Милиционерът беше на двайсет и две. Милиционерът беше рус и слаб. Униформата му стоеше много добре. Русата му коса беше гъста и корава като на Робърт Редфорд. Днес той беше дежурен в кварталната приемна на МВР, но дежурството му изтичаше след петнайсет минути.
         Милиционерът седеше зад бюрото си и четеше списание „Антени“. В този брой беше отпечатана статията на двама унгарски криминалисти за т. нар. синдром на жертвата. Идеята им се състоеше в следното: хората, които ще бъдат потърпевшата страна в някакво бъдещо престъпление, по някакъв начин издават това. И че ако човекът на пост е запознат с методологията, той би могъл да предотврати престъплението. Просто трябва да се стъпи предварително в следите на жертвата, а не със закъснение в следите на престъпника.
         Милиционерът дочете статията и затвори списанието. После излезе на улицата, запали цигара и започна да се взира в лицата на хората. До приемната на МВР се намираше изходът на едно кино и в този вечерен час покрай милиционера минаваха цели тълпи. Поради младостта си милиционерът беше нетърпелив да изпита новата система.
         Милиционерът си спомняше думите на техния началник по време на един от инструктажите. „Криминалистиката - каза началникът - трябва да гребе с пълни шепи от всяка наука, която може да и бъде от полза. Времената се менят и усложняват, усложняват се и методите.“ Милиционерът беше двадесет и две годишен и като всеки млад човек искаше бързо да бъде похвален в службата си.
         За тези петнадесет минути до края на дежурството му, разбира се, не се случи нищо. След кратката процедура по сдаването милиционерът най-сетне беше свободен. След още половин час той беше вече и цивилен - един младеж с джинси и черна памучна фланелка, който вървеше срещу посоката на тълпата по булевард „Витоша“ и жадно се взираше във всяко лице.
         И дали си внушаваше, или пък наистина сетивата му постепенно се изостриха, но след някое време той вече беше в състояние да раздели минувачите поне в две графи. На семейни и на несемейни. А след още някое време тази, втората, важната графа още на две - на хора, просто скитащи, и на хора, излезли някъде с цел. Милиционерът постави на везните двете групи и категорично се насочи към скитащите, към тези, които се разхождаха без определена посока и без ограничение във времето. Сега му оставаше само да отдели в една нова, пета графа бъдещите обекти на престъпление.
         Вече беше стигнал до Духовната академия на площад „Ленин“ и тъкмо се чудеше дали да не изпие една бира в тази жега, когато го видя; и остана на място, и даже наклони. малко главата си вляво - навик, останал на милиционера от часовете по пеене в прогимназията, когато учителката им ги караше да познават изсвирения на пианото тон.
         Милиционерът беше сигурен, че сега е познал тона. Да, това беше човекът от петата графа.
         Много беззащитен изглеждаше този човек. Това беше главното при него - не изисканият черен костюм и идеално лъснатите обувки, даже не и старомодният красив чадър на лакътя му. Страшно беззащитен беше той в морето от хора; и някак удивен; и положително доста тъжен. Беше невисок на ръст, но много строен, с онази вдървена малко стройност на възрастен човек.
         Милиционерът успя добре да го разгледа, защото човекът стоеше на едно място: на самия ръб на тротоара, с поглед в отсрещните огромни неонови реклами.
         Милиционерът едва дишаше от вълнение. Той ясно съзнаваше, че това е златният му шанс. Вярно, имаше нещо смущаващо в този матов, покрит с редки коси череп, в малките мустачки, в смайващо красивите еленови очи - нещо много, до болка познато.
         Милиционерът изведнъж се улови, че в главата му нахлуват спомени от детството - и се засрами. Да, в никой случай не трябваше да забравя, че сега е на работа. Той набързо си припомни уроците по следене на човек: и най-важният от тях - че ако човекът, който е следен, открие това, в цялата работа наистина има нещо, и се зае със задачата си.
         Вечерта беше нормална, софийска - много хора, по-малко коли. Милиционерът скоро установи, че онзи човек е твърде лесен обект. Той често спираше и разглеждаше с голям интерес ту тази сграда, ту онази; често поспираше пред витрините; обръщаше се и дълго гледаше подир хората - и между другото особено подир жените. Погледът му обаче си оставаше съсредоточен и тъжен. И чудно, чувството на срам у милиционера растеше.
         Човекът пресече някак сковано и след дълго чакане пред светофара улица "Софийска комуна" и влезе в градинката пред Народния театър. И като че ли силуетът му се проясни малко; и походката му стана по-млада и гъвкава. Даже свали чадъра си от лакътя и започна да почуква с острия му метален връх по асфалтовата алея. Милиционерът внимателно го следеше, отдавна отказал се да анализира онази странна юношеска топлина в гърдите си.
         На една от алеите беше спряла каруца. Четирите й автомобилни гуми излъчваха гореща миризма на каучук. В тревната площ отстрани няколко работници събираха с гребла и после товареха в каруцата окосената трева. Човекът спря пред кончето и дълго гледа в очите му. Прекара длан по ноздрите му и любовно духна в тях. Дълго държа ръката си на меката му шия. Кончето беше дребно и убито от труд. То изобщо не помръдна, с нищо не реагира на човешкото внимание. Само от време на време се преместваше от единия си преден крак на другия, сякаш готово да стои така, без да потегли нанякъде, чак до смъртта си.
         Работниците също не обръщаха никакво внимание на човека. Те работеха мълчаливо и упорито, и с някакъв яд. Човекът по едно време остави кончето и клекна до лявото задно колело. Поседя така, пипаше с ръка гумата, почукваше в нея, а после сякаш се ослушваше за нещо. Тъмнината беше позволила на милиционера да дойде съвсем наблизо. Докато гледаше всичко това, той усети в устата си особен метален вкус. Но веднага си забрани да мисли и за него, само и само за да не изпусне нещо.
         Най-накрая човекът се изправи. Постоя малко, сякаш в безизходица, а после рязко пое към Народния театър.
         Фонтаните работеха и във въздуха летеше воден прах. Човекът дълго седя в сянката на огромните дървета и по всичко личеше, че настроението му отново се е повишило. Той лекичко потропваше с чадъра в краката си и когато милиционерът улови ритъма, той с изненада установи, че това е танго. Но милиционерът се беше зарекъл вътре в себе си да не се чуди на нищо, а само много внимателно да гледа и да слуша. И да складира прецизно впечатленията.
         Изведнъж човекът се разбърза. Някак много рязък беше преходът от съзерцанието към възбудата. Даже извади джобния си часовник и дълго се взираше в него. А после пое покрай Мавзолея; после надясно по „Руски“ - все така възбуден, точно като човек, който е минавал хиляди пъти оттук и който се движи машинално по следата на някакъв свой особено приятен навик. На милиционера даже му се наложи да се затича, толкова се беше разбързал онзи човек. Но изведнъж чисто мъжкото чудесно напрежение в гърба му угасна. И крачките му станаха по-къси; все по-къси. Докато не спря в един момент. Отново изглеждаше съвсем друг, съвсем различен. Имаше в сегашното му настроение нещо от страшната печал край каруцата и кончето, но и нещо друго. Сякаш не му достигаше въздух. Сякаш се беше продънила земята пред краката му.
         Милиционерът се беше прислонил в един вход отсреща и го наблюдаваше внимателно.
         След, като преживя първото си чувство, човекът се запъти към терасовидната градинка вдясно от Руската черква. Обиколи я цялата. На милиционера за миг му се стори, че той пипа с ръка въздуха, като че ли търси нещо. Като слепец, който очаква да срещне преграда пред себе си.
         А после седна на една от скамейките и притихна там. Милиционерът запали цигара и реши да използува времето за едно кратко обобщение. Не успя, тъй като изведнъж в съзнанието му проблесна идеята, че онзи човек на пейката се надяваше да види тук сграда; и веднага мисълта, че тук наистина имаше сграда - на самия ъгъл. Да, тук имаше навремето изложбена зала, която... А по-преди? Те бяха разучавали в училището стария план на София и сега милиционерът се мъчеше да се сети за какво е била използвана тази сграда преди. Преди десет години, преди петнадесет години. И паметта му се оказа услужлива - милиционерът бързо си спомни, че тук навремето е имало заведение "Цар Освободител" - средище на напредничавата интелигенция преди Девети септември - писатели, художници, преводачи.
         И какво от това? - запита се трескаво милиционерът. Но веднага застана отново нащрек, защото човекът на пейката се беше изправил. Той се наведе, изчетка нещо от острия като бръснач ръб на панталона си и после с уморени, но твърди крачки се отправи към хотел „България“. Милиционерът влезе след него. Съвсем нормално - един младеж, който е решил да пийне нещо.
         Човекът бавно огледа елипсовидната зала. Заведението беше празно наполовина. Той си избра една маса до стената - една маса за двама - и като дръпна нагоре крачолите на панталоните си, седна с вдървен гръбнак.
         Милиционерът се изплаши да не изпадне в неудобно положение. Макар и да му се искаше много, той не посмя да седне на масата на човека. Мястото, което зае, беше обаче удобно за наблюдение.
         Човекът си поръча коняк и кафе. Седеше неподвижен и вглъбен, но изобщо нямаше вид, че скучае. Красивите му еленови очи гледаха в една точка - някъде над главите на присъстващите; даже - милиционерът малко се стресна от мисълта си, - даже някъде във времето.
         Сега, когато милиционерът имаше възможност да разгледа подробно лицето му, установи, че цветът на кожата му е доста жълт - като на човек, който: какво? - милиционерът отново запрехвърля уроците от училището в главата си и за миг отново се зарадва на трайните си знания - разбира се, като на човек с болен стомах.
         След малко в ресторанта нахлу една шумна компания. Милиционерът веднага позна водача - един ас от артистичния свят, полукритик, полутеатрал, изобщо нещо като конферансие, който имаше голяма слабост към заведенията. И средствата за тази си слабост, разбира се.
         Компанията зае голямата маса до масичката на онзи човек и задиша с пълни гърди познатия и въздух. След три минути ордьоврите и водките кацнаха на масата. Самият ас си поръча уиски, но след половин час, изглежда, установи, че ще е най-добре да си вземе цяла бутилка. Милиционерът за момент се замисли за цената й, но бързо реши, че сега стават по-важни неща. Изглежда, шансът му още работеше, защото по нещо в очите на човека той забеляза, че тази гръмогласна компания в съседство го притеснява. Тихата цигулкова мелодия не пречеше да се чуват разговорите. Много скоро на голямата маса заговориха за изкуството. Про ет контра. Едно от момичетата, с тесен котешки гръб, целият гол, и с високо вирнати рамене, през цялото време се опитваше да разкаже историята на своето падение. Но за беля никой не я слушаше. Тогава тя реши да изтърси нещо скандално, такова, че да я забележат на всяка цена, и доста ловко успя да се вреже в репликите на другите. Тя заяви, че от години не е прочела нито една книга, но това не й пречи да бъде културна. И вече доволна, съвсем по детски завърши - значи културата е другаде, а, Жан, кажи ми, кажи ми де. Къде е културата?
         Жан реши, че това му дава повод да каже нещо изключително. Той замълча и постепенно и другите млъкнаха. Просто той разпростря като мантия мълчанието си и над тях. Или като рибарска мрежа - това милиционерът не успя да уточни.
         Жан започна така:
         - През последния век главно литературата прослави България, вярвам, че с това сте съгласни. Започвам с литературата - тук момичето тихо изписка от радост, че Жан е обърнат с лице към нея, - защото в другите изкуства дълго време съществуваха бели петна. Но нашата литература през един наистина голям период от своето развитие - говоря за XX век - не можеше да се похвали и с крупни културни достижения. Късите жанрове може да са престижни, но те не са мерило за голямата литература, в никой случай не са. Да вземем Йовков и Елин Пелин. Какви са те? Селяни. Буквално селяни. Наистина, селяни с талант, това не може да се отрече. Но е твърде жалко, защото все ми се струва, че някак при тях закрепна тази традиция - писателят да разчита главно на таланта си. Но кому е нужно да откриваш колелето, след като веднъж вече то е открито от някого. Страшен разход на умствена енергия има в нашата Българийка. Ние връзваме три коня там, където едно магаре може да изтегли каруцата по баира. Не е ли жалко това. ..
         На милиционера му беше интересно и той слушаше внимателно.
         Жан изля наведнъж уискито в гърлото си и огледа масата. Милиционерът почти беше сигурен, че повечето от младежите в компанията са поети и затова Жан задълба в литературата. Знаеше старата лисица как да ги примамва. Между другото едно от момичетата беше направило впечатление на милиционера със своята бледност. С очилата си то приличаше на млада учителка фанатичка, отишла по свое желание в Родопите.
         - Не съм съгласна. Определено не съм... Ако става дума за култура, Йовков даже и сега е много модерен писател. Та той е знаел френски, бил е в течение на европейския литературен процес.
         На момичето, изглежда, не й достигна красноречие и тя млъкна изведнъж.
         - Това ви казвам - отговори Жан. - Това се опитвам да ви науча. Да не бъркате прозренията на таланта с понятието ерудиция. Отделно, дето ерудицията все още не е култура. Ерудицията трябва да се смели и да се преработи в съзнанието, преди да стане култура. Кой чете сега Йовков, кажете ми? Някой от вас да го е чел напоследък?
         - Аз - почти извика момичето с очилата. - Аз например го чета. И много го обичам.
         - Глупачка си ти, Мариана - каза Жан. - Кой друг?
         Компанията мълчеше и се наливаше с водка.
         - Йовков - каза момичето със сексапилния гръб. - Този сантиментален етнограф. Какво пък му четеш толкова? „Бялата лястовица“ ли? И аз съм я чела, ако е за въпрос, в седми клас. А съм слушала и радиопиесата „Индже“.
         Жан кимаше одобрително. По лицето му се четеше дълбокото задоволство на мъдреца. Милиционерът изпитваше чувството, че ако Жан имаше брада, в момента щеше да си я гали. И изведнъж с периферното си зрение забеляза, че онзи човек става. Не, не си отиваше. Човекът пристъпи към голямата маса и съвсем изискано каза:
         - Разрешете да се представя. - Външно изглеждаше напълно спокоен, но лицето му беше станало мъртвешки бледо. - Аз съм Йовков.
         Масата мълчеше. Компанията не изглеждаше обаче ужасно шокирана. Жан все тъй продължаваше да кима, но вече с елемент на снизхождение.
         - Божичко! - изпъшка театрално момичето е красивия гръб. - Още един луд. Абе навсякъде луди, какво става?
         Жан още мълчеше.
         В погледа на Мариана - милиционерът добре видя това - блесна за миг луда надежда, но бързо се смени с нещо гадно.
         - Аман от дърти свалячи - каза пак с типичния си маниер тя, оставяйки фразата недовършена. - Йовков, първо на първо, не е бил толкова смачкан.
         Милиционерът между другото беше забелязал, че когато младите момичета искат да са категорични, започват да говорят на жаргон.
         Сега се намеси и поетчето - лявото, с брада колкото четка за рисуване.
         - Айде, чупката. Хората си говорят, не бива да им се досажда.
         Човекът отиде и си седна на мястото. Милиционерът беше на косъм от това, да извади служебната си карта, но се въздържа. Само дето запомни съвсем професионално лицата на всички - едно по едно. Също така добре запомни и това, как няколко бабаити от келнерите се спряха за миг, но почти веднага пак продължиха работата си - някакъв пийнал чичка, няма страшно.
         Милиционерът си поръча втори коняк. Не му донесоха - бюфетът вече бил приключил. Клиентите трябвало да привършват с консумацията и да си тръгват. Милиционерът погледна към човека. Той седеше кротко на масата и си рисуваше нещо върху салфетката. Милиционерът за миг се загледа в движенията на ръката му, а после изведнъж рязко извика един от келнерите и показа служебната си карта. Конякът беше донесен начаса. След първата глътка милиционерът се изкуши да поиска паспорта на човека - все пак тук ставаше нещо удивително, но разбра, че няма да го направи.
         След половин час ресторант „България“ беше празен. Милиционерът пиеше четвърти коняк. Помъчи се да се сети дали в училището са ги учили да пият, без да се напиват, но не успя да стигне доникъде. И се засмя - грубо, тежко.
         На излизане хвърли един поглед върху масата на човека. На салфетката човекът беше нарисувал една лястовица. Една-единствена лястовица.