1.

         Десетина минути вече влакът се движеше по железопътната линия край езерото и от прозореца заедно с почти невидимото настъпване на утринта се виждаха големи водни петна, дружелюбно стърчащи тръстики, малки и по-големи пристани, хангари, товарителници, контейнери, на които е написано с големи бели букви на син фон "China Shipping" и разбира се, други железни пътища.
         Рибарски лодки в мазни цветове бяха извлекли коритата си на брега и аз си представях как след себе си са оставяли мазната диря на своя цвят. Типично грозните рибарски колиби, които някога ми се струваха романтични, сега безразлично се плъзгаха под погледа ми. Индустриалното очарование на крановете, контейнерите и морските кораби в езерото ме привличаше повече.
         Това езеро е солено.
         Обичам да гледам и малките самотни гари, през които минава влакът покрай езерото. Някои от тях, строени преди повече от сто години имаха очарованието на архитектурата от централна Европа, която аз си спомням от Братислава. Но тези малки гари тук ме караха да се усмихвам заради покритите с мъх орнаменти на фасадите, заради превзетите от бръшлян стени и изтърканите стълби.
         За разлика от лодките, тези гари са боядисани със сух пастел. Те са измити от дъждовете, от влагата на езерото и сутрешните мъгли.
         Не зная дали заради мръсния прозорец или заради мъглата, която се събираше на весели кълбенца между тръстиките и после се отпускаше лениво върху водата, ми се струваше, че настъпването на утринта ще продължи колкото си поискам.
         Беше пролет, от онези, които някои хора обичат по-скоро заради възможността да сложат ленен панталон, отколкото заради самата пролет.
         В такава сутрин ми се приисква да запаля цигара, но нямам в себе си, а и ми е твърде досадно да поискам от някого с ленен панталон, копринена пола или чиста бяла фланелена блуза. Всъщност в коридора имаше мъж със син халат, който имаше вид на току-що избръснат и зяпаше замаяно мъглата, която се разстилаше мързеливо по повърхността на езерото, като че ли това го хипнотизираше, една красива млада жена облечена в почти официален костюм от сако и черна пола, за която не мога да преценя дали беше от коприна, но най-вероятно не беше, мисля обаче, че нямаше господин с ленен панталон.
         Това езеро е голямо.

2.

         Върнах се обратно в спалното купе. Легнах на своето легло, изпънах крака напред, протегнах се със задоволство и започнах да правя планове къде ще закусваме.
         - Върна ли се? - попита тя от долното легло.
         - Не спиш ли?
         - Не.
         - Защо?
         - Събудих се, когато ти излезе в коридора.
         - Гледах през прозореца.
         - И какво видя?
         - Езерото, старите малки гари с цвят на пастел, за които ти разказвах, че винаги са ме впечатлявали много, бараките, лодките…
         - Да. Всичко това си го видял.
         - Искаш ли да излезем двамата в коридора, за да го видиш и ти?
         - Мога и сама… - каза тя.
         - Добре, аз само предлагам варианти.
         - … Но няма да отида да го видя.
         - Защо?
         - Не зная. Привличат ме пропуснатите възможности. Намирам, че трябва голяма сила да пропускаш възможности, а аз го правя с лекота. Не ми коства нищо, а дори се чувствам още по-силна от преди.
         - Да, това е може би единственото нещо, за което можеш да проявиш твърдост и воля.
         - Искаш ли да се заяждаме тази сутрин?
         - Не. Аз те дразня на шега.
         - Защо?
         - Заради играта на общуването. Аз те удрям с лапа, после ти мен, и така си играем. Животните правят така.
         - И аз какво животно съм?
         - Женско.
         - Ха-ха, много смешно…
         - От женски пол.
         - Разбрах! - тросна се тя.
         - Защо се дразниш?
         - Аз се дразня на шега. Играя според твоите правила…
         - Да, но явно не разбираш условността на играта.
         - На мен вече ми омръзна. Да престанем. Съгласен ли си?
         - Съгласен съм.
         След това мълчахме. Знаех, че остава малко до последната гара, където трябваше да слезем и у мен се събираше вълнение. Всъщност аз винаги съм се вълнувал по този начин, когато съм очаквал нещо, но съм сигурен, че пазя това вълнение в себе си от детството.
         - Защо каза, че сме семейство?
         - На кого съм казал така?
         - Когато купувахме билетите и жената ти каза, че не можем да бъдем мъж и жена в едно купе и ти каза, че сме семейство.
         - Така ми хрумна.
         - Не беше нужно.
         - Да, не беше наложително, но иначе нямаше да можем сега да си говорим.
         - Да, но трябваше да купим цялото купе. Платихме малко повече, отколкото щяхме да платим иначе, ако се бяхме съгласили да спим разделени.
         - В случая това е без значение. Нали ще закусваме?
         - Предпочитам да отидем направо в хотел.
         - Защо?
         - Защото не искам Варна да се превръща в Париж или Прага. Не искам да се обаждаш на твоите приятели, не искам те да ме гледат и ти да им разказваш измислени истории за мен. Това ме уморява. Остави ме да бъда себе си. Така или иначе не можеш да кажеш една хубава истина за мен.
         - Хубава истина? Но, Мирела, истината си е истина. Тя не е добра или лоша. Тя е просто истина.
         - Тогава да не се срещаме с твоите приятели, защото колкото и да ми обясняваш, че истината е една, без значение дали добра или лоша, все пак продължаваш да си измисляш неверни неща за мен. Това не ми харесва. Караш ме да се чувствам неудобно, представяш ме за друга. А и съм уморена. Искам да поспя… Спах зле снощи. Имам нужда от почивка. Това пътуване ме умори, беше прекалено дълго. Разбираш ли ме?

3.

         На гарата вече грееше пролетно слънце, а пероните бяха мокри от сутрешна роса или кондензирана мъгла. Влакът изглеждаше уморен, а може би и влагата не му понасяше, сега така близо до морето съвсем щеше да грохне от умора. Старата гара с централноевропейско излъчване приветстваше мълчаливо пристигащите, които пъплеха към изходите, за да хванат такси, автобус или да повървят пеша до дома, хотела, квартирата или някое кафене, където да закусват.
         Някои хора имат свойството със себе си да пренасят атмосферата, която винаги им е нужна, за да се чувстват добре. Мирела не беше такава, но на мен ми бяха казвали не веднъж, че нося собствената си атмосфера и мога да пренебрегна грозните различия между идеалното място за битуване и настоящото.
         Варна през пролетта изглежда по италиански неореална. Но само на някои места. На другите, където изглежда отчайващо прозаична, просто не ходех. Така се предпазвах от грозни гледки и преживявания.
         Имахме само две чанти, които аз носех, а Мирела вървеше до мен и оглеждаше уморено вече пристигналите влакове, хората с повече чанти от нас, хората, които предлагаха квартири.
         - Никога досега не съм виждала да предлагат квартири по този начин - направо на гарата. Слизаш от влака и хоп…
         - Аз съм виждал на още едно място, но дотам се стига с кораб. Слизаш на пристанището и те засипват с предложения за квартири.
         - И къде е това?
         - На един остров.
         Мирела тръгна уверено към едно малко Рено и аз я последвах. Шофьорът пиеше, може би второто или първото кафе за тази сутрин и пушеше цигара, облегнат на колата. Усмихна се щом ни видя и аз се загледах във физиономията му, която не ми напомни нищо, нито пък предизвика нещо особено у мен. Затова сложих двете пътни чанти в багажника и след това го затворих.
         Щом седнахме в таксито, вече натоварили чантите, шофьорът се обърна към нас, завъртя ключа на стартера, двигателят забоботи с характерните почуквания за дизела и той ни попита:
         - Накъде?
         - Ами… не зная - започнах аз.
         - Нека да бъде някой малък и евтин хотел, но приличен все пак.

4.

         Още щом влязохме, тя легна на леглото, а аз се доближих до тесния прозорец, който за сметка на своята теснота ме обхващаше в цял ръст. Отметнах грозната бяла завеса, която го покриваше и погледнах към улицата долу, която нежно приемаше всичко преминаващи автомобили, които се лутаха между старите сгради.
         В банята имаше старо огледало. Но всичко беше достатъчно прилично според Мирела.
         Не зная дали тя се ядоса заради острова, но ми се стори, че за момент може да се вбеси, ако кажа още нещо.
         Реших, че може да се ядоса още повече ако я попитам защо мълчи. Затова не я попитах.
         - Всичко това ми напомня за Хотел Lucane. - казах аз внезапно и застанах на прага на банята.
         - Защо?
         - Не знам.
         - Всичко тук няма нищо общо с Париж.
         - Не знам.
         - Защо точно Lucane?
         - Защото Lucane не е скъп хотел. - обясних аз.
         - А приличен ли е?
         - Защо да не е?
         - Много добре знаеш.
         - Не се сещам.
         - Майка ми живееше в него.
         - Бях забравил.
         - Лъжеш!
         - Наистина. Бях забравил.
         - Харесва ти да ме дразниш с всичко това, нали? Чудя се защо ли тръгнах с теб.
         - Защото не искаш да бъдеш като майка си.
         - Вече прекали.
         - Чакай малко, нали искаше истината? Какво се стягаш? Нали затова не искаш да се обадя на своите приятели, за да не лъжем, за да не лицемерим?!
         - За да не лъжеш ти! Аз мога да кажа на всекиго истината.
         - Така ли? А защо не ми я каза на мен, първият път, когато се видяхме? Защо си съчини история, която никога не се е случвала?
         - Хайде, престани. Имам нужда от почивка. Това пътуване ме умори, беше прекалено дълго. Разбираш ли ме?
         - Почти.

5.

         Излязох да купя бутилка леко бяло вино и нещо за обяд. Когато се върнах тя лежеше в същата поза, в която я бях оставил. Гледаше втренчено в тавана и мълчеше.
         - Защо не спиш?
         - Когато бях малка, лежах така, докато майка ми работеше в съседната стая. Гледах тавана и си измислях истории, но разбира се, никога не можех да заспя. Научих се да чета сама, още преди да тръгна на училище.Когато започнах да ходя на училище вземах метрото от спирка Пернети и слизах на Дьорок. Това е тринайсета линия. Нали я знаеш? А хотел Lucane беше между Пернети и Плезанс. Имаше една жена, от Тунис, която виждах всяка сутрин щом отивах на училище, тя ми се усмихваше, махаше ми с голямата си ръка. После когато разбра, че нещата не вървят добре ми даваше кифла всяка сутрин. Не зная как беше разбрала. Не знаех дори името й. Мисля, че беше също като мама. Всичко беше чудесно, докато една сутрин, след четиринайсетия ми рожден едно момиче, което пътуваше от Италианския площад и сменяше линиите на Монпарнас - Биенвеню не седна до мен и не ме попита дали това, което говорят всички в училище за майка ми е вярно. Аз не знаех какво говорят. А бях станала тъкмо на четиринайсет и предния ден с майка ми отидохме да ме почерпи в сладкарницата до Пернети, толкова колкото стигаха възможностите й и като че ли за първи път бяхме щастливи. Когато това момиче седна до мен и ми каза всичко, което говоря останалите аз се вцепених и разбрах, че нещата наистина не са такива, каквито трябва да бъдат. Разбираш ли ме? Ох, толкова съм изморена, това пътуване беше ужасно дълго.
         - Повече не се налага да бъдеш като майка си.
         - Но аз не мога да бъда друга. Аз не съм за този хотел, който е достатъчно приличен, не съм за тези гледки, на които искаш да бъда свидетел.
         - Сега си просто много уморена. Почини си. Поспи.
         - Разкажи ми приказка.
         - Не умея, Мирела.
         - Моля те.
         - Ще има повече повествование, отколкото приказка, в това, което ще разкажа…
         Започнах нервно да мачкам картончето, което намерих в джоба си и го извадих да погледна какво има на него. Пишеше Хотел L, Варна, … и всички останали формалности по адреса, които могат да се изпишат. Мирела се обърна на една страна, с гръб към мен и аз погалих едната й буза.
         - Всъщност откакто сме тук, ти градиш свой собствен роман. - каза тя. - И той е несигурен в своите твърдения, нали така? Правилно ли усещам?
         - Тази сутрин всичко е несигурно. Дори съвпаденията.
         - Кои съвпадения?
         - На началните букви.
         - Не разбирам.
         - Няма значение. Днешният ми мистицизъм е глупаво състояние на несигурност.
         - Една приятелка ме попита като ме видя с теб какво правя. И аз й отговорих: "Опитвам се да не го лъжа." А тя ме попита: "Успяваш ли?"
         - И какво отговори ти?
         - "Почти."
         - Къде не успя?
         - Сама не знам.
         - Мисля, че трябва и двамата да си починем.
         - Да, но преди това ми разкажете нещо, дори в него да има прекалено много повествование, отколкото приказка. Разказвайте, господине, и моля, целунете ме преди сън по бузата и простете ако заспя по средата на онова говорене, наречено разказване…