През есента пътувах с влак. Рядко ми се случва. Мазните, изтъркани купета миришеха на пот и метал. Тоновете на настроението ми бяха минорни, цветовете в главата ми сиви. Жена ми беше зле от няколко месеца, мъжкото в мен се опитваше да се бори със страховете си, типично човешки, уморителни и обсебващи.
         Тогава разгърнах първия от вестниците, които бях взел за из път. Известен спортен ежедневник. Заглавието на първа страница ме удари. Клише е, но тръпка живот се изви по тялото ми, разбута ме, а на умореното ми лице се появи усмивка. „И Берое опъна Литекс“. Знаех, че ловешкият отбор от известно време е изпаднал в немилост пред съставителите на въпросния вестник. Това обясняваше колоритното заглавие, но не намали радостта, която така живо и изведнъж беше бликнала в мен. Защото съм бероец.
         Една стара любов, страст, която ни гони в ежедневието, за да ни държи живи, да ни прави повече хора. Любов, която не е просто местен патриотизъм, а е начин на живот. Берое е отбор, превърнал се в емблема на града си. Негово древно име, аура, с която жителите на този град живеят. И се гордеят.
         Животът на българина не е лесен. Умът ни се изпразва, докато се мъкнем напед. Къде отиваме, още не знаем, но упорито влачим крак след крак и изхвърляме емоции, понеже тежат. Пистата е кратка, нямаме време. Искаме да сме бързи, да напредваме, да постигаме, да поглъщаме, да живеем. Настилката е грапава, паданията болят. Това, което ни изправя са банални неща. Но и силни. Едно от тях е любовта. Любовта към хора, любовта към идеи. За нас, старозагорци, една от тези идеи е Берое. Когато сме заедно на стадиона, паданията ни не болят. Пистата е грапава, но е толкова приятно да си седнал на нея с приятели, съмишленици. Обръщаме поглед към старта, смеем се, викаме, плачем, радваме се. В събота на стадиона цяла вселена ни залива, емоции се плискат, пием, чак сега осъзнали колко жадни сме всъщност. Радост подема ума ни, оставяме се да ни носи, без да ни пука че е само за час, а после ще сме пак обикновени. Просто се къпем в нея, пием уюта и, изпълваме се, натежаваме, зеленеем. Странно, топло и приятно.
         Тогава, в онзи влак аз бях приет от вселената. Обгърнат, успокоен, пропит с радост. Някъде там имаше идея, която аз обичах. Която обичаха много хора. И всичката тази обич, подкрепа, по странен начин се вля в мен и аз отново бях нещо повече от обичайното човешко състояние на кълбо от притеснения.
         Гледането през отворения прозорец на влака е живот. Паралелен на реалния, но по-истински. С вглеждането навън оставаш сам. Няма нужда да бързаш, да полагаш усилия, да се стремиш. Влакът те носи със скорост, която не зависи от теб. Просто се отпускаш и се примиряваш. Изолираш се от ежедневието, стигаш до себе си. Осъзнаваш задъхването на живота, който може би не е твой. Тих преврат на подтискани емоции, които в този момент са съзряли възможността да поживеят. Учудваш се, че ежедневно пренебрегваш кой си. Не помниш кога последно си бил дете, кога си се радвал, просто защото следобедът е слънчев, откога в снега виждаш проблем, а не приказка. Обещаваш си да се върнеш към това. Обещаваш си да си онзи, който мечтаеше навремето. И се отпускаш на прозореца, оставяш се на този шарен и красив филм.
         Берое ми помага постоянно да мечтая. Да се радвам на лукса на чистата радост, както дете се радва на едрите, бавни снежинки. Една съвременна приказка, красива, зелена, насред бруталното ни риалити.
         Днес, ние беройци тъгуваме. Един човек, самопровъзгласил се олигарх и меценат, човек от друга класа, новобогаташ, управляващ много пари, се опитва да управлява мечтите ни. А когато отказахме да се подчиним, се опита да ги убие. Да стъпче радостта ни, да ни унижи, да накаля бялата приказка, в която успяваме да бъдем все още деца. Чрез грозна постъпка да отнеме онази ниша, в която се крием от грозотата на ежедневието и сме истински щастливи. Чрез финансови и юридически прийоми да окове и прати на ешафода една наша обща любов.
         Опитах се да разбера дали наистина ще успее да я убие. И отговора намерих дълбоко в детството си.
         Изтънял спомен за невръстния хлапак, който съм бил. Спомен за прозореца в кухнята ни, през който надничах и озадачено гледах зелените хора по улицата. Спомен за един от първите разговори с баща ми: „-Татко, какви са тези зелени хора? - Беройци. - Защото са от Берое? - Да. - А защо викат по улицата? - Защото станахме шампиони?“.
         Един блед отрязък от забравената ми ранна детска памет. Един от първите ми спомени въобще. И казвам „Не!“. Зародила се толкова отдавна и отглеждана така грижливо детска любов не ще бъде убита от жалките опити за саморазправа на един обиден богаташ. Защото Берое е идея, която хиляди носят в сърцата си. И един отбор е там, където са феновете му.
         Ще помоля по-интелигентните да простят патетичния ми тон. В момента съм човек, който отглежда надежда. Който иска живителните си тръпки, получени неочаквано във влака. Който иска да каже на сина си първите думи, които помни от собствения си баща!
         В онзи влак слънцето надничаше в купето под ъгъл, който не го правеше досадно, а напротив - весело и закачливо. От онзи вид слънце, който издърпва вниманието от интелектуалните неща и отприщва душата към съзерцание. Човек се отпуска, откопчва се от ежедневието, с изненада си спомня мечтите и им се отдава със страст. Лудува в мислите си, такъв, какъвто е.
         Беройци, винаги се отдавайте на нашата мечта със страст. Лудувайте в мислите си, такива, каквито сте.
         Защото ние сме Берое!