Сутрин се събуждам твърде рано, за да ги видя как стават от леглата. Липсващият ми крак иска да го разходя и наистина го правя, защото иначе през целия ден чувствам пулсираща, но не остра, а смайващо спокойна и устойчива в своето напомняне болка. Когато се събудя си задавам един въпрос, който определям като егоистичен. Някога ме бяха нарекли егоист. Спомням си, че не знаех какво означава думата, но се обидих. Нарани ме интонацията, острият тон, който ми напомняше, че сигурно греша, че сигурно бъркам някъде, че не се държа правилно. По-късно една приятелка ми обясни какво означава егоист, след това и егоизъм. Сутрин, когато се събудя, когато отворя очи и за пореден път знам, че ще направя своята разходка, тогава си задавам този въпрос, който определям като егоистичен. Самият въпрос не представлява егоизъм в своята чиста същност, ако ми позволите да се изразявам така. Аз не съм наричал никого егоист. Никога. Отварям очи, коляното ме сърби, навеждам се надолу, за да се почеша и откривам за пореден път, че кракът надолу го няма; липсва. Понякога ми се иска той отново да е там. Друг път не. Въпросът, който си задавам е: защо разхождам липсващия си крак сутрин? Дали, заради мен самият, заради болката, която ще ме преследва през деня или обратното, заради кракът, който ми напомня за своята липса? Никога не си давам отговор на този въпрос. Всъщност си дадох веднъж. И тогава се разхождах с час повече, отколкото обикновено. Отговорът, който си дадох беше, че правя това сутрешно редуване на крачки от жива плът и пластмасова протеза заради двамата – и заради крака, и заради мен самия.
         Сутрин, те стават, около 8. Знам, че закустват с мляко и чай. Когато се връщам, виждам, че излизат на разходка с издутите си кореми. Казват, че всеки се е родил от една такава жена с подут корем, който несъразмерно я увеличава. Много от тях придържат коремите си от долната страна.
         Русата е много слаба, но нейният корем е един от най-издутите и се чудя защо тя не го придържа. Не мога да кажа на колко години е русата, защото самият аз не знам на колко години съм. Времето, което изминава, ако мога да го нарека така, почти няма значение. Аз ставам всяка сутрин, за да разходя липсващия крак; разхождам го спокойно. После става студено, вали сняг, след това отново се изгубвам. Тук навалява много сняг, когато е студено и тогава се разхождам много трудно. Но обичам, когато има сняг.
         Тогава те не излизат да се разхождат; тези с подутите кореми.
         Сменят се. На определен период от време, който е неизвестен за мен. Тогава коремите им са нормални, а един мъж идва и отнася децата. Самият аз не знам как съм попаднал тук. Предполагам, че е заради крака. Грижат се за мен; жените не говорят с мен. Откакто съм тук, никога, нито една от тях не е казала нито една дума, която да означава нещо за мен; имам предвид – някоя дума, която да се отнася за мен. Като обръщение. Свещеникът ми дава да чета книги, най-различни и без да съм сигурен, че аз ги разбирам напълно, ги прочитам; след това ги редя на купчинка до леглото. Редя ги така, докато паднат. Не обичам да падат, защото ми е трудно да ги събера отново на едно място – така че да бъде подредено. Някога майка ми, която не мога да си спомня, ме беше научила на ред. Спомням си, как да подреждам. Благодарен съм.
         Христо, свещеникът, който ми носи храна и ми дава книги ми каза веднъж, че трябва да му помогна. Тогава разбрах, че това, което се случва тук е нередно. Искам да кажа неправилно, не е добро; ако имам някаква представа за добро. Заведе ме в кухнята, където беше стоплил вода на печката. Свали голямата метална тенджера внимателно. Изгаси огъня и ме поведе към стаите, където жените спят.
         Беше тихо, защото беше вечер. Тук е манастир и е много тихо. Христо ми обясняваше дълго време какво е манастир и защо самият той е тук. Защо живее тук и защо аз съм тук. Обяснението защо аз съм тук, беше много сложно; дълго. Но си спомням, че ми каза, че ме намерил. Открил ме. Но никога не ми е обяснявал за жените – защо тези жени са тук и какво правят. Защо коремите им са издути? И защо този мъж отнася бебетата им? Когато тръгнахме по коридора чух стенанията на жена. Влязохме вътре, тя беше на леглото с капки пот, които се събираха, потичаха, а след това отново – появяваха се, събираха се и потичаха. Уплаших се, защото трябваше да я пипам. Всъщност, не я пипах, попивах потта й с парцал, но тайно долепях ръката си до топлите й бузи и челото й. Но тя не усещаше. Христо каза, че сега ще роди. Знаех, че тогава трябва да се появи дете. Имам предвид – трябва да излезе от нея, за да спадне корема.
         На следващия ден се събудих късно. Видях Христо и той ми каза, че съм припаднал, когато е раждала. После тя се появи, докато се връщах от разходката си; днес бях закъснял за разходката и кракът вече ме болеше. Дойде при мен и ми каза, че тя е като майка ми, знаела от Христо, че майка ми била като нея. И тя съжалявала, че ражда детето. Не разбирах защо съжалява. Мислех си, че може би съжалява, защото онзи мъж ги отнася, отнася бебетата, всичките бебета. Тя говореше за това как се е продавала, а аз си спомнях, че някога знаех какво означава „продавам”. Не разбирах как тя се е продавала. Още повече защо. Въпреки това се усмихвах на всичко, което ми казваше.
         Още, когато тя се приближи към мен очите ми се насълзиха, защото освен с Христо, не бях разговарял с никого друг тук. Спомнях си гласа й от предната вечер, но сега се разплаках и тя трябваше дълго време да ме успокоява, което ме още повече ме разстройваше, защото гласът й се извиваше, говореше като отдавна забравен човек.
         Най-накрая ми каза: „Който се продава, няма право да подарява.“
         Бях изненадан, че мъжът, който идва за бебетата, не дойде днес. Преди да си легна Христо дойде при мен и аз го попитах. Попитах го: „Защо не дойде човекът за бебето?” Тогава той ми обясни, че трябвало да вземе от някакво място проститутка.
         Тогава книгите от купчинката паднаха, защото протезата вече не можеше да ме държи, аз изгубих равновесие, разперих ръце и паднах, ударих главата си в стената, която продължаваше да стои непоклатима, а главата ме заболя.
         „Спомних си!“ извиках аз. Христо ми каза да мълча. Свали внимателно протезата ми и подреди книгите, зави ме с одеялото. Тогава ме помоли да си спомня всичко. Помоли ме да си подаря един ден знание. Не можех да му противореча, но той ме обвиняваше, че съм забравил всичко нарочно, защото не съм искал да приема майка си такава, каквато е. Бях трескав, с висока температура. Трябваше да лежа три дена, след това лечебният чай на Христо помогна. Тогава започна пак да говори за майка ми. Такава, каквато била. Обвиняваше ме, че не искам да си спомня за нея.
         „Каква е?“ извиках аз отново насреща му. Надигнах се в леглото и се подпрях на стената. Дълго време не каза нищо, само ме гледаше в очите. Глухо ми каза, че щял да отиде да ми донесе боб за вечеря, а аз крещях, че не искам боб. Не искам боб и повече няма да ям боб. Повече няма да пия чай. „Каква е?” продължавах да крещя и да настоявам. „Каква е тази, която ме е родила? Каква е тази, която не знае вече, че кракът ми го няма? Каква е тази, която се е продавала? Каква е тази, заради която аз не исках да помня нищо повече от това, че нямам крак и познавам единствено теб?”
         „Манастирска курва.“ – извика той и излезе.
         Тогава сънувах как съм се родил. В същата тази стая, а онази вода и парцали са бърсали малкото ми тяло. И Христо, тогава е подарил един ден на моето тяло, а може би и на душата ми, за да не бъда продаден и аз.
         Разбрах, че няма смисъл от подаръка му. Обвинявах го дълго време, че не ме е продал, а напротив – подарил ме е. Сигурно планираше и друг подобен подарък на онова парче месо, което вчера се появи – да, подареният ден, в който парчето месо няма да бъде продадено, а напротив – ще му бъде подарена самотата на човек роден, за да бъде продаден, за да бъде разчленен, за да подари нечий друг живот – някъде там, където моментът, в който разбираш, че ще получиш малкото сърце от едно същество, което всъщност е родено за да бъде подарък.
         Не знам дали вече има смисъл от сутрешните разходки, които подарявам на крака си. Всъщност на кракът, който липсва. След като Христо ми разказа за майка ми, тогава си спомних и инцидента. Сънувах го преди това, този камион, който смаза крака ми. Не вярвах, че сънищата имат значение. И сега не вярвам. Защото престанах да сънувам.
         Исках да попитам Христо защо продължава това, защо продължава да държи тук тези жени, които трябва да раждат своите деца, за да ги продават. След което си заминават? А децата им понякога се превръщат в еднокраки безчувствени чудовища, които сутрин миришат на амоняк. Или пък аз съм особен случай?!
         След година Христо дойде да ми се извини. След раждането на онова парче месо, вече си бях възвърнал способността да отчитам продължителността на времето, както и да определям с точност кое нещо е егоистично. Цяла година оставяше храната – боб и суха филия хляб до вратата ми.
         Продължих да правя сутрешните си разходки, когато се връщах намирах там чаша чай и някакъв плод – круша или ябълка.
         Русата роди.
         Безсмислено и жалко я наблюдавах с напорист поглед, защото нагонът се беше събудил у мен. След това изчезна.
         Когато Христо дойде да ми се извини, установих, че е отслабнал, лицето му беше придобило сиви и лилави оттенъци, които на газената лампа изглеждаха като драскотини.
         „Когато майка ти дойде тук, нямаше кой да я забремени. Тогава аз го направих. И след това я скрих и казах, че е избягала. Влюбих се, исках тя да бъде моя жена. Но тук в манастира не можеше. Тя не искаше. А и аз не можех. Нали тук живея, в манастир. Тя избяга наистина. Години по-късно аз те намерих в безсъзнание с кърващия си отрязан крак пред портата на манастира. Така че, никой не те е продавал. Не знам къде е тя, нито какво прави. Нито дали е жива. Но ти беше в шок, не помнеше нищо, не знаеше нищо. Беше оставила малко пари и писмо. Не можела да те заведе в болница. Трябвало да работи. Аз повиках доктор, който направи операцията тайно. Три месеца лежеше и се разхождаше през деня, без да кажеш нито дума. Носех ти храна. После започнах да ти оставям книги. Проговори. Но не помнеше. Мислех си, че един ден, трябва да си спомниш всичко.”
         От тогава всяка сутрин разхождам липсващия си крак. Именно, защото не ми е бил подарен, а напротив – отнет. Затова му подарявам много дни безкрайна и въображаема радост.
         Има дни, в които чувствам как той е жизнен, как е изпълнен със сили, мога да почувствам косъмчетата му. Друг път, никак не го чувствам. Понякога усещам, как се изморява и в мускулите му се натрупва напрежение. Друг път въобще не се занимавам с него, просто го разхождам.
         И мисля за деня, който ми е бил подарен. Дали е този, в който съм се родил? Или е бил някой, който не си спомням. Христо твърди, че денят, който ми е бил подарен е този, в който аз не съм бил продаден.
         Една сутрин, когато се връщах от разходка видях отново русата, но с не съвсем подут корем. Бяха минали много дни от извинението на Христо, много месеци, а и сигурно години, които просто не броя.
         Седнах до нея на пейката в двора и доволно казах: „Няма подарени дни, всичко си купуваме.“ След това се разсмях победоносно и усетих как липсващия крак ме засърбя.
         Това, може би, беше знак, че не съм прав.