1.

         „Скъпи Краси! Седя на немското кресло в немския дом на немския ми татко и гледам през прозореца тази зимна немска панорама с моята българска душа, в която, както знаеш, скитат убийци, мърморейки мръсни думички. Докато ти вчера остана да седиш в „Прага“ с милия ми Млади, мен ми се белеше кожата на същата тази душа на аерогарата: ад, без компания. В самолета измислих едно стихотворение, започваше така: Мили Боже, мили Боже. И продължаваше: Боже господи, о, Боже мой, мой Боже, Боже, Боже... Help me, help me, help. После, малко преди да се насера от страх, самолетът се разби на Берлинското летище и аз се възвисих, осран до ушите, при Боже мой. После изпих във влака сто бири, а като пристигнах тук, още сто, но това нищо не промени: светът си остана гаден, гнусен и подмолен и понеже бях осран - аз допълнително го доусмърдях за Коледа. Цяла Германия смърди на моите лайна сега. След седмица съм в Лай?... Лай?... Лайпциг! Ще усмърдя и него. Но първо Цайст, където жена ми си е намерила жених - съседът от долния етаж! - и ме кани на развод.
         Ще изпълня твоята поръчка (Какво ли ти бях поръчал? Шедьовър?) Искам да напиша новела, която да разтърси света, но не мога. Искам да пробия Симплонски тунел и не успявам. Искам да обера швейцарска банка, но в Източна Германия няма! Седя като глупак, слушайки монолога на фалоса си. Копнея за диалог с него. Ако беше достатъчно дълъг, сигурно щяхме да си приказваме на френски...
         Напиши „Война и мир“, Красимире, Девета симфония, емигрирай на луната или в гъза на географията, но не забравяй, че си писател. Иначе, бъди здрав, хубав и дебел сценарист! Виктор.“
         HALBERSTADT, пишеше отзад на картичката. Fishmarkt mit Dom St. Marien и носеше пощенско клеймо от 2 януари 1984.
         Виждаха се две готически църкви една зад друга, пуст зимен площад, а на преден план двутактов автомобил вартбург. Същият, какъвто си беше купил в Братислава Лице на убиец, тъст ми. Не, не беше писана в трезво състояние. Готов бях да се обзаложа.
         Какво ли преживяваше „милият“ ми приятел в „милата“ си Германия?

         2.

         - Заповядай, ще трябва да изчакаш малко или ако предпочиташ, седни да обядваш с нас - прие ме неочаквано сърдечно известният режисьор. По типично неосъбразителния си начин бях позвънил на вратата на ателието му по обяд.
         - Трябва да те предупредя, обаче - въведе ме в хола той, - че с Люба сме на диета и няма нещо друго на масата освен ангелска чорба.
         Имаше млада красива съпруга и възрастна майка с благородно излъчване. Такава, каквато щеше да стане и моята след тридесет години. Най-странното е, че им говореше със същия меден глас, който помнех от радиотеатъра в четири часа следобед, когато беше още само артист, и всяка неделя се излежавахме в леглото цялото семейство в очакване на новата радиопиеса.
         - Прочетох сценария ти - каза Иван Андонов с гласа на героя от „Властелин на света“, след като приключи с ангелската чорба (зеленчукова супа без нищо, нито дори сол, само отвара). А аз извадих бележника си. Но киното си има свои закони, вече очаквах да чуя, ала за моя изненада той продължи: - Има драматургия в него, и то добра, бих казал на световно ниво, но само на половина. Разбираш ли какво искам да кажа?
         - Не.
         - Хората не говорят така.
         - А как - отвърнах малко рязко, вече засегнат и аз.
         - Не знам, ти си писател, ти ще кажеш. Като бивш артист мога само да кажа, че има неща, непроизносими на екрана. Като „никаквица“, да речем, а го е написал голям наш сценарист. Гледал ли си „Вилна зона“?
         - Значи не ви хареса - прекъснах го аз. Очаквах, че всеки момент от някое чекмедже ще измъкне ситно изписани страници на ръка.
         - Не съм казал такова нещо - засмя се той. - Извинявай, но аз не обичам да измислям. Ако ми харесваше, щеше ли да ми трябваш? За разлика от много мои колеги, чистосърдечно си го признавам. Измисляй ти. И забрави, моля ти се, че е кино: как било осветено лицето му, кое се виждало в кадър и кое не. Изчисти и диалога от междуметия и възклицания, изпълнителите сами ще ти набутат толкова, че свитки ще ти излязат? Изобщо, не мисли за подправките, а за основната манджа...
         - Каква чорба беше? - казах ехидно. - Ангелска? Може ли да си запиша рецептата?
         - С удоволствие, но в киното не съм на диета. Напротив, минавам за разточителен кулинар. А и сценарият ти е дяволски. Впрочем, той, дяволът де, Арсен, познава ли го, или не? В библейския смисъл, искам да кажа... наебава ли го?
         - Кого?
         - Ами твоя Иван там, не се разбира...
         - Защо, необходимо ли е? - намръщих се.
         Имаше предвид главния герой от сценария. За времето си това беше революционна сцена. Или поне така си въобразявах. Дълго бях мислил и накрая бях стигнал до идеята да превърна дефекта в ефект. „Ела, ела да ти изтрия гърба, казваше лукаво в новелата откъм банята Арсен (да, бях увековечил някогашния фотограф от моста! Същият, който съживи мухата.) „Добре, докато Ема спи“, отговаряше Иван, опънал ластичния харпун в коридора. Как обаче щеше да стане на кино, наистина не знаех. По лицето на другия Иван, тозе сега, се беше изписала неочаквана злост.
         - Ще ти кажа, ще ти кажа защо! - закрачи из ателието той и повиши глас, гласът вече на Филип от „Дон Карлос“ на Шилер. - Защото лукавият не прощава! Веднъж поне да го надупят тоя Иван! Тоя български наивник на средна възраст, тоя среден гласоподавател, тоя поплювко, дето се оставя да го манипулират в службата, на улицата, дето... - заклати глава той и заканително заръмжа, но не довърши, на вратата се позвъни. Влезе жена му с голям отворен плик.
         - Какво има? - попита леко раздразнен той.
         - Поздравителният адрес!
         - Е, слава богу, наканиха се - смени тона той.
         Любо отвори плика и започна да чете.
         - Дъра-бъра. Не занимавай момчето с глупости, моля те, ами кажи от кого е подписан. От министъра?
         В стаята стана тихо.
         - От председателя?
         - Страхувам се, че не.
         Той затвори очи. Мълча така известно време.
         - Това е отмъщение за „Дами канят“ - рече след малко, глухо, вече с гласа на Федя Протасов от „Живия труп“.
         - Аз ти го каах - въздъхна жена му, - казах ли ти го?
         - Не ме гледай така! - неочаквано изрева Иван Андонов към мен. - Сега разбра ли? Не? Още ли не разбираш? Е, когато станеш на петдесет години, отидеш на петдесет фестивала и спечелиш петдесет награди за страната си и българското кино и ти изпратят за рождения ден една хартийка, дето не става и за клозета... - направи драматическа пауза той, - тогава ще разбереш защо!...

         3.

         Всеки с болката си. Започнахме работа по сценария в убийствен ритъм. Сядахме един срещу друг в осем и половина като пехливани на тепих. Всеки божи ден. За месец и половина успях само два пъти да си ида до Варна. Той четеше текста, най-често крачейки из ателието, аз правех поправки (просто включвах и изключвах магнетофона, който носеше в главата си и който се оказа, че има несметен капацитет), в дванадесет семейството сядаше да яде ангелска чорба, а аз любезно се измъквах. Бях само на трийсет и шест години, винаги гладен като вълк, и обикновено, излизайки от тях, забивах в първата баничарница по „Раковски“, където лакомо се нахвърлях върху хиляди вредни калории, прелестно мазни в тестената си обвивка, с гадно, леко вмирисано сиренце по средата! В два се връщах и той ме оставяше да работя сам, за да не бия път до нас. В четири се появяваше по халат от спалнята къпан, сресан и освежен. Тогава забелязвах, че разликата между един бръснат петдесетгодишен мъж и един небръснат е точно десет години.
         Иначе напредвахме бавно и както твърдеше, че не обичал да се бърка, така се озовах с две изненади: едно никакво, грозновато момиче с очила като лупи, от което героят така и не бе намерил сили да избяга след свалка по телефона, се превърна най-неочаквано в най-модната и съблазнителна актриса от последното десетилетие - скандална, цапната в устата и секси; а също така се появи съвсем нов герой - възрастен дебелак, голям началник (в министерството?), корумпиран и хлътнал по Ваня Цветкова, така се казваше актрисата, с която дори ме запозна, но тя ми обърна не повече внимание, отколкото на табуретката, на която седеше в Дома на киното. Сцената пък с бала на математиците, където всички математици се бяха маскирали като пирати и всички дами като принцеси (имаше само един уличен метач), неусетно се превърна в пищен карнавал в ресторант „Фрегата“ на Златни пясъци, където порция лефер на керемида струваше колкото чифт хубави зимни обувки.
         Метаморфози.
         На връщане в тролей номер две заспивах от умора. Как нито веднъж не пропуснах спирката на майка ми и баща ми, не мога да си обясня. Когато въодушевен й дадох да прочете текста, тя кой знае защо не се смя.
         Погледна ме тъжно и състрадателно попита:
         - Това по твоята новела ли е?

         4.

         Ако знаеш само колко ми липсваше! Беше единственият човек в състояние да ме разбере: писането на сценарии представляваше най-доходният и най-малко срамен начин да продадеш изгодно душата си.
         В началото на лятото ръководството на Съюза на писателите свика Кабинета на младите на семинар в станцията в Дружба. Срещата беше посветена на патриотизма и историческото минало на България. Аз обаче се бях сбогувал с него отдавна, още преди три години в „Паметниците“.
         - Защо бе, гиганти, сме губили толкова войни, защо! - вайкаше се един от най-младите учестници, дребен, едва ли не разплакан, та ми се щеше да потъна в земята от срам. Нали бях учил в школата за запасни офицери, че нямаме загубена битка от българска страна последните сто години, как ставаха тогава тия национални катастрофи? Водеха се разгорещени спорове за граници и минало величие, отляво и отдясно вече подрънкваха оръжия, останах изумен колко лесно присъстващите се разпалиха (не всички, по-умните се бяха спасили на плажа).
         - Ами да не сме ги губили бе, Загорски! - ядосана от упоритостта му изстреля накрая водещата. Зачервена, на няколко водки по обяд - беше автор на нашумяла историческа проза, която не ми допадаше с изключение на един блестящ роман за по-малкия син на Мурад Завоевателя, с когото Европа държала в шах по-възрастния му брат Баязид, - Вера Мутафчиева ни разясняваше правилата на играта, наречена История. Уви, вечерите ни не бяха по-мъдри от следобедите. Тостове за родината, крясъци „България на три морета!“ (личните ми предпочитания бяха по-скоро Северна Добруджа и делтата на река Дунав, нали ходех с лодка там, ама кой да ме пита), които общо взето ме оставяха безразличен. Но не и многото вино, докарано направо от избата на Окръжния комитет на партията в бившия дворец в Евксиноград...
         Бе достатъчно силно, за да започна скоро да виждам във всяка една от по-хубавите поетеси спомени от миналото. Особено в една смугла гостинка от съветските републики, узбечка или татарка, която ту виждах като японка, ту като изящна мулатка, ту като двете заедно. Бе седнала до мен в автобуса на връщане от литературно четене в града и нещо - свенливата усмивка, случайните докосвания, стиховете, които чете, - а по-късно всичко у нея след един определен момент бе почнало да ми се струва забравен къс от предишния ми живот, знак свише.
         Изпратих я до стаята, смутен от приликата, давайки си сметка, че не е тя, не е някогашната ми кубинска любов, няма как да бъде. Но после, много по-късно, останал сам срещу до полуда вълча луна, когато гостите на групички си тръгнаха по стаите с бутилки и чаши в ръце, запълзях нататък, залитайки, броейки балконските врати.
         Подминах първата, втората, третата, на четвъртата се препънах в късо позрязана роза, която разпра панталона ми, и на петата, според всички изчисления, нейната, с лек подскок се улових за терасата и се прехвърлих през парапета.

         5.

         В стаята беше тихо. Момичето спеше, формите му едва се различаваха на лунната светлина и леко припукваше с устни в съня си. Стори ми се по-едро, по-плътско, но дори и това леко похъркване, както и силният мирис на кецове, не успяха да ме отблъснат. Съблякох мълниеносно дрехите, преди това предвидливо откачих ключовете си да не тракат от гайката на панталона, сложих ги на нощното шкафче и се притиснах до нея. Не се реших веднага да се мушна под чаршафа й, а полежах и с трепереща ръка докоснах лицето й.
         Мисля, че това ме спаси. Че първо я погалих по лицето...
         Тя промълви нещо в съня си („Милгрос! - зашептях забравени имена - Милгрос!“). Погалих я по косите, спуснах ръка по лицето и някъде към устата пръстите ми се разровиха в гъсто, неочаквано окосмяване.
         Беше с брада и мустаци!

         6.

         Навлякох каквото можах и побягнах...
         Събудих се рано, с песента на славеите, в чужда стая с няколко небръснати изтрезняващи литератори около мен, натъркаляни по земята. Надигнах се и се измъкнах на терасата. Майко мила! Имах чувството, че времето се е свило и се събуждам преди десет години след гуляй в барака на Аспаруховия мост, когато за пръв път видях във Варна да плават параходи в небето. Столове, прекатурено нощно шкофче с чекмедже, отхвръкнало на тенискорта, счупени клони и части от женско бельо се въргаляха долу, бутилки - потрошени и здрави, хаос!
         Мислех, че ще ни арестуват, очаквах да видя на паркинга зад станцията синята мигаща светлина на патрулката, зеления тромав силует на пикапа от Отрезвителното, строени милиционери с палки. Но не, беше тихо, по-спокойно и тихо от всяко друго място! В столовата закусваха секретарят на Съюза на писателите с няколко души от свитата си, чакаха председателя с добермана му и се усмихваха ласкаво на влизащите, вместо намръщено да ругаят. Един по един участниците във вчерашното пиене влизаха под одобрителните им погледи. Какво ставаше? Още ли не бях се събудил? Някога за подобно „готино“ прекарване с повреждане на имущество, вдигане на шум след полунощ на обществено място и сбивания по време на студентски празник или н абригада щеше да има изключвания, четене на заповеди и порицания пред строя като в казармата, но не се случи нищо подобно. Секретарят и неговите хора добродушно коментираха с управителя подвизите ни от вечерта по начин, който не оставаше място за съмнение: симпатизираха ни! И те, милите, са минали по същия изпитан път, и та някога са били луди-млади. Още помнеха зад кой храст са повръщали, къде са изгубили девствеността си и къде идеалите си! Какво тук значеха няколко счупени стола и бутилки? Бяхме достойна смяна, биваше си ни и нас! „И по-бавно се развращавайте“, спомних си. Нима бях починал? Искаше да ме подиграе или предпази гениалният стар пръч с козето лице!
         Последен влезе пъстроок момък с гъста брада. Взираше се изпитателно в лицата на гостите и въртеше многозначително на пръста си връзка ключове с добре познат медальон от зъб на акула.

         7.

         Ти пристигна с германката и детето през юли като топъл шеметен дъжд в сухото лято, като изкупление след оргия. Зарадвах се, макар и обстановката вкъщи да беше натегната: тъща ми си беше дошла от Братислава и имахме сериозен спор около гледането на лозето. Така че, когато приятелят ми пристигна, тя още копаеше вилата. Настанихме ви.
         Ингрид беше симпатична, но ми се стори съвсем обикновена за развинтеното ти въображение. „Не можеш да си представиш какво гадже беше - прошепна насаме ти, - но оня идиот я спуква от работа, виж как се е изоставила!“ Имаше предвид мъжа, с когото жена ти живееше в Цайст. Тя говореше много смешно. Ела да те напръцкам, казваше на дъщеря ми, вместо „напръскам“ с дезодоранта, и бъркаше „краставица“ с „красавица“, които в интерес на истината, звучат доста сходно на български. Използвах суматохата, че децата се заиграха, а Сандра и Ингрид разговаряха на балкона, и влязох при теб в спалнята.
         Ти вадеше грижливо дрехите си от куфара и ги нареждаше на масата. Спомних си, че беше зодия дева, като баща ми: всяко нещо на мястото си и място за всяко нещо. Накрая измъкна старо пожълтяло книжле и го постави внимателно най-отгоре. На корицата имаше доста нескопосно нарисувана цигулка и с грозен шрифт пишеше: „История на лютиерството в България.“
         - Какво означава? - полюбопитствах.
         - Изкуството за правене на цигулки, Красимире! - каза важно.
         Звучеше безобидно. Предишния път бе дошъл за фестивала си и си бе тръгнал с посинено око. По-предишния път се беше събудил в Максуда, циганския квартал, в семейство на виден прекупвач на редки метали. Цялата фамилия била със златни зъби, даже и бебето. Трябваше да си отварям добре очите, ако не исках изненади.
         - Нещо по история на музиката ли са ти поръчали? Кой ако не е тайна?
         Тогава вдигна нагоре чепатия си пръст, с изгризан до кръв нокът.
         - Комитетът за култура? - учудих се.
         - По-нагоре, по-нагоре...
         - Държавният съвет?!
         - Няма да познаеш. Бог - каза ти.
         Гледаше по същия начин през очилата, както когато ни каза, че си удушил дъщеричката ни.
         - Тъй - влязох в тон. - И какво ти поръча старата цинична свиня?
         - Соната за пишеща машина и виола.
         - Да гамба или д`аморе?
         Правиш ли разлика, Красимире?
         - Не - признах си чистосърдечно и се разсмях. - Чувал съм ги от Алекс.
         - Приятелят ти е конгениален музикант, но и той не разбира от инструменти. Копеле, шантаво такова! - захлопна куфара ти. - Затова те обичам, защото си вреш носа навсякъде. Нося ти страшна история! Велика! Изгарям от нетърпение да ти я разкажа!
         - Предпочитам да я прочета- погледнах те с подозрение. - Написал ли си я?
         - Не, естествено - разтвори ръце ти. - Остава ли време от пиене!
         - Не я разказвай тогава, ще я урочасаш.
         И го поканих да се поразходим до морето.

         8.

         - И за какво се разправя?
         - За един старец. Майстор на цигулки. Като малък свирех на най-малката цигулка в света.
         Имало три четвърти, половинки, четвъртинки. Но осминка, на която да е възможно да се свири - не. И майсторът я направил. За теб. Наричал те цар. Цар Виктор. По името на италианския крал, на чието коронясване като млад музикант бил свирил. Как и кога попаднал в България, вече не помнел, но вероятно с онези чешки ентусиасти - учени, преподаватели, музиканти и художници, които, привлечени от панславянската идея, се отправили към новосъздадената българска държава в края на деветнайсети и началото на двайсети век.
         Георг Хених бил един от тях. Овдовял, оскотял, превит на две от болестта на Бехтерев, изаставен от учениците си, на които предал потомствения си занаят, лютиерството, доживял дните си в началото на петдесетте близо до къщата им на „Искър“, на улица „Волов“, в страшна мизерия. Бил познат на баща му от времето, когато поддържал инструментите в Операта.
         - Аха - казах, - а книжката?
         - Свих я от Народната библиотека.
         Бяхме стигнали римските терми. До къщата с плета от дяволски нокът, чийто мирис някога ме караше да се губя в квартала. Ухаеше и сега, но по-слабо, храстът вече бе попрецъфтял. А отсреща до термите се издигаше църквата, на чиято стена видях онова невероятно арменско лице, което описах в диаболиадата.
         - Пише ли за него?
         - Споменава се старецът, но между другото. Като основатели са посочени двамата му ученици.
         Същите, които го изпратили да умре в старчески дом и искали да му свият инструментите. Живи били, горе-долу на възрастта на баща ти. Този нещастник, който отровил живота на майка ти и избягал в Германия! Но преди това й направил, разбира се, бюфет. Били сте толкова бедни, че не сте можели да си купите. Направил го, за да й затвори устата. В ателието на стареца... Същия този грозен бюфет, който съм виждал у вас в кухнята.
         - Не е ли купешки?
         - Не. Музикантът направи бюфет! - презрително се изсмя и махна с ръка над главата си. - Геният на тромпета - домашна мебел! Софийският Дизи Гилеспи - долап! Човекът, който транспонира Полетът на бръмбара за тромпет - кухненски шкаф!... Напомня ми малко на теб.
         - Защо?
         - И ти можеш всичко. Понякога се питам това ли е човекът, който написа „Сол“.
         - Недей дрънка, а седни и го напиши!
         „Ай, Марин, майстор Марин, не добро прави бюфет. Музикант прави музика, дърводелец прави бюфет!“ Старецът не можел да си намери място от огорчение, но вече му бил обещал инструментите и ателиието. Всеки ден сенките на миналото му го спохождали да питат какъв е тоя странен инструмент, орган ли ще сътворява младият непознат мъж с огнен поглед и издута вена на челото до късно през нощта, а леля Берта си мислела, че ходи при любовницата си. Ти си искал да те научи да разговаряш с тях на странния му език, получешки-полубългарски, но той кимал недоволно с глава и скоро започнал да майстори инструмент с необикновена форма - нито цигулка, нито виолончело. Всеки ден двамата сте се молили на дървото и вслушвали в звуците му...

         9.

         Стигнахме най-близкия плаж от нас, южния, който е залепен до пристанището и по тази причина най-замърсен; тръгнахме по пясъка, минаваше полунощ, боси със сандали в ръце, подритвахме кутии от кока-кола и внимавахме да не стъпим на стъкло или счупена мида. Предавахме си внимателно в тъмното бутилката от ръка в ръка, вятърът развяваше косите ни.
         - Знае малки цар колко дърво отлежи, за да направи майстор от него цигулка? - питаше ме с езика на сенките ти, а очите ти светеха в тъмното зад очилата.
         - Не знам. Три години? - Слушах настръхнал, възбудата ти се предаваше.
         Три?
         Двайсет, тридесет по три!...
         Парчета скъпоценна дървесина, които се предавали от баща на син, от син на внук, от внук на правнук... Всяка част на инструмента, на истинския инструмент, се правела от различно дърво, дошло от различни части на Европа, понякога на света. Старецът ги съхранявал, грижливо увити в плат. И ги показвал единствено на теб, дори не и на баща ти, когото много обичал и ценял като музикант, но бил огорчен от упорството му... Там, където била къщата му на „Волов“, сега имало блок. Каза ми, че ще ме заведеш да ми покажеш мястото. Георг Хених (между другото, името идвало вероятно от немското König, горски цар, елф) държал приземния етаж. Над него живеел един простак, някакъв районен инспектор по нещо си - и той на тясно и със зло куче, от което те било страх, когато си носел мляко на стареца, - който искал да му вземе работилницита. Веднъж...
         - Вики... Спри! Не разказвай! - опитах се да те спра, но ти не ме чуваше.
         ...Веднъж го намерили увит в парцали, да плаче свит в стаята си, кучето му било разкъсало крака, та сега си мислил, че е имал късмет, защото ако била ръката, ако била сухата кокалеста ръка с фини, макар и изкривени от артрита пръсти, нямало майсторът да я направи, никога нямало да я видиш... Виолата!
         - Моля те! Отива до тоалетна... Спри! - извиках най-накрая като индианец аз, за да те стресна, и хукнах към ниската пристройка, преди съблекалните. Не лъжех: от изпитото евтино вино, нощния хлад ли, напрежението, което ми предваше, откакто беше пристигнал, наистина страшно ме сви корема, но ти не спря, продължи да ме следваш като хипнотизиран, и когато влязох вътре и подпрях вратата с ръка и разкопчах колана си с другата, продължи да говориш от онази страна на вратата, без да спираш, без да си даваш сметка за идиотската ситуация, в която се намирахме, колкото иначе и да беше подреден и гнуслив.
         А от мен се изсипа цялата смрад, всичкото зловоние на изминалата седмица, цялата мръсотия, насъбрана през лятото - идиотското прекарване на писателската станция, дните на безделие, караниците със Сандра, с тъща ми, с учителката в детската градина, вечното нямане на пари, мъчителният невървеж след трите месеца работа по сценария, където всяка дума, всеки ред ми се струваха ту гениални, ту безсмислени и тъпи. Беше около един и половина през нощта, аз отвътре в най-мръсния нужник зад отсамната страна на желязната завеса, ти отвън на пясъка, почти крещейки, за да те чувам, когато за втори път в продължение на две седмици си изгубих ключовете (този път ги изтървах направо с колана в дупката), докато клечах и слушах най-чистата история, която някой от нашето поколение е създал, на възможно най-мръсното място! Пред клозет на варненския южен градски плаж от средата на осемедесетте години на миналия век сред гларусите, захвърлените бутилки, презервативите, загубените стотинки, забравените огризки, опиканите стари вестници. Първо тамо и после, докато вървяхме обратно към къщи, докато се карахме и обвинявахме взаимно за ключовете и безнадеждно хвърляхме камъчета по прозорците да ни отворят...
         Не помня как влязохме, нито кой ни отключи, нито кога заспах - бях още като замаян, а ти повече от мен, - но вече успокоен, имах усещането, че ти, приятелят ми, ако не ми го беше разказал, щеше да се пръснеш. На сутринта ти дадох ериката си, най-ценното, което имах, закарах ви на лозето с автобуса - теб, жена ти и детето - и ви оставих. Сякаш предчувствах, че ще напишеш на нея най-хубавото нещо, написано на български, което ще обиколи света, както предишният й собственик земного кълбо с яхтата си. Щастливи години!

         10.

         „Той пише, все пише! - оплака ми се шепнешком Ингрид, когато на третия ден се качихме при вас. Ами „напръцкай“ го де, че да спре, искаше ми се да й кажа. Само „чаткал ли, чаткал“ нашият на машината! Отслабнал и по-блед отпреди, работел на сянка под терасата и не бил слизал на плажа с тях, почти не се хранел. „Не мога да я трая! - призна ми на свой ред и ти. - Ужас, няма ли си мъж? Иска да спи с мен, обичàла ме била!“ Последното, реплика от пиянския монолог на един фотограф от агенцията ти, който биеше и гонеше жена си, но тя винаги се връщаше при него, не ми звучеше никак подходящо за семеен отдих. Падането на Никол от терасата един от следобедите те изведе за кратко от унеса и аз мигом долетях на лозето след болницата, слава богу нямаше й нищо. Пихме настръхнали в топлата привечер, но все едно, не спря да пишеш, докато не свършили. После слезе на плажа и спа непробудно цял ден и изгоря на мехури, летя с парашут, теглен от моторница, за което плати цяло състояние, игра на рулетка и загуби останалите си пари, сби се два пъти и со поряза ръката, крещя ужасен, че кръвта ти изтича в земята, не можейки да откъснеш поглед от пръста си, а вечерите прекарваше на станцията на писателите или на журналистите с Ингрид и дъщеря си, която заспиваше в скута на майка си.
         Беше написал сто и трийсет страници на един дъх. Това, което в общи линии представлява цялата Балада днес. За седмица прави по двайсетина на ден. Стори му се прекалено за качествен текст, но не посмях да поискам да му хвърля едно око. Доколкото те познавах, трябваше да чакам сам да ми предложиш, небрежно, с известно самосъжаление, ей така, да съм видел просто дали си струва. Аз бях стигнал до осем страници, но от тези осем рядко оставаха повече от три. Все пак любопитен бях какво си написал. Най-сетне, когато свърши парите, ти се кротна. Остана в тихо примирение на вилата, умълчан, загледан в опадалите листа по земята, в охлювите. Впечатляваха те рогата им. Напомняли ти фантасмагоричните същества на Йеронимус Бош.

         11.

         Последната вечер преди да си тръгнете, останахме със Сандра да спим при вас. Бях донесъл нещо за пиене и късно през нощта, когато децата заспаха, се качихме на терасата, за да не ги будим с гласовете си. Не ни се спеше, небето беше обсипано със звезди. Вилата още нямаше горен етаж, „тераса“ наричахме бетонната плоча, която отляхме на ръка някога с тъста ми и неколцина негови приятели, все пияници и капитани като него, служеща за покрив на двете стаички, в които ти и семейството ти се бяхте настанили. Ингрид и ти в „гостната“, която беше и кухня, и спалня, на единственото двойно легло, малката - в тясното помещение, предвидено за баня, празно и още само на мазилка, където едва се събираше старо походно легло. Плочата беше още топла, лежахме по гръб и гледахме в небето, разказвах ви тогава за чувството, което изпитах веднъж, когато те събудих, че съм надвесен над него.
         - Хайде да им попеем! - неочаквано каза ти, както си лежахме, и се надигна.
         - Какво да им изпеем? - обърна се към Ингрид.
         - Wenn alle brünnlein fließen - тихо каза тя и приседна до теб, подгънала колене на една страна.
         - Какво означава? - попитах.
         - Докато всички изворчета бликат. Или кладенчета. Народна песничка.
         После запяхте. Първо тя, после ти, после заедно. Ето думите:

 

Докато всички кладенчета бликат,
Пий жадно, с длан!
Не смея ли любимата си да повикам,
Знак ще й дам!

 

С очи ще й намигна,
Ще я докосна с крак.
О, само в стаичката ми да влезе,
и моя ще е пак!

 

От винцето поруменяла
Тя има алени страни,
Мома красива като нея няма
Под слънчевите висини!

         Никога нямаше да забравя гласовете ви!
         Съвсем простичка песничка. Нямаше си дори припев, просто се повтаряха последните два реда, краят на третия и четвъртият, но и с тях, и без тях, с онова радостно възторжено подвикване - Ю-ху! - щеше да е най-красивият дует под открито небе, цялото посипано със звезди, който и аз, и Сандра, тихите прашни мушмули в югозападния ъгъл на лозето, сенките на асмите, щурчетата, скрити в смокинята при клозета на двора - макар че живее ли и едно лято едно щурче, - щяхме да помним с години.
         Пеехте така, сякаш времето беше спряло. Сякаш никога на бяхте се разделяли, говорили лошо един за друг, обиждали, мразили, плакали, изневерявали, терзали, стенели от обида, фучали от ярост, ставали родители, остарявали с години. Пеехте както някога, току-що запознали се в театъра в Цайст и спали за пръв път, задъхани на пода в гримьорната - стаичката от песента, в която ромоляха думички като вода, тека, кладенче, изворче, щастие, младост...

         12.

         Месец по-късно след заминаването ви лятото свърши внезапно и страшно. На 30 август в 18 часа на паркинга на летището във Варна избухна самоделно взривно устройство. Половин час преди това друга бомба бе взривена на гарата в Пловдив. Бяха ранени много хора, имаше и загинали, но и за двете бомби щяхме да научим по безжичния телефон на мълвата едва на другия ден, както и за това, че са дело на български турци. Щях да го чуя и в емисиите на Свободна Европа и на БиБиСи Лондон, наред с четенето на книгата на Оруел (беше 1984), докато истинският брой на жертвите щеше да стане ясен след повече от седем години: четирима загинали и общо петдесет и един ранени. Малко повече подробности тогава узнах от приятеля си в издателството, бившият офицер в МВР и завеждащ отдел „Проза“, Краси Машев, с когото се бяхме сприятелили дотолкова, че ми бе дал да прочета „Фашизмът“ предишната година. Книгата на един неизвестен дотогава български учен, иззета от книжарниците поради недвусмислени сравнения с политиката на режима, която взриви съзнанието ми не по-малко от турските бомби. А само няколко дни след това, докато пътувах за София (най-сетне Художественият съвет на Киноцентъра бе свикан, летните фестивали свършили и поканените критици - завърнали се по родните си гнезда), успях да видя и обгорените от взрива цветарници от мушелкалк пред аерогарата.
         Изпитвах смесени чувства.
         Тъмната, стихийна страна от характера ми на човек бил на ръба на изключването в гимназията заради правене на бомбички, една от които за малко не откъсна пръсти на съученик, ликуваше също като Алекс по време на земетресението от седемдесет и седма: най-сетне нещо се случи, нещо неимоверно! Наши сънародници от най-обезправените внизини - някои от тях дори не знаеха български, бяха им отнели училищата, контролът върху единствените два вестника на езика им беше пълен, интелиганцията им купена - се бяха осмелили да хвърлят камък в застиналите води на режима и кръговете вече препускаха към бреговете на системата с бясна скорост. Не бях толкова глупав да крещя „Да живеят турските атентати!“, както някога бях крещял „Да живее Полша!“, но сладката мисъл, че „нещо се случи“, не ми даваше да заспя.
         В същото време, когато си дадох сметка пред опушените камъни и цветарниците от балчишки варовик с вградени розови раковинки (сега черни), че същата сутрин, часове преди това да се случи, тъща ми със сина си бяха слезли от градския автобус и минали нищо неподозиращи оттук, бързащи за първия полет за София (смъртоносното устройство вече може и да е било заложено), почувствах как краката ми се подкосяват, как ме обзема непосилен, умопомрачителен гняв, как черната жлъч нахлува в главата ми. Какво беше виновно детето ми, имало късмет този път, разминало се за пръв път със смъртта, но не и невинните ранени от паркинга, какво щеше да стане, ако устройството бе избухнало вътре в сградата или самолета?...
         Мразех ги, мразех тези, които бяха довели извършителите дотам, че да не мислят какво вършат, мразех и другите, които им бяха промили мозъците и осигурили експлозива, но мразех най-вече себе си, че съм способен да мразя! За пръв път мразех някого истински и дълбоко. Невинността ми бе отнета.

         ---

         Прочетете още:

         „Томче от Рилке“

         „Ти, който си на небето“

         „Индиански игри“