Илко Димитров

поезия, есеистика

Литературен клуб | страницата на автора | „Двамата съдружници“

 

ИЗКУШЕНИЕТО

 

Илко Димитров

 

 

          Кое е вярното - Човекът е сянката на Бога или Бог е очертанието, което хвърля Човекът върху Земята? Играта Бог-Човек е най-старата и най-сложната. Дори да се допусне, че божественото е една традиционна хранителна добавка към ежедневието на Човека, наличието у последния на нещо различно от тяло винаги ще подхранва съмнението, че това различно има очевидно автономен произход и съществуване. Именно това вечно съмнение е за мене най-голямата загадка. Човек не се примирява нито с липсата, нито с наличието на Бог. Ако Бог е реалност, ако действително съществува, тогава възможно ли е да не е очевидност, която можеш да приемеш или да отхвърлиш, но в която не можеш да се съмняваш? Ако Бог е човешко творение и е наличен единствено като едно твърде интимно отношение на човека към самия себе си - тогава терзанията са толкова излишни, защото само от човешката воля зависи дали това отношение ще бъде подхранвано, или изцяло потушено. И наистина не е важно дали Бог съществува или не - същественото е нашата потребност от Бога и заедно с това - непрекъснатото съмнение в нейния смисъл. Защото щом това терзание, това противопоставяне на състояния са налични, то предстои развръзката - раждането на плода, новото развитие, чийто ясен и спокоен израз ще бъде един Човек, който вече няма нужда от Бог, защото божественото ще е изпълнило до краен предел човешките му гърди. Това е една от възможностите - другата, мислим ли е Човекът, който няма нужда от Бог, защото веднъж завинаги е решил в полза на своя накрая освободен и независим дух вечното дерби, предоставяйки на победения цялото му божествено минало? Западната традиция не вещае триумф на Човека над Бога - тръгвайки от определено демократично разбиране за почти пълно равенство между боговете и хората, ние сме свидетели на консолидирането на една ясна авторитарна тенденция, която качва боговете все по-високо, от една страна, а от друга - непрекъснато отнема божествената наличност у определени човешки избраници. Естественото развитие на тази тенденция довежда до елиминирането на всички "обектови" божества, докато богът на любовта, богът на виното, богинята на победата и прочее окончателно сублимират в един-единствен Бог с всичките възможни потенции на своите партикуларни предшественици. Източната мъдрост е останала в другата крайност, предоставяйки на поклонниците не само неоправдано много, според мене, божества, но и безброй техни превъплъщения. Всъщност не е ли подозрително продължаващото паралелно съществуване на едни толкова различни традиции, всяка от които внушава уникалност и незаменимост? Ако географските, историческите, етническите и други особености предопределят вида религия и нейните разновидности, то на практика на съответните богове не остава почти никаква възможност за творчество и свободни действия в парцелираното духовно пространство. Ако не може да съществува един-единствен Бог за цялото човечество, то единственото приемливо обяснение е, че Бог е проекция на Човека, неговата сянка върху водите на Ганг, пясъците на Сахара, камънаците на Тибет, сянката му върху Елисейските полета. Бог е непрекъснатото удивление на Човека от духовното му съдържимо, което самият той не създава, но което създава него. Бог е - съзидателното отношение на Човека към себе си. Но въпреки всичко колко човешко е да търсиш вън от себе си, сякаш потвърждение от независим източник, упование на своя дух! Защото ако Човек не създава своя дух, който не е тленен и не следва физическата му природа, не е ли единствено Бог, Космическият Радум, който създава духа и който го държи? Човекът няма да открие никога обяснение на произхода на духа си, което да е по-близо до обяснението, че Бог е творецът. Така чрез своето творение - духа, Бог пребивава във всички човешки същества без значение каква кръв тече във вените им и какъв е цветът на кожата им. И в това свое единство Бог има свободата и прави възможен човешкия "превод" на своя конкретен изглед и на своето многообразие, предоставяйки възможността самият той да бъде припознат като Христос, като Шива и като всеки друг свой изглед. Но аз съдържам духа си, който и Бог съдържа, и това е моята ненакърнима общност с Бога, в когото вървам като творец на моя дух, както Бог се уповава на мене - неговия временен съдружник.

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Електронна публикация на 12. януари 2008 г.
Публикация в кн. „Двамата съдружници“, Илко Димитров, Изд. „Стигмати“, С., 2007 г.
© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]