Едно време кино „Урвич“ беше кино. От онези симпатични квартални кина, където ненадейно можеш да попаднеш на извънредно хубав филм. Като дете бях гледал някакъв френски филм, който остави неизлечими следи в съзнанието ми. „Ангел Фифи Перото“. Така се казваше филмът. За някакъв, който си прави крила и може да лети. И след години, като студент, препускайки за упражнения в Медицинска академия, видях, че в кино „Урвич“ дават същия филм. Зарязах всичко друго, влязох в киносалона и го изгледах. Беше трогателно преживяване. Филмът всъщност представляваше приглушена комедийка с няколко супени лъжици мелодрама вътре. Но колко интересно беше да влезеш директно в детския си спомен и да го изследваш от висотата на студентския си мозък в почти лабораторни условия. Киното беше полупразно, вътре миришеше на прах, старите кокали на старите столове скърцаха протяжно с различни гласове. Киното не беше от натруфените централни кина с плюшените столове, беше си обикновено квартално кино – от олющената черна боя на прозорците влизаше дневна светлина, две от зелените букви на надписа „изход“ не светеха, екранът беше стар и нагънат, прожекционният апарат отвреме-навреме изсъскваше като тиган, в който пържат мазнина, а и чернобялото копие на филма беше така надраскано, че действието във филма сякаш се развиваше при обилен снеговалеж. Но какво от това? Аз гледах любимия си филм от детството, а заслугата за това беше на кино „Урвич“.
         Входът на кино „Урвич“ е заключен от десет години. Черните тържествени врати са потънали в дебели като смоци плитки паяжина и мръсотия. Бегло си спомням, че някакъв фонд „Екуест” купи софийските кина и ги заключи. Някои от тях се превърнаха в базари, но кино „Урвич“ нямаше такъв късмет и си остана просто заключено. Сега под козирката на входа има два кашона, в които живеят две кучета – Бък и Рекс. Те са на преклонна възраст, по цял ден се изтягат върху топлите плочи на разбития тротоар, където от близката сладкарничка са изнесли няколко масички, а отгоре са опънали тента. Често прекарвам по час-два на тези масички, докато чакам жена ми, която работи в един медицински център наблизо, да свърши работа. Тук ми е офисът, така да се каже. Циганското лято се проточи, тротоарът е широк, има място и за масичките, и за минувачите, и за кучетата. Никой на никого не пречи. Следобяд през голямото междучасие от близкото училище идват ученици. Купуват си банички, пият бира. Момичетата са истински красавици, сякаш съм включил телевизия „Планета“. Платиненоруси, смолисточерни, с десетсантиметрови токчета, с лъскави чантички. До тях съучениците им приличат на хванати от детската градина. Редовно към три и нещо минава Каубоят, местният Перко Наумов, мъж планина с кожена шапка и дочени панталони до средата на глезена. Понякога на масичките заварвам Драган, поредната човешка прашинка, довеяна в столицата от провинцията. Той е безработен, спи в близката градинка и буквално пред очите ми се превръща в клошар. По цял следобед прекарва пред една бутилка бира. Бил е машинист на влак, но сега лицето му е кафяво от мръсотията, а коженото му яке се е ожулило от спането по пейките. Веднъж го почерпих една бира. И какво ще правиш през зимата, попитах го. Той вдигна рамене. Бък и Рекс поне си имат два кашона за къщички.
         Понякога искам да съм великан. Да хвана железните врати на кино „Урвич“ и да ги отворя. Да разбутам повалената армия на столовете в салона. Да грабна крилата на героя от онзи филм, „Ангел Фифи Перото“. И да ги връча на Драган. И да му кажа – бягай оттук. Кино „Урвич“ отдавна не работи. Идва зимата. Бягай оттук.