Красимир Дамянов

животът като литературно приключение

Литературен клуб | страницата на автора | съвременна българска литература

 

ИЗ „СТУДЕНТЪТ ПО ХАРМОНИЯ. БАЛАДА ЗА ВИКТОР ПАСКОВ“

 

Красимир Дамянов

 

 

V. ТОМЧЕ ОТ РИЛКЕ

 

 

 

 

         1.

 

         Не само с моята, с атентатите от есента на осемдесет и четвърта бе свършено с невинността на всички. На социализма въобще. Този негов възможно най-хубав от всички възможно най-хубави варианти, който ни се падна, приятелю (предишното поколение познаваше и по-лоши). В резултат на това отцепиха аеродрумите в страната, остъклиха с блиндирани стъкла кафенето над софийската писта, та стана достойно за името си: Враждебна. И всичко това без една дума за обяснение. През осемдесет и пета се появиха и първите тромави скенери за разпознаване на метални предмети, големи колкото детска стая; от днес за утре стройни, облечени в черни униформи с барети млади хора с поглед, който нищо хубаво не обещаваше, наизлязоха от залите за бокс, самбо и карате и заеха места на изходите и преддверията на държавните учрежедния; после щяха пак тайнствено да изчезнат, както и се бяха появили, за да се върнат след пет години. Засега само знаехме, че са там някъде около нас, корпусът за бързо реагиране, създаден за борба с безредиците.
         Безредици в България, нашата китна детска градина?
         Но защо, от какъв зор? Извинявай за турцизма...
         Като във всяко нещо и в това нашенско извънредно положение имаше комични моменти. „Божичко, забравила съм си пистолета!“ - улови се за сърцето тъща ми пред гишето на граничния контрол на летището по време на новогодишното си посещение. Малка езикова грешка под влияние на многобройните надписи и забранителни табели с изображения на оръжие (забравила си беше паспорта), която събра очите на охраната. Алекс пък, същата пролет, наместо да го заберат пак запас, без да ги е грижа за концертите, репетициите и деликатното му здраве, го бяха уведомили (един офицер от Военното окръжие бе отишъл в дома му), че преминава на нова военноотчетна специалност. Викач на някакви командири, които при тревога трябвало да тича и издирва по адреси и докато не ги намери, да не се връща. После можел да си свири на пиано, да си композира и дирижира колкото си ще...
         - С каква фуражка беше тоя, дето ти донесе заповедта, Алек? - попита замислено Млади. Не се бяхме виждали тримата заедно от години, бяхме се засекли съвсем случайно пред Съюза на композиторите и понеже се срещахме толкова рядко, не искахме да пропуснем повода да се почерпим по случай случая, бил той и толкова прозаичен.
         - Тъмносиня с червена околожка, нов род войски някакъв.
         - Вътрешни? Ти си луд! - възкликнахме и двамата.
         - Охрана и безопасност на държавни обекти, какво толкова? - завъртя се неспокойно на стола си той.
         - Нищо. Да не ни гониш със сълзотворен газ по площадите един ден! - свихме примирително рамене и отпихме от бирите си. Вътрешни войски беше жандармерията. Преврат близките сто години не се очакваше, ама знаеше ли човек...

 

 

         2.

 

         В личен план нещата не бяха по-весели. Един следобед по телефона у дома ни във Варна се позвъни.
         - Вики! - изкрещях възторжено. - Къде бил?
         - Нямаш право да се държиш така с жена си! - вместо това съобщи глухо мъжки глас след дълго мълчание.
         - Кой си ти бе! Как се държа? - казах, но сърцето ми се сви. Най-отвратителното беше, че имаше право: бяхме се карали предишния ден заради пътуванията ми до София и не си говорехме. Откъде обаче можеше да знае това един непознат?
         - Питай нея - дрезгаво каза гласът. Дори оттук, от другия край на жицата можех да доловя как вони на поркано!
         Отидох при нея в кухнята.
         - Това е телефонна шега, нали? - казах.
         - Мисля, че не.
         Върнах се. Вдигнах с трепереща ръка слушалката.
         - Обади се още веднъж и ще видиш какво ще стане! - казах.
         Сандра мълчеше, загледана през прозореца.
         Някакъв пиян току-що ми се обади, че се държа лошо с теб.
         - Защо, лъжа ли е? - тихо каза тя.
         Кой е той, ще ми кажеш ли, и какво общо има с нас?
         - Нас? Имам си приятел. Както ти приятелки. Един колега от Управлението...
         Изведнъж почувствах страшен хлад.
         - Имаш си... приятел?! - засмях се изумен. За малко да кажа любовник. Но се сдържах. - И как изглежда, познавам ли го?
         - Прилича на Жан Пол Белмондо. Били сте на спортен лагер като студенти.
         На лагер в университета бях ходил само веднъж, но странно, веднага се сетих кой е. По изпъкналите му като на френския артист устни. О, господи! Един от отбора по футбол, пъпчив и грубоват пощляк, самоук китарист, от тия, които на младини минават за „душа“ на компанията, разказват вицове, пеят, а после се опиянчват.
         - На френския киноартист, а? А не ли на „Ние студен-ти-те, ръца-пръца!“ - продрано запях. - От целия строителен институт да ми сложиш рога с най-тъпото копеле! Как можа!
         Все така загледана навън, Сандра мълчаливо заплака.

 

 

         3.

 

         „Не мога да го разбера твоето приятелче, всичко, до което се докосне - и рита!“. Преживявал си черна дупка, разказа ми Венко последните новини от София (не попита обаче аз в каква съм). Разярена посетителка от „Журналистите“, познавайки слабото ти място, стъпкала очилата ти на площад Гарибалди и за отмъщение те оставила съвсем безпомощен между релсите, откраднали ти за кой ли път чантата със заплатата, и по-важно: леля Берта ви била засякла с Мартина в къщата на улица „Искър“. Вдигнала неимоверен скандал, заплашвайки с милиция и писма в службата. В резултат на това - черната дупка - и на още няколко дребни скандала пак престанали да те пускат по клубовете. „А за теб - примижа зад очилата загадъчно и започна да мънка. - М-м-м... Имам добри новини.“ „Какви?“ „На лято ще се разбере“ - продължи да кима тайнствено Фушето, появил се неочаквано в скования от студ морски град за някаква конференция.
         - Как върви книгата?
         - Да доживеем до лятото първо - въздъхнах.
         - Защо. Какво се е случило?
         Нищо. Не изпитвах ревност. Само мъка. Истинска мъка. За пръв път. Болката ме душеше и едновременно с това изпитвах мазохистична радост, че вече не я познавам. Не, не бях първият, нито последният мъж, познал рогоноството, при това сам си го бях докарал с лекомислието си. Отново бях стигнал дъно. Единственият начин да се измъкна, бе да се оттласна от него, както някога, затова предложих да заминем да видим сина ни в Братислава. Сандра мълчаливо се съгласи... Като разбра обаче, че ще пътуваме до Чехословакия, леля Берта ме закле да съпроводя нейния до немската граница. И да те изритам оттатък. Прегърнати, майка и син слушахме Борис Христов, голямата тава с автограф: „На Виктор Пасков с пожелания за световна певческа слава!“ Уверих я, че ще пожънеш не по-малка.
         - Всъщност, защо не прескочите с мен първо до Цайст? - предложи ти. Замислих се, наистина, защо не? Колкото по-далече, толкова по-добре!
         На гарата проверяваха пътниците и багажите с ръчен металотърсач поради липса на стационарен, че да ни прокарат всички по-лесно, ако могат, като през ярмомелка през него: българи, сърби, хървати, румънци, унгарци, чехи, немци, поляци. Влакът беше нощен. Красива служителка в безукорно изгладена гълъбова униформа ни раздаде митническите декларации. Спомняш си навярно как, решен да я изведеш от позата й на високопоставен държавен служител, хвана с два пръста вратовръзката й: „Ах, изкривило ви се е възелчето!„
         Хубавата митничарка не каза нищо. Изчака да отдръпнеш ръката си, без мускул да трепна по красивото й лице. Два часа по-късно обаче, в полунощ, когато вече спяхме, се върна. Нямаше нужда да пали дежурното осветление - очите й светеха като сини електрически крушки! След около час, когато вече се бе наситила да те кара да танцуваш по гащи сред куфарите - дрехите ти обърнати по седалките, по пода, навсякъде, - най-сетне намери в портмонето ти един смачкан долар. Едва не спря влака, състави ти акт на място, а необявената сума събра в троен размер.
         Не спахме цяла нощ заради един смачкан, забравен от теб долар!

 

 

         4.

 

         Така че не може да се каже, че ми поолекна много от пътуването.
         След последвалото мрачно утро, „Възелчето, а? Възелчето!“, Цайст ми се стори като от филм за войната. В града имаше окупационен корпус: четирийсет години след победата в тъмните готически улички продължаваха да се мяркат силуети на съветски войници. С опърпания си вид те още повече допълваха потискащото впечатление за разгром.
         Ингрид и дъщеря ти живееха на третия етаж в половината от отпуснатото на някогашния оперен бас обширно държавно жилище. Paskoff аристократично се мъдреше все още на вратата. Лошото бе, че след разделянето на апартамента, извършено от общината с немска педантичност, последвало напускането на театъра от страна на бележития българин и завръщането му в родината, за да се посвети на литературата, банята бе останала в съседите, а отсам - само тоалетната. Ингрид ходеше да се къпе при родителите си, а осемгодишната си дъщеричка миеше в поцинкован леген, в който аз едва не си заклещих задника. Сандра на издържа и за пръв път след телефонното обаждане във Варна се разсмя, докато ме поливаше. През преградната страна и надолу потече мръсна сапунена вода, след което се чу гневна немска реч. От нея разбрах само една дума, Schweinerei, и после трябваше да ходим да се къпем чак на закрития плувен басейн. Ти беше оскъдно окосмен за българин, имаше също като мен черно петно по рождение между плешките и пенис с особено ценна според теб форма: чук за вещици.
         - Да беше осигурил баня вкъщи, а не да ми разправяш сега за патката си, лайнар такъв! - избухнах.
         - Schwull! Знае какво означава?...
         - Не, но предполага!
         Купи от валутния магазин на жена ми западен тоалетен сапун, който по ред разумни финансови съображения й бях отказал. (Между другото със същия онзи смачкан долар!). При това не пропусна да направиш от това малък театър: Скъперникът съпруг и Рицарят с широките пръсти. За останалото беше прав. Германия беше мръсна приказка. Още тогава продаваха презервативи в автомати по тоалетните, но я се опитай да си купиш от милата продавачка мил контрацептив без рецепта? Невъзможно. „Тя не може да възприеме, че искаш да си купиш нещо, което по принцип се отпуска по лекарско предписание, Красимире, без рецепта, не разбираш ли? Без!“ Не разбирах. И всички немци изглеждаха някак недоспали, със запуснат вид. Младите хора, навлечени в канадки и анораци, девойките - с панталони и туристически обуща. По цяла нощ гледаха западногерманска телевизия и не можеха да си простят, че са се родили отсам стената. В кръчмите, по същата причина, безрадостно киснеха пияници със сиви лица. Когато някой паднеше кротко на пода, келнерите тихомълком го извличаха навън. Подпрян до стената, падналият гледаше дълго, без да разбира къде е, а после постепенно му ставаше ясно - на изток от рая.
         По същото време, 10 март 1985 година, събота, почина и поредният съветски ръководител. След обяд извадих с вълнение презерватива, който ти с цялата помпозност, на която бе способен, ми купи от автомата в къпалнята. Нахлузих си го. Никой от двама ни със Сандра не беше употребявал, поне аз. Любимхме се за пръв пот след обаждането по телефона, направо на пода, докато не се скъса. По западногерманската телевизия показваха погребението на Черненко. Любихме се и през нощта, вече без него, презерватива (на мястото на покойния секретар избираха човек с белег на челото), любихме се дълго и страстно, както в предишния си живот - под леглото и на масата, наопаки, с главата надолу, като зверове от делтата, прилепи по дърветата, на един крак в тоалетната по войнишки, но не беше същото, един нов призрак бродеше над Източна Европа - призракът на Жан Пол Белмондо!

 

 

         5.

 

         След Прага и краткия престой в Братислава отново на родна земя първи ме посрещнаха митничарите. А кой друг - баба ми ли? Как можех да съм такъв романтик! Да искам да бъда прегръщан и целуван от ближните си вместо да ми ровичкат в багажа и описват имуществото ми. Да разказвам на всички приятели какво съм видял по Европа - Райхстага, Цвингера, Томас Кирхе, органа на който свирил Бах, избата, където Мефистофел пял прочутата каватина, кукленския дом, в който се бе родил Кафка, - а не кое колко струва! Бях пил бира в кръчмата на Швейк, съзерцавал Дунав от хотел Гелерт, възпян от баща ми в единствената му задгранична командировка, бях се сдобрил с жена си, уверен в превъзходството над съперника ми, както и че ще спра да руша семейството си, ала вместо това, когато се върнахме, само спря токът...
         И с него - задграничното ми въодушевление.
         Тръгнах за свещ. И друг път бе спирал, последния път, през седемдесет и седма, също така угасна. А сетне земята започна да бучи, стените да се движат... Зачаках смирено земетресение, но такова не последва.
         Оказа се, че този път само е гръмнала най-мощната електроцентрала в южната част на страната и отначало за по няколко часа, после редовно, обявиха режим. Два часа има, два часа - не. Плъзнаха вицове. Зачестиха кражбите. Вечерите бяха най-потискащи и за да не откачим съвсем, когато токът угаснеше, приспивахме Дима и се просвахме голи на пода върху коженото палто на жена ми, загледани в прозорчето на нафтовата печка. Уж всичко беше наред, от време на време пламъците лумваха и хвърляха през дупчицата причудливи отражения на стената като в калейдоскоп, но не ни беше спокойно на душите. Четях й едно твое стихотворение, което ми подари в Цайст. От една папка, която открих захвърлена над кахлената печка в къщата.

 

         Беше лятото дълго и слънчево, с насекоми и сенки в бръшляна,
         То в часовника стенен остана в две посоки: студени, изтънчени,
         Циферблатът ти шепне измъчено: лягай вече. Дванадесет стана.
         И внезапно разбираш - това е. Отминават години обидени,
         Като сенки в чешма са зазидани във душата, която не знае.
         Вероятно до смърт ще я смаят, щом решат в полунощ да си идат...

 

         Стари неща, беше казал тогава.

 

 

         6.

 

         Напролет бастисаха сценария ми. Турска дума, означава нападам ненадейно и ограбвам. Така през средните векове правоверните постъпвали със селата на неверниците, а днес - ние с имената им.
         Спряха го на последния Съвет, който обикновено се смяташе за формалност. Две кинокритички се нахвърлиха върху ми като самки и ми заръфаха месата - пошлост, мачизъм, порнография, нихилизъм, нарцисизъм плюс ексхибиционизъм, - докато не ме унищожиха. Имах чувството, че Генералният директор се забавляваше с глупостите им, но накрая ни отряза. За какъв дявол след като вече бе подписал заповедта за продукцията? Според режисьора в отмъщение на онова, което му бил казал на фестивала в Карлови Вари или в Москва. Какво точно не разбрах, но вече бяха определени даже местата за снимките, артистите, вида на лентата, всичко! Точно когато щеше да излезе и книгата, с корица, от която малко ме беше срам - дявол захапал заглавието, но пък представях си ефекта заедно с филма наесен, автографите, тълпите пред киносалоните, фестивалната зала...
         Уви, всичко отиде на кино!
         Великият режисьор сви знамената и се метна ловко на друг състезателен кон, а в киностудиото изведнъж охладняха към мен като към изоставена годеница. В „Преводачите“ и „Писателите“ най-големите лумпени пък взеха да ми намигат и да ми стискат тайно ръката като на дисидент.
         - За какво бе! - искаше ми се да крещя по време на кратките си престои в София. - За какво? Нямаше нищо политическо в сценария!...
         - А, недей, никога не е късно да му се добави - смееше се тихичко Венко.

 

 

         7.

 

         В началото на юни ме приеха за член на Съюза на бългаските писатели.
         Странно, не бях подавал молба, нито търсил поръчители...
         Ето значи какво бе имал предвид бившият якобинец в недомлъвките си!
         Скобата, жена му, и тя изведнъж стана от мила по-мила с мен. Значи вече не бях мизансцен. Обяснявах си го не толкова с литературното си присъствие, колкото с физическото си отсъствие от столичния живот. Този път не получих правителствена телеграма - прочетох си името във вестника. Късно вечерта ми се обади ти.
         - Честито, копеле! Идвай си да го полеем!
         - Не мога, карам шофьорски курс.
         - Красимире бе, приет си в Съюза на писателите бе, човеко!!!...
         - О, Вики! Какво да правя без теб там?
         - Да бе, сам сред тия изроди! - натъжи се и ти.
         - Завърши ли Баладата?
         - Не.
         - Искаш ли да им хвърля в очите членската си карта?
         - Зарежи, няма да те разберат... А ще повозил в кола? - обърна на шега ти.
         - Още нямал.
         - Ще имал...
         - Вики... докога ще се размотаваш? - опитах да се върна на темата.
         - Виж какво, Красимире... Гледай си работата! Влюби се и ти бе, ама ха!
         Не се занасях - наистина карах шофьорски курс. Аз, човекът, който никога не поиска от баща си и едно „кръгче“ с волгата, убеденият стопаджия! Още първия час по кормуване инструкторът ме изкара от полигона. Никога няма да забравя усещането за насрещен камион в тясната улица! И как ме отмина. И с него страхът, после чувството, че са ми добавили нова степен на свобода (технически термин от бившата ми професия, обясняващ поведението на предмет в пространството). Един час по-късно, когато учебният москвич ни стовари в центъра, почерпих развълнуван водка в кафенето пред Операта студентката, с която деляхме урока. Сандра беше в командировка в София и ако оня тип, при когото подозирах, че е сега да му дава обяснения защо няма намерение да се развежда, мязаше на французин, Петя - чернокоса, с обица голяма като гривна - приличаше на истинска испанка. Ако той бе шантавото копеле от „Лудият Пиеро“, комуто искрено желаех да си пръсне главата като любимия й актьор на екрана, онази нощ сигурно съм вечерял с Лола Флорес в някой от първите й филми! Светлините на града се отразяваха в черната вода под ресторанта, а на масата, сред празните чинии, лежеше разтворена книга с автограф.
         Моята.
         После...
         После всичко отиде по дяволите.
         Проклятието ти ме застигна в мига, в който тя ме заряза на пясъка. Не знам, просто разтърси глава, сякаш да се събуди. „Господи, и с мъж с две деца! Къде съм трагнала!“ Изпълзя под мен в последния миг и побягна обратно нагоре към ресторанта, оправяйки роклята си.

 

 

         8.

 

         Знаех, че е химия, накърнено мъжко самолюбие плюс хормонален излишък, тестостерон в мозъка, помнех подобни състояния от предишния си живот, но не можех да си представя, че ще ми се случи отново. С ужас си дадох сметка, че в мига, в който ме заряза, и в следващия, в цялата мъчителна седмица от мигове след това, бих дал всичко да я задържа в прегръдките си, като за пръв път се замислих - ами ако имах само едно дете? Ясно, беше работа на демона на междукрачието, бичът на младостта ми. Но за мъж на тридесет и седем? Бях му изтървал юздите, щом такова нищо изобщо можеше да ми мине през ума! И не само това - всичките ми действия до края на курса: преследвах я навсякъде - на плажа, след лекции, след кормуване (веднъж се качих по балконите до прозореца й на четвъртия етаж, беше затворен, друг път я залях с джин и се опитах да я запаля). Иначе никога не отказа да сетде с мен на кафе, каквото и да направех, да говорим за книги, за кино, за всичко, но никога за онова, което исках: да бъда с нея, веднъж, само веднъж и щеше да ми мине, щом това искаше, после щях да намеря сили, щях да престана да я сънувам, как потъваме в дълбоката фосфоресцираща вода на залива, цялото й младо, тънко, с безброй фини косъмчета тяло, светещи в морето, обсипали сребърната й кожа... Та какво, като имах две, исках да я питам. Но нямах глас, потъвах надълбоко. Викторе, идиотуле! - час по час въртях телефона през деня в редакцията ти - „Обичах една, обичах две, обичах четиридесет и две!“... Не знам, но тази, копеле, здравенцето ми отне!
         - Прописал си стихове ли, Красимире? Много са слаби...

 

 

         9.

 

         Беше кошмарно да се крия, да се преструвам, че съм у дома с децата (тъща ми си пристигна със сина ни) или със Сандра в широкото съпружеско легло, когато мислите ми бяха другаде - с Петя! Жена ми беше решила проблема си, „била дузпата“ на копелето с джуките, ако използвам спортния му жаргон, по всичко си личеше... Аз обаче какво правех, какви дяволи ме влачеха отново и накъде!
         Като че ли това не стигаше, но от Братислава пристигна и тъст ми с контейнер, пълен с мебели. За броените часове до смрачаване, когато почваха да гасят тока, бързах да монтирам модули, да окачвам полилеи, да режа мокет и изхвърлям кашони. Беше много нервен, искаше всичко да стане начаса. Обясних си раздразнителността му с дългия път. С предстоящото му пенсиониране. И странно, бе станал стинснат, какъвто не беше, непрекъснато гасеше лампи и въртеше крановете да не капят, като разправяше колко пестеливи са чехите, какви стопани били. Последния абажур от бохемски кристал окачих на връх Девети септември, свещения му празник, когато тъща ми вече слагаше празничната трапеза. Едни висулка се откачи и падна на пода, пръсна се на безброй зрънца и Лице на убиец пребледня, развика се страшно, та имах чувството, че още малко и ще извади никелирания пистолет. Къде ли го беше крил по време на отсътвието си, едва ли го бе носил със себе си в братска Чехословакия... Пожелах си мислено да си го навре, където следва, наред с всичките си ордени и това беше капакът, камъчето, което обърна колата - малкото безсмислено стъкълце. Имаше поне още стотина да блещукат по абажура, толкова ли беше важно, но не - разкрещя се като бесен...
         Слязох от стола, на който се бях покачил, извиних се, че няма да обядвам с тях, събрах си дрешките, ериката на капитан Георги Георгиев и си тръгнах за София. Сандра и без това вече ме чакаше там в трескава подготовка за училището на Радой. Петте блажени години Варненско лято, годините, през които написах най-хубавите си разкази, бяха свършили, давах си сметка, но такова внезапно заминаване не се предвиждаше.
         „Да не седнеш на масата за празника ми? Какво толкова ти казах!“ - не можа да повярва той, почервенял си, още по-страшен в яда си, палейки цигара от цигара. Нанесъл му бях най-голямото оскърбление, по-голямо от това, че не вдигнахме сватба навремето: девети септември беше свещена дата, преди четирийсет и една години го бяха освободили от затвора едва осемнайсетгодишен, с доживотна присъда, заменила смъртната поради малолетност.
         - Смених плановете си - казах сухо. - Ще пътувам.
         Преди да си хвана влака, извърших и една последна низост. Позвъних на Петя и я помолих да се сбогуваме, казах й, че съм й приготвил подарък на раздяла. Съобщих й, че искам да я запозная с един интересен преподавател по литература в Софийския университет, с когото имам среща в кафето пред издателството. Неженен, подчертах и тя не закъсня да дотърчи, поруменяла от любопитство, по-хубава от всякога, та очите на въпросния учен щяха да изскочат.
         - Представям ти бъдещия доцент Александър Кьосев, гробокопач на социалистическия реализъм. Организира пътешествие с лодки по Дунава за студентките си. Като това, на което исках да те заведа тайно от жена си. Няма да мога да пътувам с вас. Това е подаръкът ми. Бъдете щастливи!

 

 

         10.

 

         Не е за вярване, но замина с него, хукна подире му!
         С приятелчето ти от университета!
         Във влака, успоредно с разяждащото ме чувство за печал, загледан в нощното поле, заслушан в шумовете му, си давах сметка с облекчение, че точно това бях искал: да я омърся. Да си мисля как нощем се притиска в тлъстичкото му неокосмено тяло. И да се приключи... И като че ли ми беше малко - в София се качих на такси с нещастно влюбен шофьор. Без да го моля за това, от летището до „Хиподрума“ ми разправи историята си. Беше досущ като моята, най-банална, но което ме изуми, беше болката му. Да, той страдаше, представяш ли си? Примитивен, циничен, типичен таксиметров шофьор, който лъже в километрите, ще те отнесе на някоя зебра, груб и пошъл, направо животно, а ето че изпитваше мъка (Schmerz!), същата изгаряща болка, която изпитвах и аз, гнилият интелектуалец, инженерът на човешките души. Човек не бе мръднал много в това отношение от времето на динозаврите досега.
         На другия ден от омерзение си купих на старо трабант (утешавах се, че поне си бях взел изпита от първия път, докато тя не успя и на третия). Точно по същото време, когато в столицата като изпод земята се бяха появили нови новенички мерцедеси и беемвета до едно с инвалидни номера, шофирани от млади, яки наглеци; луксозни западни автомобили, внесени от днес за утре с някакъв мистериозен декрет, прокаран от бащите им за безмитен внос на лица с увреждания - дядовци, лелини, учинайковци и тетини с тлъсти народни пенсии, на чието име бяха записани.
         Появиха се дори мотоциклети с инвалидни номера!
         Бумтящи, лъскави „Харли Дейвидсън“, паркирани по цял ден пред модните заведения по „Витошка“.
         На техния фон капризът ми изглеждаше направо смешен. Бях си купил източногерманско картонено подобие на автомобил с парите от книгата, а на „инвалидите“ от Витошка от все сърце им пожелавах скоропостижно да тръгнат с патерици!
         Потеглих на път още на другия ден по спешност: Лице на убиец бе получил инсулт. Безпричинната раздразнителност, нетипичната за него стиснатост - мозъкът му е бил вече стегнат в примката, - всичко си идеше на място. Съжалявах безкрайно за начина, по който се бяхме разделили. Само с двадесет уроса от по половин час кормуване от шофьорския курс не знам как оцелях в безкрайните петстотин километра до Варна. Огромни камиони заливаха с кал трабанта, чистачките отказаха, светлините биеха накриво, а проклетата измервателна клечка за нивото на бензина, с която бяха снабдени тия машини (нямаха индикатор на таблото, а трябваше да бъркаш в резервоара), показваше плюс-минус литър и половина и непрекъснато спирах да проверявам от страх да не остана без гориво. Някъде по средата на пътя бензинът ми най-сетне свърши пред някакъв град, в чиито покрайнини захвърлих с облекчение возилото. Проклинайки се за глупостта да си купя автомобил, се довлякох полужив-полумъртъв до местния Клуб на културните дейци да питам за евтин хотел. Нетрезвен, възрастен артист от театъра с раздут от пиене нос изрече в лицето ми на влизане: „Ну заяц! Пагади-и-и!...“.

 

 

         11.

 

         Събудих се на следващия ден към обяд без главобол. Чуруликаха птички, слънцето светеше примамливо, дъждът беше спрял, а асфалтът подкупващо вдигаше пара. Налях бензин, повъртях стартера и колата най-неочаквано взе, че потегли. Без карта, само по посока като в лодка по течението, губейки се, разпитвайки, шофирах облакътен на прозореца, придържайки само с една ръка кормилото през непознати пътища, гори и планини до морето. Перчемът ми се вееше, машината послушна подскачаше под мен като кон, а в планинските проходи пътя ми пресичаха сърни и елени. Как беше възможно човек в такъв ден, питах се, в такъв приказен ден да лежи с мозъчен кръвоизлив!
         Лице на убиец се въргаляше в безсъзнание в Окръжна болница, омотан в захабени болнични чаршафи, които беше разкъсал в битката със смъртта (силен, масивен мозъчен инсулт, отнел една четвърт от онова, което му бе останало от цигарите и водката). Заедно с още двайсетина болни в различно състояние - едни лежаха безчувствени, други се разхождаха мрачно, трети седяха, изправени в леглата си - тъст ми, капитан първи ранг, борец против фашизма и капитализма, агонизираше на вътрешния ред легла в мръсна, набоядисана, по-ужасна от отрезвителното болнична стая. Тъща ми плачеше, седнала до него, опитвайки се да улови мятащата му се ръка. С другата стискаше силно моята. „Митко, чуваш ли ме“, говореше му вече без сълзи, „защо си тук, защо не в самостоятелна стая?“ Трудно й беше да повярва, че това, тази дупка бе помещението, отредено за хора със заслуги (простосмъртните просто бяха натръшкани в походни легла в коридора). При гледката на разголените му чресла се почувствах необуснимо виновен. Не допусках, че тия, които ни управляват, можеха да са толкова неблагодарни към своите, когато вече не им бяха нужни!

 

 

         12.

 

         Спря и токът. Посетителите почнаха да палят свещи, носеха си.
         Нямах представа как ще се оправя на връщане в разбитите улици из тая тъмница, в която сякаш бе препускал великан; бях взел само един урок на фарове, но и с улично осветление пътуването до болницата ми се бе сторило истински кошмар. Щях да намразя нощното каране в град за години напред.
         Почина час или два, след като се добрахме до вкъщи.
         Сигурно, когато сме го видели да се мята, вече е берял душа (какъв израз!), а от снимката на гроба му за пръв път си дадох сметка колко хубави очи е имал като млад. Тъща ми беше избрала една от ранните му фотографии, вероятно току-що завършил Морско училище. Около седмица след като се прибрахме в София и се събрахме всички около камината в апартамента на родителите ми, почина и леля ми. Баща ми, иззидал в мое отсъствие това грозно съоръжение, на което не пропусках случай да се надсмея, сякаш бе предугадил, че един ден, към края на развитото социалистическо общество, ще ни бъде особено нужно в спускащия се мрак.
         От второто погребение съм запомнил само лицето на баба ми Стефана. Разчорлена, на осемдесет и три години все още с коси, запазили цвета си, да ридае над отворения ковчег: „Детенцето ми! Детенцето ми! Защо ме изпревари!?“ В смъртта покойната дъщеря изглеждаше по-възрастна от майката. Тогава не можех да проумея зловещия смисъл на думите й.
         И че животът може да е по-страшен от смъртта...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 22. септември 2021 г.
Публикация в кн. „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“, Красимир Дамянов, Изд. „СИЕЛА“, С., 2012 г.
©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]