Седи си Яворов в двора на къщата-музей на улица "Раковски" с китка изсъхнали цветя в ръцете, гледа човешката суета и в каменните му очи проблясва влага и едно паяче си прави в кухините дом. Той всичко вижда - и огромните като цепелини държавни мерцедеси, които спират пред седесето, и избягалия клас от френската гимназия наблизо, който отива вкупом в осем и трийсет сутринта да пие бира, и ветерана от войната, който, ровейки в поцинкования немски контейнер за боклук на фирмата "Волф", падна онзи ден вътре и дълго не можа да излезе и само ръката му стърчеше като ръката на удавник. И младата продавачка на цигари вижда също, която наднича от прозорчето на мазето на отсрещния тротоар. Всеки ден си купувам от нея цигари и един път я попитах дали знае кой е Яворов. Момичето се замисли, наистина положи усилия да си спомни, но нищо не стана. В нейния свят на нивото на тротоара Яворов не съществуваше и никога не беше съществувал. Аз разпечатах кутията, запалих си цигара и хвърлих извинителен поглед към каменната статуя на поета, приседнал сякаш за малко отсреща в дворчето на къщата-музей. Беше привечер, теменужен здрач падаше над улица "Раковски" и преди да си тръгна, попитах продавачката на цигари как се казва.
         Казваше се Лора.