„Горо ле, горо зелена,
пътят ми не е оттука,
ала оттука ще мина,
че имаш сянка дебела
и бистра вода студена.“

Българска народна песен

         Бяхме на събор в родопското село Гела. Знаете какво се случва на тези места. 1,5 л. домашна ракия, кебапчетата църкат някъде около теб и пиеш бира на корем. Седяхме пред палатката ни, на малка сгъваема масичка, и си поркахме културно. Започна да се стъмва, някой отскочи за кебапчета и кюфтета, но вече така бяхме зацапали, че каквото и да дъвчех, все ми беше тая. Много навалица се изсипваше на този събор - хора, коли, палатки, коне, чист въздух... Тъмнозеленото, преливащо, на места, в кафяв нюанс, сякаш ни предразполагаха към тоталното размазване. Дискотеката започна. DJ-ят беше в каросерията на един камион - ИФА, ако си ги спомняте. Та там му беше апаратурата, която той вече изпробваше. Всичко беше супер! Нощта ни захлупи, звездите се разпиляха, луната се напи и си легна, а ние решихме да се впускаме на дансинга. Но точно тук, нишката ми се губи. Явно ракията е била силничка и ме е отрязала. Опомних се чак, повръщайки зад палатката ни (изобщо не съм сигурен, че е била нашата палатка). От вътре някой избръмча пиянски: - Абе тука да няма диви прасета, а...?- пияният глас беше мъжки. - Ти луд ли си бе? - изкрещя му писклив женски глас. - Я заспивай, че вече... - обаче аз такъв рев надавах, че момичето, вътре, едва се сдържаше да не се захили яко. - Абе казвам ти! Има свиня и сега ша и... - Я лягай... В този момент се появиха двама от моите приятели. Трябва да е било към четири часа сутринта - след седмица го установихме. - Айде тръгваме си. - заговори ми двойно-тройният образ. - Супер! Тръгвам си. Станах, стандартно трудно за това ми състояние и потеглих. Изглежда съм бил толкова пиян - не ми е направило впечатление, че ще си ходим пеша. Ние бяхме в село Гела, а трябваше да стигнем до село Стойките, от където да се придвижим с автобус до Смолян. Тези неща изобщо не ги знаех, когато повръщах, просто тръгнах ентусиазирано. Не знам какво бяха направили, но бързаха да тръгваме. Около събора беше шумно и осветено - пушекът от скарите се оплиташе с млечния път. А нас... ни поглъщаше гората и тишината. Тъмнината и алкохола са ни попречили да хванем правилния път и сме тръгнали някъде навътре в гората, без дори да подозираме подобно нещо. Аз изтрезнях и се опомних на някакъв горски път, тесен, каменист, полегнал спокойно между дърветата. Бяхме трима - Илия, Георги и аз. Вървяхме и си разправяхме разни простотии, когато ни се изпречи малка горска рекичка. Трябваше да се наквасим до коленете, за да се доберем до отсрещния бряг. Вече тотално бях изтрезнял след газенето в студената река или просто така ми се е сторило. Гората ставаше все по-гъста, когато пред нас изскочи някакво момиче облечена в бяло. Не знам защо веднага ми напомни на горска самодива. Тя тичаше срещу нас. Изглеждаше уплашена като да я гони нещо. Мигом спря пред мен и заговори с такъв омаен глас, че исках да го уловя от въздуха и да го изям.
         - Помогни ми! - защо ми говореше само на мен? - Помогни ми! Ела с мен, да ми помогнеш!
         - Абе, к'во става тука? К'ва си ти? К'ва помощ искаш? - изпаднах в истерия аз.
         - Змей ме люби! Помогни! - същият вкусен, шоколадов глас.
         - Ама ти нормална ли си бе? Къв змей, к'во чудо? Ти знаеш ли коя година сме? - истерията ми прерастваше в паника.
         - Змей ще ме взима! Помогни!

         Красива беше, признавам, но не разбирах изобщо какво ставаше. Двамата ми спътници бяха изчезнали, аз бях сам с горска самодива, преследвана от змей. Изкълчена история, а? Ама ми стана много интересно. И реших да го видя къде е тоя змей. В този момент обаче нещо студено ме полази по лицето. Бяха капки ледена вода - Илия и Георги ми плискаха лицето и се превиваха от смях. Седнали сме да изпушим по цигара, аз съм задрямал и съм бълнувал на глас.
         - К'ъв змей бе пич? Ти изперка тотално...
         - Изтрезнявам бе! К'во искаш? Изпий ти четири ракии и измини четири километра - в гората, да те питам.
         Смяха ми се много, докато тръгнем пак из кривите пътеки. По някое време се озовахме в много странно село... Което никой от нас не беше посещавал или чувал. Видяхме някакви хора - много учудени от нашето присъствие! Като им казахме, че отиваме към Стойките бяха тотално озадачени.
         - Вие сте пратениците нали? - имаше много умолителен вид.
         - Как така към Стойките бе, деца? Вие знаете ли къде се намирате?
         Ние въобще си нямахме представа. До селцето нямаше път, от никъде, беше обградено от множество малки криви пътечки, но път, не! В първия момент започнах да го свързвам със Замъка на Кафка, в последствие разбрах, че съм много далеч от истината. Както си вървяхме ни спря млад мъж:
         - Вие сте пратениците, нали?! - имаше много умолителен вид.
         - Със сигурност не знам какво говориш. - побърза да му отговори Георги.
         - Елате с мен ще ви отведа при старейшината на селото, за да ви обясни за какво става въпрос.
         - Със сигурност ни бъркаш с някой. - Георги изговаряше с лека насмешка, но ние вървяхме след мъжа.
         - Ето я къщата му, заповядайте! - вратата изскърца.

         Влязохме в някаква много стара къща. Не беше традиционна родопска къща? По-скоро приличаше на магьосническа или нещо такова, но това може да ми се е привидяло от ракиите. Дълго време вървяхме из някакви коридори докато стигнем до стаята със старейшината.

         - Ооооо... най-накрая! Добре дошли! - изговори ни някакъв много приятен и плътен глас, след което се появи бял старец - старейшината. - Изпратили са ви най-накрая!
         - Сигурно ни бъркате с някой.- Побърза да изстреля Георги.
         - Не, не... Никой не знае как да стигне до селото ни освен... Тя. - коя беше тя... никой от нас така и не разбра, защото се оказа, че трябва да спасяваме някой от нещо.
         - Вие сте избраните да спасите Надежда от Змея и неговата армия. - старецът-старейшина говореше напълно сериозно. - Знам, че задачата ви никак не е лесна, но щом тя ви е избрала, значи е пресметнала добре. Аз напълно й се доверявам. Но нека ви запозная с подробности, за да не ме гледате така в недоумение: Вие тримата, не знам дали сте братя, както вече казах, трябва да спасите дъщеря ми Надежда от лапите на Змея Ноухоуп. Тя беше отвлечена най-подло - чрез измама. Ноухоуп се беше превърнал в красив момък и дойде да ме моли за ръката й. Аз не бях много сигурен в отговора си и затова го помолих да ми даде три дни. През тези три дни те двамата се срещнаха - Надежда и принц Ноухоуп. Обсипа я с подаръци, показа й какви коли има и какви неземни богатства. Дъщеря ми не беше такава, че да се хвърли на материалното, но аз реших, че ще е по-добре да си уреди живота - да не се лишава от нищо, да не живее в това пусто село, а някъде в Европа. Нея я поблазни красотата му и това, че той играеше ролята си на добрия принц много добре. Всичко се развиваше пред очите ми и много бързо. Видях я щастлива - напълно задоволена - материално, имаше каквото си поиска - всичко. Мисля че и любовта беше започнала да се заражда. Дъщеря ми се колебаеше. Сякаш предчувстваше нещо, но не беше сигурна. Аз реших, че я е страх да напусне селото и започнах да я убеждавам да приеме, което тя и направи... - ние тримата стояхме и слушахме, без дори да се усъмним за миг в думите му, сякаш забравихме от къде идваме.
         - Знам, че всичко ви изглежда странно. Приказно, невъзможно... Но тези неща винаги ги е имало и винаги се е намирал някой да помогне на някой в нужда затова и разчитам на вас. Това нещо и да го разкажете долу на вашите хора те най-много да го превърнат в приказка за децата, а вас да сметнат за луди... Не разчитайте на никаква помощ от долу - действайте сами! Те нека не вярват, така им е по-лесно да разбират това, което ги заобикаля иначе ще стане прекалено сложно за тях. По-добре е да не знаят, че някой постоянно трябва да се грижи за тях, нека си мислят, че те дърпат конците - те и тяхната наивна наука, нека се настъпват един друг - така е някак по-понятно за тях. Не знам откога, но за тях, този начин на живот е по-приемлив от всичко друго. Ако искаш да им сториш добро, те ще те разпнат, защото сигурно им кроиш нещо и искаш да печелиш на техен гръб. Ако искаш да са твои роби и да работят за теб цял живот са готови на мига. Всичко така се объркало... Но да се върна на думата си: Помогнете ми да спася дъщеря си Надежда, надявам се вече разбрахте защо и от какво.
         И тримата стояхме и гледахме... някъде... Определено бяхме попаднали на място, където не трябваше да сме! В този момент много трудно вече различавахме кое е реалното - това което мислим, че е или това пред което сме...? Няколко минути мълчание от всички докато аз не проговорих: „Добре де! Щом трябва ще я спасим, ще я спасим тази Надежда и да си ходим към Смолян, че до утре няма да стигнем.“
         - Добре! - усмихна се доволно нашият домакин и излезе през някаква малка вратичка. Върна се след минута с малко сандъче в ръце. Застана пред нас, усмихна се, прегърна Илия и посочи сандъчето.
         - Ето тези неща ще са ви от полза.
         Побързахме да го отворим. Вътре имаше мечове, брони и безброй артефакти, които ние опипвахме - сякаш да се уверим, че са реални. Да бяха реални.
         - Добре! - извика пак Георги. - Как ще стигнем до този Змей и с какво?
         - Вие просто се пригответе, вземете каквото ще ви е необходимо - обясняваше му старецът, и всичко, което ще трябва да направите е да легнете да спите, останалото оставете на мен... Сега нека ви нагостя подобаващо, защото ви чака премеждие.
         - А кога ще се приберем в Смолян? - попитах аз. - Родителите ни ще ни чакат.
         - И затова ще се погрижа аз. Вие вървете, трапезата ви очаква.
         Похапнахме добре, дори много добре, посмяхме се пийнахме, а сега... Лека нощ...