И накрая на тази книга искам отново да се срещнем с един мой приятел. Този път няма да разказвам никаква история. Няма да фантазирам нищо, просто ще кажа нещата такива, каквито са били. Става въпрос за нашата махала, а тъй като има хора от нея, които останаха на различни места, сега ще използвам момента да се съберем още веднъж заедно.
         Ние му викахме Ицо, а и така го знаеха повечето му приятели. Не всеки ще се сети за него, но пък и не е длъжен. Онези от вас с по-добра памет ще си спомнят, че той остана на Еверест. Но аз никога не си го спомням да е ходил там. За мен той си остана в махалата, под прозореца на баба Марийка, в беседката, под ябълката - все неща, които ще си спомнят малко хора. Ама нали обещах да не разказвам, а само ще си спомням.
         Та Ицо остана в махалата, където израснахме и играхме на фунийки... Тук обаче се изкушавам да разкажа нещо забавно, дано ми простите. През едно от онези лета, които никога няма да се върнат, Ицо и друг приятел - Васил, се качили на тавана на Ицо да претопяват олово. Тогава ходехме до печатницата, където се печаташе местният вестник, и събирахме оловните буквички, които изхвърляха след всеки брой, претопявахме ги и си отливахме всякакви глупости. И Ицо и Васил със същата цел се качили на тавана, напълнили „Чудо“-то с дърва, сипали му вътре коресилин, да пламне по-лесно, пуснали запалената клечка и чакали да лумне. Да, ама не. Нещо огънят не се хващал. Пуснали още една клечка и пак не ще... Надвесили се и двамата над печката, да видят какво става, защо не се запалва, когато коресилинът се палнал отведнъж... Голям смях беше, и двамата - Ицо и Васил - бяха останали без мигли, вежди и бретони... Може и да бъркам нещо, това беше преди около тринайсет-четиринайсет години... Такива случки има много, но няма да ви занимавам с тях, просто исках да отбележа, че Ицо си остана в махалата при Пепо, Васил, Владо, Данчо, Палаза, Тодор, Пешо, Киро, Боцата, Стоян, Андрей, Виктор, Ева, Тина, Ирина, Таня, Жана, Баба Марийка... може и да пропускам някой, но то е по вина на паметта ми. Ако някога ходите в Смолян, махалата си е там - точно между 1-во СОУ „Кирил и Методий“ и дерето. Всъщност няма кой знае какво да видите - всеки има своята махала, не искам да излезе все едно нашата е някаква по-специална. Просто много ми се ще да не я забравя - с всички нейни обитатели, един от които беше и Ицо. Човек, за когото мога да пиша много и надали едно есе ще ми бъде достатъчно. Тук ще споменавам неща, които ще го връщат за малко поне. Родопите беше едно от нещата, които той обичаше. Като малки какво ли не правехме в планината - по „Пътеката на здравето“... Там също имаме случки, които, като си спомня, ме напушва смях - например как Боцата и Пепо се спускаха по „Дяволската пътека“, и двамата на едно „Балканче“ без контра, и спряха в шипките. Или как Пепо уцели Палаза с лъка на Ицо от двайсе метра в лицето и Палаза падна като убит. И какви ли не простотии още. Освен в планината, ходехме и в киното, където имаше електронни игри. Тогава току-що бяха излезли на мода в България. Събирахме бутилки и каси от бутилки, предавахме ги и се започваше луда игра. Абе много работи има за разказване...
         За Ицо конкретно няма да кажа много, защото той никога нямаше да говори за себе си като нещо голямо. Въпреки че е изкачвал върхове, които изкачват много малко хора (не само планински), той никога не забрави кой е и откъде е. Затова и аз няма да говоря за него такива неща. Просто ще кажа: това е от махалата за Ицо!

         P. S. Пропуснах да кажа много неща като това, че той страшно обичаше бойните изкуства и други, но не такава ми беше целта. Надявам се разбрахте, че просто исках, за миг, да се съберем в махалата.