Колкото и да се мъча да разказвам добре, има една сянка, която винаги ме преследва. Сянката на някой велик писател като Джойс или Набоков. Или сянката на природата. А в най-лошия случай се стоварва цялата мощ на изкуството от Древна Гърция до Хари Потър.

         Но има едно още по-лошо нещо - мисълта, че разказвам добре.

         И въпреки всички тези недостатъци и тъмни сенки ще опитам да нарисувам нещо или нещичко:

         Свободата.

         Още от училищния клас по рисуване разбрах, че това изкуство далеч не ми се отдава. После нашите ме пробваха в музиката (две години солфеж и цигулка). Нищо. Но запазих любовта към това изкуство от Бах до U2.

         И така ми остана само едно изкуство, в което да се пробвам - писането. Или по-възвишеното - литературата. Може би ме привлече най-вече това, че няма кой да ти каже: „Абе, пич! Това твойто са пълни лайна.“ Още повече след появата на постмодернизма и всички изми. Бях запленен от свободата на литературата.

         Как да опиша свободата със собствените є средства?

         Ето я и нея.

         В един ранен августовски следобед се качихме на връх „Снежанка“ - 1926 м. Та на този връх се намира кулата „Снежанка“, висока над 100 м (не си спомням точно). Влязохме в чудовщната постройка и тя ни пое с някакъв асансьор, който ни (бяхме с приятелката ми) изкачи догоре.

         Тук някъде, докато пишех всичко това, още преди да съм стигнал до същността на историята, бях прекъснат от двама мои приятели, които искаха да излизаме някъде.

         - Добре! - казах им.

         Но без да си давам сметка, че това ще навреди на историята ми. Разбрах го едва когато се прибрах, включих лаптопа с идеята да довърша започнатото, но запецнах. Цялото ми вдъхновение се бе изпарило (каква илюзия). Моментът беше отминал. Как сега да ви разка-жа, че се качихме на един от пръстените на кулата „Снежанка“ и гледката, която ми се разкри оттам, няма да забравя никога.

         Видях свободата.

         Исках да го разкажа някак по-художествено, на по-висок стил. Да ви накарам да усетите и вие, да видите и вие, поне за малко да се почувствате и вие свободни... Но ако го бях написал така, то все щеше да се намери някой да каже: „Е, ама то така са писали през миналия век. Сега сме хиперавангардни и няма да допуснем такъв сантиментален бълвоч.“

         Вижте до какво ме докара това „Добре“, което казах на моите приятели. Няма ми я историята, която исках да ви разкажа. Но като се замисля, това не е от особено значение, защото вие сами можете да се убедите и да усетите какво исках да ви кажа. Грабвате багажа и заминавате за Родопите. Стигате до кулата, качвате се и поглеждате. Оттам насетне няма да ви е нужна моята история, която може да ви послужи само като пътеводител.

         Ама че простотии изписах. Това, може да се каже, бяха един куп постмодерни брътвежи. Как ли не го обиждаха и не го наричаха този постмодернизъм. Но не може да му се отрече едно: той е някак прекалено естествен, лек и ветровит. Има обаче и някои недостатъци: малко се губи от красотата на поезията. Всичко е дървено. И накрая винаги се появява Deux ex machina. Ето, вижте тези фрагменти, които записах. Нали вече ви казах. Когато седнах да пиша, исках да ви разкажа какво е Свободата, да погледнете и вие от кулата „Снежанка“. Каква ирония - точно сложих точката на предишното изречение и телефонът ми иззвъня и пак ме прекъсна. Прекъсна опита ми да ви разкажа това, което не можах да ви разкажа предишния път, когато на вратата ми се показаха двамата мои приятели. Сегателефонът и модерните средства за комуникация направиха това. Може би е време да ви разкажа какво е свободата. Свободата - това е да хванете такъв скучен текст като този, да го захвърлите в тоалетната и да кажете: „Ебати бездарника! Каква е тая скука и мастилена тиня, в която ме кара да се лутам. Абсолютно безинтересно! Скучно! И недъгаво.“

         Както можете да кажете и обратното: „Ето това е свободата.“ А свободата на словото (Все съм се чудил как словото може да е свободно?) това е човек като мен да може да напише всичко това и да го пробута на някой да го прочете. Това са някои от аспектите на свободата. Не знам защо ми хрумна тази баналност със свободата. Може би просто ми беше чудно може ли да бъде разказана?

         Ето тук реших повече да не ви занимавам с моите разбирания. Който прочете това, може би ще разбере или усети какво е свободата. А тя е навсякъде в изкуството и особено в литературата (или по-прозаичното - в писането). Защото тук няма хармония или композиция, тук само думите се леят и ти ги записваш, след което намираш някой да ги прочете и вече си писател.

         Толкова ли е просто писането?

         Попитайте Джойс.

         Всичко това, което написах по-горе, не бива да се приема в прав текст. С две думи, не искам да навредя на всички, които се занимават с писане, с тези мои изказвания. Защото само един от пишещите може да ви каже колко струва постигането на тази свобода. Колко редакции са необходими, за да се постигне липсата на хармония. И колко четене трябва, за да се постигне липсата на композиция. И колко талант + работа се изискват, за да се превърнете в поредния писател.

         Е, на мен ми остана някой да прочете това и съм готов. Ако сте успели да прочетете всичко, благодаря! Тези брътвежи нямаше да съществуват без хора като вас. И тези като нас нямаше да ги има без тези като вас! Ха-ха... Нищо повече не мога да кажа, освен че ви дължа един голям поклон.