“На огъня шпорите спорят с нощта,
нощта на промяна ухае.
Кръжим разлюлени. Ти имаш мечта,
а мен смъртта ме мечтае.
Вратата отдавна изгубила власт,
отколе покайно ридае.
В нощвите на стаята, брат и сестра
с кръвта си ще смесят
рая.”

Мария Вирхов


“Забравям залезите, както не одобрявам сладоледа.”

Ивайло

Началото на трети семестър
========================
“ Искам да ти духам. Мога и да ти платя.”, Камен си вдигна главата виновно, сякаш хората в автобуса бяха чули дрезгавия от възбуда глас, който нахално изкънтя в главата му. Адски му се спеше, краката го боляха от почти непрестанното танцуване, но продължаваше да си стяга бедрата в ритъм с натрапвания му цяла нощ такт. Връщаше се в Студентски град от поредния безсмислен рейв и можеше да се закълне, че се зарибява все повече и повече. Разбира се, че няма никакъв смисъл да се гърчиш на някакъв дансинг застрелван от мощните звуци на техното, но същото можеше да се каже за почти всичко друго, а докато танцуваше все едно, че беше участник в мощна, дива, описваща точно времето, в което живееше, оргия. Чукаше се с въздуха, с музиката, чукаше себе си, по-точно си го начукваше, начукваше го и на останалите, всички се чукаха и всички бяха сами. Един огромен акт на пубертетско съвместно самозадоволяване. След партито всички се гледаха виновно, уплашени от тишината, отвратени от себе си, от останалите, незадоволени, но уморени. Защо ходеше на проклетите рейвове въобще? Заради моментите, когато тялото му олекваше и сякаш се рееше в пространството, вибрирайки с ниските честоти на басите? Или когато с вдигнати нагоре ръце шаманстваше, заслепен от лазерите и въздуха ставаше лепкав, съзнанието му пътуваше през разтопен шоколад, и кожата му настръхваше от музикалния оргазъм? Или когато воайорстваше? Гледаше как другите танцуват, затворили очи, отворили широко очи, устните им разтеглени в ужасяващи гримаси на удоволствие, устните им съсредоточено свити, докато ръцете им се мъчеха да сграбят във въздуха музиката. “Искам да ти духам. Мога и да ти платя.”, Камен стреснато се заозърта. Слава богу другите пътници не го гледаха и следователно не можеха да се досетят за какво си мислеше. Разбира се, че не знаеха. Там в тоалетната, докато онзи му сваляше ципа, беше станал проститутка. Проститутка. Пол: мъжки. Възраст: деветнадесет. Занятие: да му духат за пари. Официално: студент. “Не. Никога повече. Гадно е.”, Камен отчаяно се хвана за тази мисъл. Голяма работа, можеше да забрави всичко, какво толкова се е случило. Когато се прибра, нямаше търпение да измие слюнката на онзи от себе си. Съблече се и влезе в банята. Стараеше се, да не поглежда надолу към обезчестената си пишка, защото всеки път там виждаше обръснатата глава на онзи.

2.5 Средата на четвърти семестър
==========================

“И тоя ли иска да ми духа?”, Камен предизвикателно улови настойчивия поглед на момчето, което пикаеше през един писоар от неговия. - Извинявай, във Факултета по математика и информатика ли учиш.- попита момчето. - Да. – Камен се ядоса на себе си. Че той просто му бил колега, за никакви свирки не ставаше въпрос. От онзи път в тоалетните в “Индиго”, щом видеше някое момче да го наблюдава, си мислеше, че е напълно възможно да го прави, защото въпросният е обратен.
- И аз съм там, виждал съм те в компютърните зали. – продължи колегата
- Знаеш ли, вдругиден в неделя ще има олимпиада.
- Знам, ще отида да видя колко съм тъп. Ти ще ходиш ли?
- Ъхъ. То, и аз си знам, че съм затъпял от тревата. Поне ще видя, дали положението е трагично.
- Е, пожелавам ти успех.
- Успех и на теб.
Камен излезе от кенефа и пак се гмурна в поредния безсмислен рейв.

1->2 Зимна сесия
=============
“Психясал съм от онзи път. За петнайсет лева. За пет минути. Какво пък, добра заплата. Мога да не го вземам толкова навътре. Струва ми се, че всички се досещат какви ги върша в действителност, особено колегите. Колегите ме питаха защо съм станал толкова мълчалив тази година. После видяха некролога на изрусената на вратата на стаята ми. Дали знаят, че беше починала от свръхдоза. Казах им, че ми е била много добра приятелка. Сега ми се струва, че пак ще се усетят. И какво да им кажа? Напоследък взех да проституирам, ама не както вие си мислите. Не, колеги. Не съм жиголо. Правят ми свирки разни педали и ми плащат. Не е зле, колеги. Пет минути ми лигавят кура, след това съм с петнайсет кинта в джоба. Шапка на тояга. Ако бях нормален човек щях да му…, не, глупости, човека си е обратен, иска да духа на някой, готов е да плати. За какво да го обиждам. А аз за какво трябваше да му се връзвам? Ако бях нормален човек щях да кажа: не вървиш, копеле. Точно така трябваше да му кажа: не вървиш, копеле. Ама не го казах. ЗАЩО? Признай си пред себе си, идиот такъв, че се почувства точно, като оня път, когато си даде ръката да ти инжектират хероин. На оня купон всички се бодяха, а на тебе сърцето ти хлопаше, като ги гледаше как охкат, докато бутат мътилката във вените. После сякаш си бяха глътнали езиците от кеф, един си беше подбелил очите и бълнуваше, че клетките му се галят една от друга. Изрусената им беше медицинската сестра. Обикаляше ги стиснала спринцовките в едната ръка, а в другата памука и шишенцето със спирт. Като останахме само двамата имаше и две спринцовки останали. Тая сме ти я приготвили за теб, каза тя. Нямаше нужда, казах аз. Запази си я за още едно боцване на сутринтта, допълних. Ще ми помогнеш ли, искам да ми стискаш ръката, каза тя. Ръката й беше слаба, почти без вени. И с грозни синини тук-таме от спукали се кръвоносни съдове. Аз й стиснах ръката. Тя започна да сгъва в лакътя си. После огледа резултата. Лично аз не виждах никаква вена, но тя се прицели в някакво място. Беше уцелила. В спринцовката се процеди някаква гъста, тъмна, почти черна течност. Кръвта й. С едно натискане на буталото, толкова бързо си го заби. 1 кубически сантиметър мътилка. Усмихна се и каза: много ми хареса как ме стискаше. А аз се бях надървил като овен. Клечах зад нея и я придържах, сърцето ми хлопаше, тя се потъркваше в коленете ми. Накрая я оставих да лежи на земята и взех последната спринцовка. Беше много красива тази спринцовка. Деликатно малка с красива мъничка игличка. Привличаше ме. Видях, че изрусената ме гледаше. Аз й протегнах ръката със спринцовката и другата ми ръка: със вените ми. Кълна се, направих този жест сякаш не се отнасяше за мен. Бях се превърнал в актьора, играещ моя живот, моята съдба.Тя ми инжектира хероина и ме целуна. Галеше ми ръцете със спринцовката, в която имаше петна от моята кръв. Хероина ме омота, нацапа в съзнанието ми някаква паяжина. Стори ми се, че съм останал без органи. Само кожа и под нея въздух. Невероятно нежен въздух. Докоснах изрусената и й казах: усещам любов.
След два дни още усещах любов. И ревност. Къде ли беше тя? Ходех на Попа и висях с часове. Мислех, че рано или късно ще я видя. Видях я. Вървеше по “Патриарх Евтимий” навела глава. Спря се пред една от сградите, извади ключ, отключи и изчезна вътре. Отидох пред вратата, не знаех нито звънеца, нито името й. Реших да я чакам в заведението от другата страна на булеварда. Никой, никой не влезе, никой не излезе от проклетия вход с часове. Към единайсет и половина мъж и жена се спряха пред вратата, натиснаха някакъв звънец и започнаха да чакат. Много чакаха. После жената почна да си бърка в чантата, извади ключ и отключи вратата. Аз реших да се прибирам в Студентски град. Докато пушех на спирката мина някаква линейка. Линейката е била за нея. Следващият ден на вратата на входа имаше некролог. Нейният. Стоях, гледах й снимката, сърцето ми хлопаше. И само това. Никакво чувство, нищо. Бях само едно туп-туп-туп… Не знам защо се върнах на Попа. Купих цветята без да мисля. Върнах се и почнах внимателно да отлепям некролога. Увих цветята с него (туп-туп-туп-туп…). После ги оставих пред вратата. После ги запалих. От горещината хартията се сгърчи и се отви. Некролога бързо почерня, цветята запушиха, цветовете им от жълти станаха зеленокафяви. Вратата се отвори и видях мъжа от предишната вечер. Усети пушека и погледна надолу. Аз стоях. Той се пресегна през пушека, хвана ме за ръцете и ги огледа. След това ме пусна. Нищо не каза, мина покрай мен и тръгна към Петте кьошета. На другия ден пак отидох пред сградата, където беше живяла. Бяха сложили нов некролог. Отлепих го и него. Свих го на руло и го мушнах в джоба на якето ми. След час некролога вече беше на вратата на стаята ми в общежитието. Много добра приятелка, така казах на колегите. Бях й научил името, когато бе мъртва. А онзи го питах: колко даваш, копеле. Сърцето ми
пак захлопа, оная работа взе да ми става в гащите. Стиснах си я в шепата (туп-туп-туп-туп…) и му показах издутината. Онзи като видя, че съм навит му затрепераха ръцете. Петнайсет, толкова имам в момента, ми каза. Айде, копеле, ще ми духаш, казах го сякаш това е най-нормалната сделка на света. Изобщо държах се като печен тип, който е свикнал през ден да му дават пари за свирки. Само дето сърцето ми хлопаше. Влязохме в кабинката, онзи ми го лапна. Никакъв кеф. Все едно не духаше на моя кур. По едно време си помислих, че онзи, ако продължава така, може да ми духа до сутринта. Направо ми беше скучно. И тогава си представих как му го бях казал тогава. Нахално си стискам пакета и го питам колко ще даде. Тогава се изпразних. Взех си парите и излязох. Онзи остана в кабината, сигурно щеше да си бие чикия по случая. Пред вратата чакаше някакво хлапе. Като видя, че излизам понечи да влезе. Чакай малко, още не е свободно, му казах. А хлапето нищо не чатка, стои и ме гледа как си прибирам парите в джоба. По едно време май се досети за какво може да става въпрос и ме изгледа като ударено. Очите му бяха станали на летящи чинии.” Камен спря да пише на компютъра и продължи да учи за изпита си по Анализ. След малко обаче отново седна замислен пред машината.
След като не искаше никой, освен него да знае тези факти от живота му, струваше ли си да се осланя на някаква парола, която с подходящата програма можеше да бъде “хакната” най-много за 24 часа. Камен изтри файла.

2.5 Средата на четвърти семестър
=========================
В неделя автобусите бяха почти празни. Камен си избра място и седна. Олимпиадата щеше да е днес.
-----
- Ало. – гласът беше разтревожен.
- Майко, ти ли си? Днес бях на Олимпиада по Математика. Резултатите ще бъдат готови в петък. Мисля си, че се справих добре.
- Добре, Каменчо. Много се радвам. – гласът беше фалшиво весел. – Слушай, утре отиди в Пловдив. Баща ти ще те чака на гарата.
- Какво има, майко?
- Трябва да дадете кръв с баща си. На дядо ти състоянието се е влошило. Ще го оперират предсрочно.
- Добре, ще хвана експреса в шест и половина сутринта. Майко, не се притеснявай. Нали ни казаха, че операцията е елементарна. Правели няколко такива на ден. Кажи на татко да разбере кога влака ще пристигне в Пловдив.
- Пари имаш ли?
- Оправям се.
- Чао, Каменчо.
- Чао, чао.
-----
Зави му се свят като гледаше как кръвта му бързо пълни пластмасовата банка.
-----

В четвъртък, на портиерната имаше листче с номера на неговата стая и надпис:
“поща”.
Поща?!! Не си пишеше с никого. Нямаше подател. Само печата на личния му лекар. “Underworld” затуптя от слушалките на уокмена надолу по ръцете му, които държаха писмото. Беше от личния му лекар. Молеше го да отиде в петък на консултация при него. За какво му трябваше толкова?
-----

- Ало. Майко, ти ли си?
- Да, Каменчо.
- Отивам на националния кръг, майко. В отбора на Факултета съм.
- Добре, Каменчо. Ами аз трябва да ти кажа, че дядо ти почина.
…( Туп-Туп-Туп- Туп- Туп- Туп- Туп- Туп- Туп- Туп- Туп- Туп)…
-----

- Давали сте кръв в Пловдив. Камен Каменарков. Студент по Приложна Математика. Така ли е?
- Да.
Лекарят извади от бюрото си кутия с цигари и пепелник.
- Пушите ли? Може да запалите. Камен прие цигарата и я запали.
- Вие сте серопозитивен. В кръвта ви има антитела срещу вируса на СПИН.

Камен прие цигарата и я запали.
- Вие сте серопозитивен. В кръвта ви има антитела срещу вируса на СПИН.

- …лови контакти? – лекаря го питаше нещо.
Камен гледаше между краката си.
-----

Седеше на стол до ковчега на дядо си и гледаше между краката си. Писъци около мъртвия. И родителите и брат му плачеха. На Камен не му се мислеше как ще живее, а как да умре.
-----

Банята, в която се беше самоубил студента сякаш крещеше: Боли ме! Кръвта беше навсякъде. По кранчетата на капещия душ, върху мивката, във тоалетната чиния. Космите по задника на мъртвото голо тяло се киснеха в локва от кръв и оцет. Зелените стъкълца от счупената бутилка изглеждаха някак си безжизнени до кървясалите косми от главата, мишниците и слабините му. Част от тях отчаяно плуваха в тоалетната чиния. Беше се обръснал с груби движения и кожата му беше надупчена от съсиреци. В лудостта на очакването на смъртта беше ял от страниците на учебника по интегрално смятане на Ярослав Тагамлицки. Под кожата си личаха болезнено лилавите очертания на вените му, в които си беше инжектирал смес от воден разтвор на калиев перманганат, оцет и натрошени таблетки ефедрин. Миришеше на отвратителна смес от горчив бадем, кисело-сладникава кръв, цигари, лайна и одеколон. Миризма на любов, болка и перверзия.

КРАЙ