Градът

         Ако кажа, че беше студен и мрачен - няма да излъжа. Но ще е прекалено банално, като това „но“, което лепнах отпред на изречението. Едно нещо никога не е едностранчиво. Така и Лондон. Понякога беше прекрасен, спокоен. Друг път пък бе озлобен, безцветно сив, мокър, потен и забързан. Какъвто и да беше, аз бях длъжен да го приемам. Когато градът бе прекалено озлобен, просто си вършех работата, а когато беше красив и спокоен, обичах да се разхождам.

         Кварталът

         Името му е Крикълууд (Cricklewood). Намира се в северозападен Лондон. Тук са се заселвали ирландските емигранти, които са работели в строителството. Квартирата ни беше сравнително голяма - две спални, хол и кухня. Над нас живееха някакви негри, до нас - пак българи. По булеварда имаше множество разпръснати мънички арабски магазинчета за алкохол и цигари, интернет клубове, пържено пиле (имитация на KFC). Имахме си два големи супера, видеотека и голям ПЪБ (The Crown). Наблизо бяха станциите на метрото - Килбърн (Kilburn) и Уилсдън Грийн (Wilsden Green). До нас също имаше и спирка на влака. Като цяло беше що-годе спокойно място.

         Откъде си?

         От... има една държавааа... България... Ами... намира се на Балканския полуостров. Да! До Гърция е... Да! Красива е. Липсва ми, да! Защото заплатите са много ниски. Имаме много интересни неща. Ами заповядайте, ще ви хареса със сигурност.

         Работата

         Както често се случваше с българските емигранти и аз работех за българин. Бачкахме на обект в другия край на Лондон. От Крикълууд (Cricklewood) с автобус до Уилсдън Грийн (Wilsden Green), оттам до Уембли Парк (Wembley Park) с метрото по Джубели лайн (Jubilee line), на Уембли Парк се прехвърлях на Метрополитан (Metropolitan line), оттам до Рейнърс Лейн (Rayners Lane), където се прехвърлях на Пикадили лайн (Piccadilly line) до Съдбъри Хил (Sudbury Hill), където слизах и стигах пеша до обекта. На обекта работеха много хора - англичани, поляци, ирландци, латвийци, албанци, румънци, но най-много след англичаните бяхме ние - българите. Англичаните не ни бяха големи фенове, но за сметка на тях ирландците ни се кефеха. Може би, защото им напомняхме за тяхното близко минало. На този обект аз се озовах случайно - обадих се на няколко непознати телефона и ме извикаха на този адрес. „На стейшъна на метрото ще те чака Ивайло Мичел“. Странно име, но се оказа българин с немска фамисия. Та този Ивайло, без да ме познава, ме въведе, съвсем приятелски, в същността на работата. „Просто трябва да чистиш след майсторите.“ Ивайло се оказа готин въпреки всичко, което бях чувал за българите в чужбина. Ден след ден свикнах с тази работа. Свикнах с хората около мен и най-вече с Ивайло и още един бояджия - Пламен. Те двамата ми помагаха и ме скатаваха от шефовете. Понякога оставах след края на моя работен ден да им помагам, а те да ме учат да боядисвам. Гравитирах около тях, докато не се появиха още двама общаци, като мен, и те българи - Лазо и Милко. С тях започнахме да движим заедно, да бачкаме, да обядваме... Само понякога, и то сутрин - по време на половинчасовата почивка, излизах сам до близката бензиностанция, купувах си кафе и сядах на една скрита в парка до обекта пейка. Обичах да пия точно това кафе сам. Наблюдавах всичко и всеки, понякога си водех записки, които да са ми полезни сега, когато описвам всичко това. Ето някои от тях: „Денят, обикновен като кафето ми. Старицата, която пресича улицата спокойно, за да хване автобуса към центъра на нашата вселена, ми се усмихва шоколадово. Кафето ме гали кафяво, цигарата ми го рязва, а езикът ми моли за още - водата обаче отмива спомена на кадифе и с метален привкус ми напомня за работа. Тук си спомних за Талес и философията се сборичка с поезията, от което излезе някакво блудкаво нищо.“ Други бележки бяха по-реалистични: „Обичах да посещавам месарското магазинче отсреща. Малко, уютно и правят страхотни пайове. А и собственикът е фен на „Портсмут“, където играе Светослав Тодоров, разбра, че съм българин и много ми се радва. Все сяда до мен и ми разправя футболни истории, които аз поглъщам с пая си.“ Или: „До месарското магазинче има „Уилям Хил“ (William Hill) - букмейкърска къща, сядам и гледам мач, похапвам си пай. Понякога ми се иска да рискувам да заложа на конните гонки. Всеки път, когато идвах следях как се развиват, кои коне са най-често първи, докато един ден не реших да заложа на кон на име Крум. Беше нов, но от него се очакваше да дойде изненадата, а и коефициентът му беше 1/25. Всички прогнози сочеха, че ще успее да се пребори с вече наложилите се опитни състезатели. Единственото, което бе съмнително, беше жокеят му, но въпреки това реших да заложа на него. Развълнувах се. Напразно. Отложиха гонката заради „лоши метеорологични условия“, малшанс, трябваше да се връщам на работа.“ На обяд обаче се събирахме тримата, понякога идваше и Ивайло. Обядвахме при някакви араби - пилешки бургери. Говорехме си за България и всеки разказваше своите истории, които все някъде и някога можеше да се пресекат с историите на другия. Така се оформи ядрото на нашата задруга на работата (The Felowship of the work). И всичко това стана възможно благодарение на човека със странното име Ивайло Мичел. Изкарахме заедно до завършването на строежа, после се разпръснахме из Лондон без работа.

         В очакване на виза

         Два месеца без работа, докато чаках визата. Какво друго ми оставаше, освен да си водя безсмислени бележки. Имаше и хубава страна - обиколих всички музеи и галерии. И пак си водех същите скучни бележки. Ето някои: „Никога не съм предполагал, че картини могат да ми въздействат така.“ Става въпрос за картините на Ван Гог. „...Гледам ги и съм скован, сякаш ми бетонираха краката. Настръхвам от истината, до която е стигнал. Всичко се наводни с мънички японци, окичени целите в камери и фотоапарати. След тях се влачат някакви студенти с преподавателя си. Аз стоя на пейката пред картините на Ван Гог, които най-брутално ми бяха закрити.“ Други пък бяха от улицата: „Разливам се покрай Темза в следобедното слънце. Гледам как се стрелват влаковете по моста. Не знам защо, но винаги са ме привличали. Влаковете...“ Опитах, разбира се, да си намеря работа, но без виза беше безсмислено. Една сутрин на вратата се почука, дадоха ми да се подпиша на някаква бланка и пощальонът ми връчи някакъв плик. Дълго-чаканата-ми-виза-печат-на-българския-ми-паспорт. Намерих си отново работа, която секна безсмислените ми бележки.

         Метрото

         След като вече работех, свободно време за тъпите ми записки нямах. Пишех в метрото докато се прибирах или отивах на работа. Мразех ги тези потни, задушно дълбоки тунели. Стоиш пред някаква огромна дупка, от която идва боботещ шум, и после режещият писък на спирачките, земята се тресе, тътен над главата ти - отгоре минава друга линия на метрото, хората все повече прииждат, задава се влакът, претъпкан, запотени стъкла, спира, отварят се вратите, изпадат викове, нужен е въздух, но той тежи тук долу, става все по-задушно, натъпкани пъклено чакаме сигнал за тръгване по средата на тунел, защото влакът пред нас е закъсал, тъмнината е обляла вагоните, откъде идва въздух не знам, но скоро ще свърши, ако не тръгнем, „ами ако е спрял токът“ - питат някои, но не получават отговор, тръгваме, „следващата спирка е Бонд Стрийт (Bond Street)“, чува се от говорителчетата над главите ни, светлина, спираме, малко по-свеж въздух, но и той е застоял като в мазето на баба ми, тук трябваше да се прехвърля на друга линия (Джубели лайн), за да се придвижа до Килбърн, където слизах, пак същото чакане срещу зиналата уста под земята, ето го влечугото, идва и тътне, спира със същия писък и падат от него човеци, аз скачам и чакам да стигна до Килбърн, където ще сляза на повърхността и тя идваше бавно - Бейкър Стрийт, Гората на св. Джон (ама че тъпо име), Суис Котидж, Финчли Роуд и излизаме на повърхността, наближаваме Килбърн - ще сляза, останаха само Уест Хамстед и Кииииилбъъъъърнннн - земята на хората, изплувах отдолу с вик на челото и радост в ръцете... В баналните си записки бях отбелязал след едно такова пътуване: „Бях на разходка в ада - с метро без Вергилий, добре, че неговите функции иззеха компютрите, защото не може на всички хора от планетата Земя той да е гид.“

         Завръщането

         Едва се сдържах от кеф! Влакът до летището се движеше супер бавно (макар и скоростта му да беше 80 км/ч). Добре, че не бях Одисей, та да ме погнат едни ми ти там някакви приключения - едвам се е прибрал горкият в Итака. Аз вече бях в самолета на вечното завръщане. Във вече банално баналния си бележник бях записал: „Виждам панелките. Никога не бях предполагал, че ще се изкефя така, като ги видя. Като картините на Ван Гог са... Кацаме.“