди спортния празник, в който преподаватели участваха в различни турнири заедно със студентите. Турнира по тенис на маса спечели Добрев, а шумните аплодисменти на асистентката му накараха колегите му мъже да се подсмихват, а жените – да гледат студено ту него, ту нея. Финалните акорди на слепия им, негласен флирт, преди да започнат връзката си, включваха уроци по тенис на маса, които той започна да ù дава, защото тя бе проявила интерес и към тази му страст. Доста студенти зяпаха стегнатото в еластично трико тяло на Лара. Няколко пъти дошлата специално да направи няколко гейма с баща си Лъчезара го заварваше как подава високи бавни удари към новата асистентка. Всичко, което Добрев през годините беше изчел за емоционалната интелигентност, просто минаваше с гласа на самоиронията през съзнанието му, сякаш намигаше на всичките му образователни и житейски натрупвания на сериозен мъж, и се удавяше във възхитителните и възхищаващи се очи на младата жена, която го насърчаваше да си завърши романа. И макар да виждаше възхитително клишираните си епитети, повторения и банални фрази, Добрев пишеше.
         Връзката им започна след новогодишния банкет на катедрата. До края на вечерта останаха само четирима души, като другите двама освен тях предвидливо се метнаха на първото пристигнало такси и ги оставиха да чакат пред заведението следващите поръчани коли. Лара уж ненадейно се сети, че наблизо има стоянка на таксита, Добрев веднага се съгласи да се разходят дотам и двамата припнаха, преди да са дошли поръчаните по телефона коли. След първия по-тъмен ъгъл двамата вече се натискаха с настървението на тийнейджъри. Казаха си някои неща, хванаха си отделни таксита и се прибраха всеки в дома си. На другия ден Добрев за пръв път избръсна гърдите си.
         Тайната им, или поне така си въобразяваха, връзка приключи скоропостижно. Лара не беше споделила с Добрев, че заместник-ректорът на университета ù е вуйчо. Академичните среди се бяха нагледали на много полусекретни афери, но при тази злите езици разполагаха с повече причини за ожесточение. Още в края на февруари, в рамките на една седмица, най-напред ректорът извика доцент Добрев в кабинета си. Доброжелателите не закъсняха да известят по неведоми канали и жена му. Когато я видя за пръв път в живота си да пуши, Добрев разбра, че нуждата да обясни едногодишния си неплатен отпуск отпада. Но пък към нуждата от нова работа поне за следващата година се прибави и нуждата от ново жилище.
         Така в началото на пролетта Добрев се отправи към родния си град. Родителите му бяха починали преди години (Добрев се беше зачудил дали, ако бяха живи, това нямаше да го възпре от глупавата афера – именно като глупава я виждаше с отрезвените си от налегналите го проблеми очи) и къщата линееше необитаема, но с изключение на козметичните несъвършенства, все още имаше стабилни основи и здрав покрив. Въпреки че беше двуетажна, Добрев се настани в някогашната си детска стая. Жената, благодарение на която се беше откъснал от тази стая и се беше развил в сегашния мъж и баща, го беше изгонила обратно в нея.
         След месеци на самосъжаление и нищоправене в края на лятото случайно на улицата срещна бивш съученик, с когото бяха делили един чин четири години. Оказа се, че сега е директор в гимназията, която бяха завършили. След няколко бири Добрев изпя мъката си, а бившият съученик му предложи място по заместване на учител по български език и литература. Една от учителките се връщала от майчинство през ноември, а на друга ù предстояло да ражда през март. Така, с изключение на няколкомесечната зимна пауза, Добрев щеше да си осигури и доходи, и нещо за вършене, докато чакаше развитие на сложната ситуация и в университета, и вкъщи. Съгласи се на мига. Щеше да води единайсети и дванайсети клас, които не бяха много по-малки от студентите му.
         През месеците се самонаблюдаваше как извън университетската среда академичната му подготовка се поотлива от него, някои жаргонни думи и работнически сленг се завръщаха в речника му, учениците предразполагаха да се държи по-простичко и непосредствено, а покрай общуването с тях и предметите от детството в стаята, в която спеше, в съзнанието му се връщаха все повече някогашните момчешки привички. С характерното си самоанализиране Добрев разбираше, че това е някакъв вид временна спасителна капсула, добавено детство, в което да се скрие за малко, да се преразгледа и да се открие отново след глупостта, която бе допуснал (малко по малко започваше да се омилостивява към себе си, че момчето, което някога е бил, нямаше как да избегне изкушението като вече зрял и доста по-можещ мъж, уплашил се, че смъртта идва). Препрочиташе прашасалите юношески романи от детството, припомняше си младините в бащината къща, първите си писателски опити, после как беше кандидатствал в университета, как се беше записал, как срещна жена си, първата им екскурзия заедно в Стара планина, когато ù предложи брак. И една вечер, за пръв път след над двайсетгодишна пауза, отново получи припадък.
         Не се уплаши, напротив. Парадоксално умиление се разля из кръвта му, беше му се случило нещо толкова свое, толкова интимно негово, че даже се просълзи. През тази вечер надеждата, че хармонията все пак е възможна, се възвърна. Беше я почувствал в мига преди припадъка. Увереността, че ще си върне съпругата и академичната работа, заживя ненатрапчиво, но трайно у него.
         Единствената болка, която не намаляваше, а даже се усилваше с времето, беше, че дъщеря му не желаеше да разговаря с него. Не вдигаше на обажданията му, сийнваше съобщенията му в месинджъра, без да отговори. Последните ù думи той беше чул буквално на вратата, преди да се изнесе: „Още не мога да повярвам, че играеше тенис и с нея“.

---

Романът е на пазара с марката на Издателство „Жанет-45“!