> > >

Иска да се затвори, да си подбере населението,
изследва възможните притежания на светлината
на украшенията за елха, може да влезе в която и да било илюстрация и да се усеща в нея, да бъде морето,
по което корабите не оставят следи, запомня само състоянията
като безкрайното люлеене, хоризонтът се издига и пада,
дори едно пробито листо не й трябва да си играе, песните
за есента, зимата до първи януари, дърветата цъфтят
по пълнолуние, не търси самотата, но вече я притежава, знае всичко за местата, които по-късно ще види, но ще сънува
само това място, където е познала несбъдването преди мечтите си, то непрекъснато й напомня за своята неслучайност, заминаващите осиротяват, отбелязват мястото с кръстче, носят със себе си всичките си умрели, от този полюс има само една посока - голямото нарушение на идеята за света, преселването,
изгубената хармония, изгуби естествената близост,
територията е нашарена, да пожелаеш живота на другите
е да пропаднеш в безкрайност, вечност, добре, че мисълта умее
да отскача от тези страшни думи, да се захваща в такива случаи
със семената, те й залисват страха, правят го
по-благороден, личен, представят времето като растеж,
превръщат се в цветя, които съществуват извън кръговрата,
извън полезността, тези възклицателни, заради които понася сношението и храненето, моментното усещане за цялостта в една възможна връзка и отчаянието от едно частично значение
като цяло безсмислено, упадъкът към една по-низша завършеност, нещо толкова лично като виенето на свят, той си отива
и я приближава към страха и като всеки страх непоносим,
птица се издига като подпалена хартийка, изпуска записаното,
ще бъде вечно стара в безсмъртието, защото е остаряла на земята и няма нито едно убедително свидетелство за младостта,
само героичното начало, оправданието да прави, каквото си иска и да звучи като отмъщение, преди на своите унищожители
да им се отдаде изцяло, да си нахвърля оградка от тополи.

> > >

Била забулена жена от крайните квартали, помъкнала кремираните си очаквания да ги разпръсне над света,
на сутринта се люшкала върху вълните пред древен град,
учудена, че е пресякла границата без болка, замитайки следите си с разръфания край на своето въже, останало й по рождение,
сред спътниците ни едно лице не обещавало, водачът из града обаче я забелязал, разказвал уж на всички това, което трябвало
да чуе тя и я изпратил със портокали за из път,
най-после имала цена, с която почнало наддаването,
пресичала морето между останки от градове и всякакви начала,
не помнела кога владетелят е седнал срещу нея, не знаела кога
я набелязал, но мерникът от слънчево петно не я изпуснал вече, започнало да й харесва да бъде наблюдавана, наливали се
думите й, жестовете, охранвали я за тържеството на преситен,
ала единствен познавач, танцьорка изпълнявала съблазън -
най-древен танц на тялото, което се увива, гъне, надипля и обикаля около свойта ос, избрана - тя била оставена да наблюдава
от самия нос как между отвесните стени на тесен проход
водачът ще пренесе товара си, от този ден започнала
и да се храни на масата на господаря, за идващия празник получила подарък и имала цял ден - да размишлява върху него,
да се разхожда до вечерта из остров, загатван
по карти на пирати, заварила поканените да припяват,
слуги да й наливат в чашата, да я напиват до полунощ,
когато се предала, предложили й да свали, каквото прецени - оставила им всичко, люлеела се цялата земя върху четирите й кита, тя притежавала от изобилието на пазарите на юг, където пътникът погалва, почуква и опитва плодовете, мирише ги
и си играе, когато се завърнала между налягалите на дъното
на ореховата черупка, едва успявала от ръб до ръб на лодката
да улови небето, ако на сутринта отново дойде, помислила си
и той дошъл, настъпил падналите диви вишни по плочника
и се проточили мастилени петна, та всяка от безделните гадателки да й предскаже как в бъдеще ще бъде спасена и изтезавана.

> > >

Няма истински потомци, истински е само макетът
на съвършения град, град на градовете, който може
да се обходи пеша, който може да бъде обгърнат с поглед, чистотата на камъка, чистите линии, замисълът в неговата цялост, една катастрофирала империя, само храмът
ще бъде идентифициран, колоните още димят, части
от статуи са поставени на пиедестали, за да бъдат разпознати, разрушенията са отворили най-невероятни входове в остатъците от къщи като червени пясъчници, болезнена е плътта
на амфитеатъра, проядена от спомени за никога невидяното, арката е нахлузена върху врата на прострения победител -
по-малките сводове са окови, по-големият - славата, във фонтана се оттича самочувствието му на тържествено напускащ през главния изход, този град има в кошмарите си събуден вулкан,
той го засипва, цялата огромна тоалетна и актовите й стенописи, той е фабрика за подобия, портите на благороприличните домове водят към изкуствени алеи, кубетата се издигат към подправен небосвод, ангели пазят по мостовете, всичко се празнува на маса, да си осмучеш пръстите, по приборите познават какво следва,
една топла вълна взема лекичко всичките стъпъла към сърцето ти, имаш шум на сърцето - свистенето от толкова малко естествено опиянение, но дрогирани има много, освиркват една оживяла статуя, показва се отвсякъде, движенията я подчертават,
спи с фантазиите на половината град, на нощната половина,
която знае да го организира, почетният гост говори само,
за да съблазнява, отецът, който идват да видят всички,
има държава, голяма колкото тайните й архиви, майка -
по-крехка от тялото kа стоварената й мъка, идеалната майка
с твърде много деца, за да им се посвети, мързеливи деца, скептични и зле възпитани, не боледуват от неврози и това пречи
на развитието им, бедните синове на мама, на мадоната,
на църквата, на загубените басове, сутрин изтрезняват
във фонтана, градът е голям апартамент, можеш
да се шляеш по пижама и чехли, да идеш на църква
с отворена фонтанела, да се прибавиш към свръхнатоварения площад, на един вярващ се падат по три чадъра,
в предградията варварите са опънали палатките си, ще направят
от този град пица по-широка и по-тънка от чинията,
но ще останат широките перспективи, водещи към главните сгради, ще бъдат създадени сценографични композиции на почти затворени площади, в които се влиза внезапно, вместо рисунка - цвят, сакралното временно, човешкото, червеното е истинското червено, вихрено движение на персонажите в едно широко отворено пространство, пробягано от променлива светлина, изкуствата комбинират ефектите си, за да те вкарат
в творбата, следващият век ще осъди предишния
за двойните глави, обърнати към въздуха и водата, прозорецът е събрал доказателства в своята мида, маски една в друга,
не знаеш дали да обожаваш Бог или математиката,
архитектът се нанизал на сабята си,
след като конструирал илюзията си за перспектива, парализираната ръка иска да си почине малко преди
да умре, подмладяват руините, рови се непрекъснато,
по указателите стигаш до, казват им "куците стъпала",
на политиката - изкачването е с десния крак, левият изчаква всички, в победния ход само конят е достоверен, вечната дрямка
от успението на толкова отци, змиите са вкаменили героите, полегнали потни на камъка, обединителят е на завет,
в завършващото си упражнение акробатите го придържат на върха на човешката пирамида, на хълмовете на боговете посрещат своите писатели, а споменът е убит от гръм - даже през деня
на това място има нещо нощно, нищо не е достъпно за гледане, вилите с летящи фигури, чак след самоубийството ще копират декорацията от разрушената златна къща, започва ерата на монументалните трансформации, направете го голямо, казвал диктаторът, останали важни реализации като ретроспективни събития за разлика от етичния униформен характер
на неокласическото, ако се гмурнеш в романтиката,
изплуваш във военния рисунък на кварталите, масивни и тежки, звучни галерии, отворени за вятъра, хиляди,
поставени в драматичен контекст, но те не носят нищо от града, мечтаят да упражнят гласа си в прочутата акустика на трептящото дърво, това се чува навсякъде, арената се крепи единствено на инстинкта да се запазят вещите, изкуството е издигнато в ранг
на колективно наследство и всички искат да си откъртят от тази привързаност, разпознават по улиците самите модели
на скулпторите, но те губят своя цвят много бързо, типичният камък абсорбира праха и газовете, окислява се,
няма откъде да минеш - толкова изненади, нарастват
анархично, незаконно, маргинално, но градът е само епицентъра, да, старият град е толкова хубав, бащата прави повече политика, отколкото религия, хората са флегматични, малко тежки,
в историята един е обесен с главата надолу, защото
не му се позволява да умре като спасител, небето плаче през кръглия отвор, в това малко басейнче отдолу ме кръстиха
и вече мога да говоря за себе си, присъстваха всички измислени наследници, а после слънцето залезе над творението.

> > >

Толкова години пешеходците изучаваха старателно археологията на града, беше нещо толкова неутрално, революцията нежно разчопли раните, отпечатъци
от хиляди обувки останаха върху калта, свещите се топят
по площадите, всичко изстреляно на глас изпопада като клишета, нося детето, улиците станаха толкова важни изведнъж, имах физическата необходимост да участвам,
на младите им се представи възможността, да се изработи копие или да се възстанови оригинала, връщането
на справедливостта заплашва да затвори града
за посетителите - едни слепи естети на площада
на промените, ежедневният форум, мъката и амбицията
се разминават по мостовете с продавачи на сладки, липсва само таван, за да бъде един театър, книгите са отворени
на съответната страница, земният глобус временно е закрепен, нови малки петна избиват върху предишните изображения,
под слънцето са като градска градина,
под саждите - като гара, ефектът на илюзиите
се умножава, говори се, че от мазето на една къща започва мрежа от галерии и крипти, неизброими домашни потреби, ако графитите от ренесанса са избелели в неговата родина,
тук все още се виждат, фирмените знаци надживяват номерацията на улиците, разходите за маскирането
на тиранина са толкова големи, междувременно скулптурът
се самоубива, авторът на коледната меса също, разколебан,
че не е станал гения, краката на пианото са крехки като танцуващи люляци, в големия куб на театъра се изпразва всичко, скрито по джобовете му, излъскан е изящният похлупак, под който музикалните пари се обръщат, бароковите органи изправят параван от тръби, градинска беседка, цветарник, по него се захващат образите, театрална сладкарница и златна бродерия, впечатляваща концентрация, за най-малкия сценичен ефект всичко е преправяно много пъти - елегантност, издължени линии, хиляди методи за увеличаване на истинските обеми
върху солидна средновековна основа, в мазетата
се укриваха художници за времето, когато филмът отново щеше
да стане цветен, улиците са такива, че нарочно да се загубиш, налага се да се огледаш внимателно, най-силните мотиви са в най-издигнатите части, изминаваш няколко пъти кръга на галерията, увеличаваш скоростта и виждаш танца от всяко отделно упражнение на балерината - единственият модел, две-три чаши вино на крак и някой се разприказва как само първородният син имал право да създаде семейство и то след смъртта на бащата, наложило се случайността да избере езика, историята и ежедневието, от тази галантерия на едро можеш да си купиш всичко, да си съшиеш, каквото искаш произведение,
да си го украсиш като гето с тайни улички и с прозорци, през които се прехвърляш в някаква общо усещана нелегалност, квартирите на работниците, погледът през отворената врата стига до вътрешностите ти, багажът е в куфари под леглото, в кутии,
в това пътуване на общежитието си дремем
по раменете и участваме задължително в чуждите веселби, блоковете поникнаха като яки бурени в разхвърляните предградия, отгледаха напрежението между поезията и рационалния замисъл, вчерашни хора, реституирани дръзки статуи крепят фронтона,
на самото чело е мозайката, фасадата е бременна с един полукръгъл балдахин над входната врата, когато това е било ново изкуство, градът е станал жена, декорът - актриса, сградите са обраснали, приличат на оранжерии, този народ е потомък
на разнояйчен близнак, който не мрази брат си, дори когато
наричат майка си с различни имена, по това време тя претърпява деконструкцията на обемите, но запазва линиите
и релефите с една изключителна чистота, няма къде
да седне, няма един прав ъгъл, само оптични ефекти, банките са вече, за които полага грижи, постигната е елегантността на непосещаваните места, спокойната общителност, възпитавана в гимнастическата организация, е в основата на полицията, армията пази митовете на една история, която винаги трябва да се потвърждава, нейната карикатура поиска по-весело настояще
с каски от издълбани дини, въоръжена с краставици,
всички правехме опашки и познавахме шпионите си,
самият национален химн пита къде е родината, вестникарската хроника се сглобява, както се получи -
едно момиче изпило с очи морското чудовище от аквариума, старица напълнила с въглища нощното си шкафче и го запалила, нощем могат да се видят светци да се разхождат по покривите, през деня предпочитат куклите, казват, че системата за тоталния контакт била отровена от мистериозните вещества, използвани
за мумията в мавзолея, след смяната на режима се видя,
че в двореца няма часовник, чак сега стана ясно какво богатство са населявали, иначе сърбали същата участ, но в скъпи сервизи, имаха поне един цвят в повече - млякото беше плодово мляко,
все пак градът е опазен от обновявания, оставен на законите
на астрономията, на небесните феномени, катедралата е построена от говорящия камък, алхимиците се затварят
в къщичките си, мърморят си на своя език, забулен
в символи и знаци, не могат да се отдалечават, когато голямата творба приближава, пазачът с алебардата прави ден и нощ своите сто стъпки, павилионът за забавления го разсейва с шестте си лъча, миналото присъства навсякъде, разрушено е съвсем малко, лабиринтът, пасажите, безименните улички, минаването забранено, градът е пълен с аксесоари, но най-доброто, с което разполага,
са кулисите, движението се отклонява през галериите, доскоро избелялото черно на черния пазар, пасажите проглеждат
с магазини, по многобройните стъпала, оптимистичните стъпки,
с които ритуално завършва пиесата, се стича магическата пот
на социализма, думи без гласни, единственият начин да паразитираш безнаказано беше да си в този съюз, да откриваш тайно редица астрални съответствия и отпечатъци, съобразяването на ключови сгради и църкви със слънцето и луната, в основата на моста е вградено едно магическо число,
само мостът може да направи така, че да минат точно покрай теб,
в каменните фигури на паметниците пъхат знамена, свещи, цигари, наместват се в техните прегръдки, градът е центърът на цъфтенето, на кръговрата, изкуството пълни живота
и се пълни от него, второто притиска модерния артист,
един пазач в галерията казваше, че хората направо се нахвърляли, понякога с чукове и ножове върху съвременното изкуство, толкова е неприемливо изображението, младите излагат творбите си
из вътрешните дворове, м-м-м месец май, макове, метличини, маргарити, осигуряване на вълнение за всеки един момент, абсолютна невинност - моята част по-голяма срещу тяхното всичко, недей да валиш сега, роклята ми е само тая, иде ми да замина някъде, заминавам, задушавам се, още и още, едновременно тук и другаде, осигурявам си непрекъсната консумация, ще се пръсна
от кърма, това, което не подлежи на преразглеждане, независимо от последвалия упадък, научаването на разни неща, от които образът се разтича, попивам ситуацията
чак до боцкащите стъкълца в окото, целуването
в неравноделното потропване, слизането под града и даже под реките му, постепенно се изгубиха всички, всичко свършва на яките дървени маси, резултатите се записват като при играта на карти, напредвам бързо с дебелата прежда, след всяка сложна шарка все повече ми минава, но как да ме чуе, който е взел преднина,
така красив в своя еленов скок.

> > >

Тук е пълно със заровени съкровища, залези огряват оставените белези и толкова е просто, че никой не се сеща, може да се блъснеш в нещо, както си вървиш нависоко, защото оттук се вижда най-добре светът, усеща се въртенето на земята, разклащането, когато се разминем със някой астероид, бълбукането на вулканите, въздишките на самото ядро, в това толкова незначително място, от което се тръгва към познанието
и се постига единствената утеха - непознаваемостта на света, вече нищо не е същото, само аз съм непроменена, аз съм това, което се повтаря и по това, което се повтаря, ще бъда разпозната, благословен ще е трудът ми, но не и сътвореното от мен и нищо няма да стане, когато го искам, понеже го искам сега и никой няма да дойде, когато седна на брега да чакам, защото, каквото има
да се случи, ще падне като дъжд, аз съм добра приятелка, която може всичко да изслуша, но също да остави малко смут,
от който все нещо се заприда, недоумявам за подчертаванията, които върху описанието ми са правили понякога най-близките ми хора, изпращали са ме до състояния гранични, където
от най-високо някой се навежда да ме претърси, но той е само иманяр, не знае да излъска изваденото от земята, да подбере върху какво да го положи - да изпъкне, уплашва се и го пробутва
на някой още по-невеж, да не остане и следа - дори прашинки
в слънчевия сноп да плуват, такава, каквато съм,
не ме познава никой вече, от центъра на желанията
до театъра на съда, приятната несигурност в библиотеката,
винаги идва някой и сяда, ударен печатът разкъсва нежното начало, отлага следващия опит размито дълго,
до спонтанността на някой особено студен ден, подхлъзването по неговия сняг, подхващането, само една мисъл е преминала оттатък, но заживява отделно и с нейните поколения, това момче няма да остарее, ще стане едно старо момче, ще има много общежития, в които не участвам, чуждият букет още не е изстинал
на масата и как ме предизвика, добре, че възможността заспа,
за да подхвана след време грешката от същото място, да я направя, както трябва, научих се да се описвам, без болка да изтърпявам метаморфозата, насилникът да ми слага подправки, направих къща от съпротива, нямах нищо общо, само с пощенската кутия - да си поставя урната, веднъж изпаднаха живи стихове, после станаха хербарии в една книга, защото някой беше ги проверявал, но какви бяха тогава, дори сред онези прави ъгли, където можеше лесно да бъдат изловени, дъждът е увиснал на шипката, ще разгражда дълго това и не искам да гледам,
да нямах нужда от друго, да ме тегли в кръга, който детето затваря, да посрещам там света, а не да тъгувам по него, когато не съм на висотата на думите си, съм само една черупка, в която не се обръща кръв, време е да се върна по светите места, където друг изпълняваше някаква задача, искаш ли да си отхапеш, искам да ме превъзхождаш, за една само прилика бях готова да сваля всичките си кожи, всичките си ухания, посяга меко, силно държи, мои ли са тези отпечатъци, само думите ми искам да останат от мен, само думите, да се търсят из тях и да намират други случили се неща, тук-там съм оставила написаното, но знаете как е -
не се намира лесно, затова пък до мен достигна всичко,
то, както е казано, не лекува от нищо
и от това непрекъснато безпокойство.